Сала Симука
Бяла като сняг (22)

22

От огледалото в нея се взираха две момиченца. Едното по-голямо, другото по-малко. Сестри. Държаха се за ръка.

Видението избледня пред очите на Лумики. Сега виждаше в огледалото себе си и Ленка. Бяха влезли в тоалетната на същото кафене, в което бяха отишли при първата си среща. Лумики реши, че това няма да е първото място, където ще дойде да я търси преследвачът й, дори ако бе успял някак да я проследи дотук. А и едва ли щеше да рискува да привлече нежелано внимание, като нахлуе в дамската тоалетна.

Блузата на Лумики изглеждаше направо гротескно. Червено върху бяло. Сякаш току-що бе излязла от кланицата. Жената на бара я беше изгледала с вдигнати вежди, но явно изражението на Лумики се бе оказало достатъчно враждебно и жената беше решила да не казва нищо.

Ленка клатеше глава, а по бузите й се стичаха сълзи.

— Не мога да си тръгна — каза тя.

Повтаряше този рефрен, откакто се бяха срещнали, макар Лумики да се беше опитала да я убеди, че ако не тръгне с нея, може да умре.

— Животът ти ще бъде в опасност, ако се върнеш там. Адам е луд и ще ви избие всичките.

Лумики се стараеше да говори спокойно, въпреки че й идваше да изкрещи думите.

— Ще получим вечен живот — възрази Ленка.

Отчаяна, Лумики удари с длани по плота между мивките. Как се говори с луди хора с промити мозъци, така че да те разберат?

— Сигурно ще получиш вечен живот, ако вярваш в това — въздъхна тя. — Но защо бързаш толкова? И след шейсет години ще го получиш, след като си живяла дълго и пълноценно и си умряла щастлива.

— Не ми е дадено да избирам момента на смъртта си. Трябва да приема онова, което идва отгоре — каза Ленка.

Думите излизаха от устата й механично, като запис, повтарян стотици пъти.

— Не е задължително. Можеш и сама да решаваш.

— Ако си тръгна, няма да ми остане нищо. Аз нямам нищо. Нямам си никого.

Лумики я хвана за ръката и се взря право в очите й в огледалото.

— Имаш мен. Сектантите дори не са ти роднини. Аз съм ти сестра. Аз ще ти помогна.

Ленка поклати глава и заплака още по-силно.

— Не. Това не е вярно — каза тя.

— Вярно е. Честна дума.

— Не, не е. Аз те излъгах. Сама измислих цялата история за сестрите. Тя е приказка.

Лумики пусна ръката на Ленка. Изведнъж усети слабост. Не беше очаквала това. Не беше очаквала, че Ленка ще я излъже, и не беше подготвена за болката, която й причини признанието. С едно изречение решаващото парче от пъзела, в който се бе превърнало миналото й, беше извадено и дупката от него изглеждаше по-голяма и по-бездънна от всякога. Едва сега Лумики разбра колко силно се бе надявала Ленка да й помогне да разкрие тайната, която бе отдалечила членовете на семейството й толкова много един от друг.

Сестра й бе отнета от нея.

— Следих те — каза Ленка.

— Защо? — попита Лумики.

Сега тя говореше като автомат. Мислите й бяха сковани, но устата й очевидно все още бе в състояние да произнася отчетливи думи.

— Знаех, че баща ми е владеел шведски. Майка ми каза. Само че не искаше да ми каже нищо друго за него. Дори името му. Чух те да говориш на шведски с някакви туристи.

Лумики се сети за случката. Група шведски пенсионери се бяха опитали на измъчен английски да я помолят да ги упъти, а на нея й дожаля за тях и отговори на шведски, което така зарадва шведските баби и дядовци, че поискаха да я почерпят със сладолед. Тя отказа. Не й се щеше да се превръща в екскурзовод и навигатор на групата.

— Проследих те и научих името ти от хостела. Подслушах те, когато говореше по телефона с някого, когото първо нарече „Петер“, а после „татко“.

Лумики си спомни и обаждането. Баща й бе отговорил толкова официално „Петер Андершон на телефона“, че тя бе влязла в тона му, за да се пошегува. Баща й бе обяснил, че не могъл да види номера, от който му се обажда, заради силното слънце, затова отговорил така.

— Но защо? — успя да продума Лумики, макар думите да засядаха в гърлото й.

Не помнеше някой някога да я беше лъгал толкова убедително. Може би просто твърде силно бе искала да открие липсващото парченце от пъзела.

— Защото с никого в „Бялото семейство“ не съм близка. Всеки от другите си има някого, който е „по-негов“ от всички останали. А и винаги съм искала да имам сестра. Мислех, че ако имам сестра, няма да съм толкова самотна. Дори да е измислена сестра. От години си съчинявам историята за сестрата. Чувствах я толкова реална, че почти сама повярвах в нея. И когато те видях, веднага усетих. Ти си моята приказна сестра.

