Сала Симука
Бяла като сняг (17)

17

Имало едно време една жена с тайна.

Тайните имат основното свойство да престават да бъдат тайни, когато се споделят с външни хора. Тайната е свята. Тайната не може да бъде мърсена, като се споделя с някого, който не разбира Тайната.

А жената разказала. Решила, че иска да живее без семейството. Избягала. Скрила новото си име и адрес от семейството. Скрила детето си. Това бил погрешният вид тайни. Греховни тайни. А греховните тайни винаги излизат наяве, рано или късно.

Ето защо студената река поела жената в прегръдките си. Издърпала я към дъното. Водите люлеели жената като алчен любовник. Целували устните й и насила ги разтворили. Изпълнили устата и ноздрите й, влезли в дробовете й и изместили въздуха. Водите я искали цялата за себе си, искали да я превърнат в част от царството си, където звънливи гласове разказвали мрачни приказки.

Жената не навлязла във водите по собствено желание или по случайност. Била блъсната. Грешниците не бива да остават на повърхността. Те трябва да бъдат накарани да потънат.

А погрешният вид тайни трябва да потънат заедно с тях.

В бялата чиния имаше два сварени картофа, два сварени моркова, резен месо и филия хляб. Нищо в сготвеното не подсказваше, че са използвани каквито и да е подправки или че е положено каквото и да било усилие храната да е вкусна или да изглежда добре. Това се разминаваше с представата на Лумики за неделен обяд.

Беше сервирано в голямата трапезария до кухнята. Лумики и Ленка бяха пратени право на масата, но Лумики имаше време да зърне още три обширни помещения на първия етаж. Някаква разнебитена на вид дървена стълба водеше към горния етаж, където бяха спалните. Лумики се надяваше, че ще има възможност да проучи къщата по-подробно, но засега никой не й беше предложил обиколка.

— Обядът не чака — прошепна Ленка.

Лумики огледа хората, насядали около дългата маса. Бяха двайсетина. Най-възрастните изглеждаха на близо осемдесет години, а най-младите бяха с година-две по-големи от Ленка, която като че ли беше най-малката. Главите на всички бяха сведени за молитвата, която Адам Хавел казваше на чешки, заел мястото си начело на масата. Молитвата бе дълга и Лумики не разбра нито дума. Тя използва момента да разгледа членовете на сектата, които до един бяха облечени в бели, поопърпани ленени дрехи. Бяха слаби, даже много слаби, което не беше учудващо, щом храната на масата представляваше най-обилното им хранене за седмицата. Други общи черти между тях обаче нямаше — не приличаха на кръвни роднини. Само че всички имаха едно и също изражение на лицата си — спокойно и някак апатично. Молеха се съсредоточено, със затворени очи.

Всичко в къщата бе дрипаво или износено. Старите тапети се белеха и на места бяха избелели. Боята по дюшемето се лющеше. Прозорците бяха помътнели, имаха остра нужда от измиване. Малкото мебели трябваше да се стегнат. Нямаше никакви картини или друга украса по стените, нищо, което би могло да създаде домашна атмосфера. Нищо в къщата не подсказваше, че тук живеят хора. Сякаш бяха в необитаема, изоставена сграда. Тъжен пикник в опустяла къща.

С брадата и рошавите си вежди Адам Хавел можеше да бъде описан с думата „сив“. Косата и брадата му бяха сиви и дори кожата му леко сивееше. Трудно беше да се познае възрастта му, но можеше да е на шейсет и няколко, както Ленка бе предположила. Всеки път, щом го погледнеше, Лумики придобиваше странното чувство, че цялата тази сивота е внимателно изиграна роля. Целенасочеността във всяко негово движение издаваше силна воля и известна заплашителност. Беше слаб, но мускулите на ръцете му бяха ясно очертани. Пръстите му, сплетени за молитва, изглеждаха достатъчно силни да удушат човек.

Изведнъж Адам Хавел вдигна поглед насред молитвата и сивите му очи пронизаха Лумики. Тя бързо сведе своите и се втренчи в скута си. Нямаше нужда да предизвиква още по-сериозни подозрения към себе си у водача на групата.

Лумики бе изумена, че изобщо я допуснаха в къщата. Същата жена, която я беше изгонила предишния път, отново ги спря на портата. Ленка пак се впусна в разгорещен спор с нея на чешки и Лумики за пореден път изпита усещането, че се е разкарвала напразно. Сетне от къщата излезе Адам Хавел, огледа внимателно Лумики, размени няколко думи с Ленка и колкото и да бе невероятно, портата се отвори.

— Какво му каза? — попита шепнешком Лумики.

Ленка сви рамене.

— Само това, че си ми сестра и искаш да обядваш с нас. Адам реши, че идеята е добра.

Загледана в безупречно изправения гръб на мъжа, който крачеше пред нея от портата към къщата, Лумики реши, че ще трябва много да внимава с него.

Молитвата най-сетне свърши и Адам даде сигнал да започнат да се хранят. Около масата цареше тишина, с изключение на тракането на ножовете и вилиците по чиниите. За пиене имаше само хладка вода. Лумики си отряза парче картоф и парче месо и ги лапна. И на двете им липсваше сол.

Явно Адам забеляза изражението й, защото заговори високо на английски:

— Вероятно се чудиш защо храната ни е толкова проста. И животът ни като цяло. Ние вярваме в чистите, неподправени неща. Простотата е наше правило за живот. Колкото по-малко се разсейва човек, толкова повече се приближава до Бог. Ето защо нямаме телевизори, телефони, електронни устройства или книги. Не подправяме и не солим храната си. Понякога горим ароматни пръчици, но само за да прочистим обонянието си. Вярваме, че човешкото съзнание е в най-подходящо състояние да приеме божественото, когато е чисто и бяло като пресен сняг.

