Сала Симука
Бяла като сняг (15)

15

Кап, кап, кап, кап.

Капки вода се процеждаха по тротоара. Тънката найлонова торба явно беше продупчена някъде, защото пропускаше водата. Лумики бе метнала дрехите от мивката в торбата, а всичко останало в раницата си веднага щом мъжът си отиде. Прибирането на багажа й отне пет минути. Сега стоеше на улицата и се чудеше какво да прави.

Можеше да се опита да намери друг евтин хостел, но дали някой щеше да я пусне по това време на нощта? Вече минаваше единайсет. Мисълта да броди от хостел на хостел с надеждата, че някъде ще открие свободна стая, не й се нравеше. Нито пък идеята да седне в някое кафене и да си потърси ново жилище в интернет.

Внезапно усети пълно изтощение. Прииска й се да се обади вкъщи и да помоли родителите си да й купят билет за същата нощ, ако има полети. Знаеше, че няма да го стори обаче, защото това щеше да я лиши от независимостта й. Подобен ход щеше да я превърне в безпомощно дете, което не може да се справи само.

В момента част от Лумики желаеше да бъде дете и родителите й да й помогнат да побегне обратно към Финландия. Да скочи в някое такси, да отиде на летището и да полети за вкъщи. Да забрави Прага. Да забрави Ленка. Да забрави, че някакъв непознат мъж бе влязъл в стаята й, търсейки нея. Да забрави Иржи Хашек и всичко, което й бе разказал.

Иржи. Мамка му!

Лумики измъкна от торбата късите си панталони, от които капеше вода, и мушна ръка в левия им джоб. Ето я. Визитка, доста смачкана. За щастие, номерът на мобилния телефон все още се четеше. Късмет.

„Обади ми се, ако стане нещо. Каквото и да е. По всяко време.“

Ето това беше казал Иржи. Сигурно не беше говорил напълно буквално, но Лумики нямаше голям избор. За връщане вкъщи още не бе съвсем готова. Това би означавало да се предаде. А тя не беше пораженец. Освен това, ако се прибереше, родителите й щяха да я обсипят с въпроси, а тя не искаше да я разпитват, когато не знае отговорите на въпросите.

Лумики набра телефона на Иржи и натисна бутона за повикване. Надяваше се, че няма да вдигне някое сънливо гадже. След предишната им среща бе решила, че Иржи няма приятелка, но може и да бе сбъркала. Освен това хората без гаджета не спяха сами всяка нощ.

Той вдигна след три позвънявания.

— Лумики Андершон се обажда — каза тя.

След това се наложи да замълчи за момент и да обмисли как да формулира въпроса си на английски, защото „Може ли да прекарам нощта при теб?“ имаше шанс да му създаде погрешно впечатление.

Докато крачеше към апартамента на Иржи, Лумики се замисли пак за срещата им по-рано същата вечер. Той я беше завел в едно популярно претъпкано кафене и й беше купил кока-кола. После бе настоял тя да му разкаже всичко за себе си, откъде познава Яро и най-вече какво знае за смъртта му. Лумики му бе обяснила възможно най-общо, че е съвсем нормална туристка от Финландия и е срещнала момиче на име Ленка напълно случайно. Всъщност не смяташе, че историята с Ленка влиза в работата на Иржи. Поне за момента. Лумики не знаеше нищо за Иржи. Не бе наясно дали може да му вярва.

Тя му разказа как видяла Яро за първи път и как после попаднала на него в кафенето, където Иржи го интервюирал, и как по-късно, когато Ленка й казала, че е загинал, тя започнала да се чуди дали злополуката е случайно съвпадение.

— Май не вярваш много в случайностите, въпреки че ти самата си се замесила в това по случайност — бе коментарът на Иржи.

Лумики замълча. Иржи изпразни чашата си с една огромна глътка.

— Но си права. Почти съм сигурен, че смъртта на Яро не е била случайност.

Тогава той погледна Лумики много внимателно — явно се чудеше дали може да й се вярва. Тя се видя през неговите очи — опърпана туристка с раница, появила се кой знае откъде на работното му място с тази странна история. Не точно първият човек, на когото би се доверил който и да било. Само че ситуацията беше достатъчно необичайна в много отношения, а Иржи беше видимо впечатлен от това колко малко бе коствало на Лумики, за да го открие.

Затова той реши да й се довери.

— Какво знаеш за „Бялото семейство“? — попита той.

„Бялото семейство“. Лумики за пръв път чуваше тези думи. Ленка бе говорила просто за „семейството“. Когато Иржи й разказа, че семейството е секта, която той проучва от известно време, й идваше да започне да си удря главата в масата. Как бе могла да е толкова глупава? Как не се досети въпреки всички странни неща, които Ленка бе разказала и направила? Сега, след като Иржи й обясни, всичко й прозвуча съвсем логично.

— Очевидно вярват, че са преки наследници на Исус. Затова всички в семейството са роднини. Не са просто духовно, а генетично свързани.

Естествено. Съвпадаше идеално.

— Макар че — продължи Иржи — през последните няколко месеца доста се позанимавах с генеалогични проучвания и се оказа, че семейните връзки между някои от членовете са доста ефимерни. И нямам предвид връзката с Исус, която очевидно е пълна лъжа. Имам предвид връзките между сегашните членове на сектата.