Лумики слушаше думите на Ленка и ги разбираше, но в душата й цареше студ. Единственото, за което можеше да разсъждава, бе как Ленка я беше предала.

Лумики не отвърна нищо. Ленка замълча. Две млади жени в огледалото. Напълно непознати.

— Сега разбираш, нали, че си нямам нищо и никого. Нищо, освен „Бялото семейство“ и вярата си.

Лумики нямаше сили да спори отново. Нямаше сили да се опитва да разубеди Ленка. Щеше да я остави да прави каквото иска. Това не беше нейна работа. Никога не е било.

Ленка докосна леко рамото й и излезе. Лумики дори не се обърна да я изпрати с поглед.

Просто остана там, взряна в лицето си и в окървавената блуза. Спомни си съня. Кървавите сълзи. Du ar min syster. И това ли беше само приказка? Кошмар? Лъжа?

Жената грабна телефона. Нямаше време за губене.

Когато от другата страна вдигнаха, тя веднага заговори по същество.

— Момичето още е в играта. И може да опропасти всичко. Трябва да придвижим часа напред. Трябва да стане днес.

— Днес? Не съм сигурен, че можем…

— Можем. Трябва. Всичко е уредено. Можем да задействаме плана във всеки един момент. Просто ти трябва да свършиш своята част от работата. Кажи, че си получил заповед свише. Няма да е лъжа.

— Лъжите никога не са ми представлявали проблем.

— В това се различаваме. Аз не искам да лъжа. Искам да разказвам истински истории. По-интересни са.

— И аз лъжа, за да получиш истинската си история.

— За това ти се плаща.

— Може би в този живот, но след това?

— Кой пък мисли толкова напред?

— Хубаво. Днес, значи. На теория всичко е готово. Потребна ни е само една искра…

— … и огънят ще пламне. Точно както трябва. Точно в седем става ли?

— Звучи добре.

Вера Совакова прокара пръсти по повърхността на бюрото си. Всички вечерни новини щяха да предават това… и само това. Най-вече нейният собствен канал. С възможно най-задълбочените и най-подробни репортажи. А на следващия ден историята щеше да излезе във вестниците — нейните вестници. И щеше да се пише за нея седмици наред. Големи снимки, сълзи, подробни интервюта, анализи на експерти. Немислима трагедия с искрица надежда. Една история за герой.

Тя не се тревожеше от мисълта дали действията й са неморални. Разбира се, че бяха неморални. Само че моралът не продаваше вестници и най-вече рекламно пространство. Колкото повече читатели и зрители имаше, толкова повече пари щяха да идват за реклами — пари, с които щяха да се правят още по-качествени новини. Още по-големи и трогателни истории за хора, гладни за емоции и вълнения. Не за измислици, а за истински истории.

Вера Совакова знаеше, че не е единствената в този бизнес с гъвкаво отношение към морала. Да плащаш за новини, да подслушваш телефони, да уволняваш вироглави репортери, да дебнеш политици в засада, в очакване да стъпят накриво, макар и леко — стигаше и една не на място казана дума. Работата в медиите включваше всичко това, че и повече. Може би тя отиваше малко по-далеч от останалите. Но кой знае? Вера Совакова не вярваше в теориите на конспирацията, но понякога големите новинарски истории и човешки трагедии удивително съвпадаха по време с финансовите неволи на определени медийни компании.

Дали съвпаденията винаги бяха съвпадения? Или и други като нея дърпаха конците на определени кукли?

— Как можеш да си сигурна, че героят ти няма да сгафи? — попита мъжът. — Че няма да прибърза?

Вера знаеше, че пешката герой е най-сериозният рисков фактор от самото начало. Беше се наложило да манипулира чувствата и действията му възможно най-прецизно. Вера бе намерила интервютата, тя беше предоставила информацията и именно тя беше уредила домът му да бъде претършуван „възможно най-подробно“, както се бе изразила. Вера дори не мислеше за него като за мъж, а по-скоро като за кукла, чиито конци бяха в нейните ръце. Герой, който вярваше, че сам е разкрил всичко, но който всъщност бе получавал всяко късче информация точно в момента, в който Вера решеше да му го предостави.

— Ще му дам точни инструкции. Повярвай ми, достатъчно амбициозен е да прави каквото му кажа. Ще го убедя, че полицията и спасителните екипи ще дойдат навреме. Той иска приключения. Иска да бъде лицето на историята си. Сега трябва да затварям. Лицето дойде.

Вера Совакова прекъсна разговора точно в момента, когато Иржи Хашек почука на вратата, пристигнал на уговорената среща.