— Има ли конкретна причина да отделяш толкова време на тези проучвания? — попита Лумики.

Иржи присви очи и се замисли. Отново си претегляше думите.

— Пред мен бе изказано предположение, че сектата може да има опасни планове, които възнамерява да изпълни в скоро време. Все още не знам какви са тези намерения, но се опитвам да науча. А Яро ми обеща анонимно интервю пред камера. Затова ми е трудно да повярвам, че смъртта му е била случайност. Особено предвид факта, че в сектата и преди е имало необясними смъртни случаи. Сърцето на един младеж не издържало. Напълно трезвен човек паднал в реката през нощта. Шофьор свърнал с колата си точно на пътя на приближаващ камион. Мъж паднал пред влак. Полицейските разследвания били прекратени поради липса на доказателства.

Шумовете в кафенето танцуваха около тях, докато и двамата мълчаха. Тези заобикалящи ги звуци идваха от един друг, по-ярък и безгрижен свят. Лумики и Иржи бяха приклещени в балон, пълен с мрачни образи.

— Много от тях се страхуват, Лумики — каза Иржи, учудвайки я с правилното си произношение. — Много от тях се страхуват сериозно.

Тя кимна и сподели, че девойката, с която се запознала, също се страхува. Обеща му, че ще поразпита Ленка повече. Иржи изрази надежда, че ще могат да се срещнат отново, за да обменят информация. Лумики се съгласи. Сега обаче стоеше пред входната врата на блока, в който живееше той, и се чудеше дали идването й е било добра идея. Иржи бе казал по телефона, че разбира се, няма проблем тя да спи у тях, ако трябва и до края на пребиваването си в Прага. Само че Лумики нямаше навика да нощува у непознати мъже.

Не вярвай на никого. Това бе принципът й. През последната година й се беше наложило многократно да изменя на принципите си и не беше сигурна, че е постъпвала правилно.

Тя сложи пръст на звънеца с надпис „Хашек“ и натисна копчето силно и продължително.

Лумики придърпа завивката по-нагоре и се помъчи да изключи от главата си гласа на Ана Пуу, която пееше за изгарящото си сърце. Не стана. Лежеше на тънък матрак за гости на пода в кухнята на Иржи и знаеше, че ще й бъде трудно да заспи.

Иржи бе настоял тя да пренощува в леглото му, а той на пода, но Лумики не щеше и да чуе.

— А може и двамата да спим в леглото — беше казал той, допирайки длан до гърба й.

Лумики замръзна, готова да го ритне светкавично в слабините, да си грабне багажа и да побегне навън в пражката нощ. Усетил напрежението, Иржи веднага си свали ръката и се разсмя.

— Ей! Шегувах се. Не се познаваме, а и ти на практика си дете. Не се притеснявай. Не съм такъв.

Лумики се обърна и го погледна право в очите. Изглеждаше искрен. И малко засрамен. Тя разбираше, че Иржи вероятно е флиртаджия, но не беше изнасилвач. А и Лумики за него беше дете.

Будуваха до късно и разговаряха за мъжа, който беше нахлул в стаята й в хостела. Иржи бе убеден, че мъжът е наемен убиец, пратен от „Бялото семейство“.

— Искат да се отърват от теб — каза той. — Най-добре е да не се делим до края на престоя ти тук. Иначе за теб може да стане опасно. Всъщност за теб вече е опасно.

Сетне и двамата се прозяха, спогледаха се и избухнаха в смях. Беше толкова абсурдно. Да си говорят за смъртна опасност и после да се прозяват така, сякаш темата е толкова вълнуваща, колкото вчерашната закуска. Беше късно и денят и на двамата се бе оказал дълъг. Разбраха се да продължат разговора сутринта на свежа глава. Лумики имаше чувството, че може да заспи направо в стола насред изречението си.

Иржи й приготви леглото, докато тя беше в банята, за да си измие зъбите и лицето. Тя устоя на желанието да надникне в шкафчетата му. Вече се бе натрапила достатъчно за един ден. Не биваше да шпионира.

Щом Лумики най-сетне положи глава на възглавницата, реши, че ще заспи мигновено. И сбърка.

Шегата на Иржи за спане в леглото му бе накарала Лумики да се замисли дали някога отново ще се влюби, щом все още изгаряше по Блейз. Защото наистина го обичаше. Затова копнежът не си отиваше. Затова желанието не я освобождаваше. Дали някога флиртът с някой друг щеше да има същия ефект? Дали щеше да е в състояние да се довери на някого дотолкова, че да го допусне близо, плътно до себе си? Лумики не знаеше…

През една ясна, звездна августовска нощ, когато между тях всичко беше наред, двамата седяха на една от дървените сергии на площад „Тамела“. Лумики галеше съзвездието, татуирано на шията на Блейз, и търсеше същите звезди в небето. Когато ги откри, в съзнанието й нахлуха покой, сигурност и радост.

— Обичам те — каза тя.

Думите бяха толкова естествени, така леки за изричане, макар съдържанието им да бе най-тежкото, което бе изговаряла в живота си.

— И аз те обичам — отвърна Блейз точно толкова естествено.

Небето над тях беше тъмно и осеяно със звезди. В този момент всяка от тях грееше единствено за тях двамата.