Лумики огледа членовете на семейството, които кимаха сериозно, докато Адам говореше. Не изглеждаха нещастни или потиснати, а по-скоро спокойни и близки помежду си. Очевидно вярваха, че притежават нещо, което никой друг няма. За момент тя им завидя.

Членовете на групата зашепнаха помежду си.

— За какво си приказват? — Лумики се обърна към Ленка.

— Разказват си как е минал денят им. Онези, които ходят на работа, разказват за това, а другите споделят какво са свършили вкъщи.

Разговорът течеше спокойно. Лумики разглеждаше израженията на хората, но беше невъзможно да направи каквото и да било заключение. Никой не се усмихваше, никой нямаше вид на ядосан. Да не би идеята на групата за святост да включваше и въздържане от проява на емоции? Или въздържане от емоции изобщо?

Щом събитията от деня бяха разказани, обядът приключи в мълчание. Никой не попита Лумики за нищо и никой като че ли не коментираше присъствието й. Атмосферата беше като в сън, едновременно успокояваща и изнервяща. Лумики се опита да срещне погледа на Ленка няколко пъти, но тя бе свела глава към чинията си.

Когато всички се нахраниха, Адам каза нещо на чешки и присъстващите се хванаха за ръце. Възрастен мъж с леко треперещи ръце пое лявата длан на Лумики, а Ленка я улови за другата.

— Какво става? — прошепна Лумики.

— Това е кръгът на греха — отвърна Ленка. — Сега всички ще изповядат греховете си от изминалата седмица.

Преди Лумики да успее да реагира, изповедите започнаха. Ако молитвата преди обяда й се беше сторила дълга, то изповедите продължиха цели векове. Лумики не можеше да проумее как е възможно такива скромни пуритани като тези хора да успеят да извършат толкова грехове. В края на всяка изповед кръгът вдигаше ръце за момент и после ги отпускаше. Това сигурно означаваше, че греховете са опростени.

Накрая кръгът стигна до нея. Тя се усмихна учтиво, поклати глава и се пробва да прехвърли реда към следващия човек, но това се оказа недопустимо.

— Всички трябва да признаят греховете си — каза Адам внимателно, без да сваля поглед от нея.

Тя се замисли колко добре говореше той английски. Изобщо не долавяше чешки акцент.

— Не смятам, че съм съгрешила — отвърна Лумики.

— Всеки съгрешава. Всеки ден — внимателният тон бе изчезнал от гласа на Адам.

— Ако това е вярно, то е лично. Не искам да го споделям с други хора.

Млад мъж с хубаво лице рече нещо. Адам се извърна и се втренчи в Лумики отново, след което преведе:

— Тук няма лични работи. Споделяме всичко.

Атмосферата около масата внезапно стана заплашителна. Всички погледи бяха приковани върху Лумики. Ленка също я стрелна умолително и стисна ръката й, за да я окуражи.

Лумики долови как вратът й се изпотява. Ситуацията никак не и се нравеше. Искаше да се махне оттук. Веднага.

— Благодаря за обяда, но трябва да си тръгвам — каза тя и се опита да се изправи.

Само че ръката на възрастния мъж от лявата й страна се оказа изненадващо силна и той успя да я дръпне обратно на стола. Междувременно Адам стана от мястото си и с няколко широки крачки стигна до Лумики. Сложи ръката си на рамото й, тежка и немилостива.

— Ако не желаеш да изповядаш греховете си тук, ще го сториш в килията на грешника — каза той спокойно.

— Къде? — попита Лумики и хвърли поглед към Ленка, която само поклати глава.

— Килията на грешника е за онези, които имат нужда от време, за да обмислят греховете си — обяви Адам.

На Лумики не й хареса как звучеше мекият му глас. Тя се дръпна и стана рязко, но няколко ръце я сграбчиха като по команда.

— Не в килията! — извика Ленка.

Лумики успя да види как очите на момичето се пълнят със сълзи, преди да я изнесат за ръцете и краката от трапезарията, въпреки че се бореше с всички сили. Погледът на Ленка като че я молеше да й прости.

 

 

Адам Хавел откри снимката в смартфона си, макар вече да знаеше, че е прав. Същото момиче. Същата къса коса и леко арогантното, високомерно изражение. Онова, което не беше разбрал предварително, бе колко яростно ще се бори. Наложило се беше да се намесят няколко мъже, за да я пречупят. Веднага щом я видя на портата, Адам се сети, че точно тя беше нарочена за елиминиране. Разбира се, той нямаше сам да свърши тази работа, защото това би шокирало останалите. Затова беше поканил Лумики в къщата и тя бе влязла в капана като агне на заколение. Адам знаеше, че е въпрос единствено на време тя да започне да създава проблеми и да му осигури оправдание, за да я затвори в килията на грешника.

Наистина ли беше сестра на Ленка? Всъщност на Адам не му пукаше. Той имаше ясни инструкции да се отърве от нея, което обезсмисляше въпроса за произхода й. Освен това Ленка от край време си беше особнячка, живееше повече във въображението си, отколкото в реалността. Не че това притесняваше Адам. С този характер Ленка бе по-податлива на контрол от майка си, която бе избягала, след като забременя и се опита да води нормален живот. Семейството обаче не беше съгласно с това. Никой не напускаше семейството. Беше прекалено опасно външни хора да научат работите на семейството.

Намирането на майката на Ленка се бе оказало изненадващо трудно начинание, въпреки че тя живееше в същия град. Отне им почти петнайсет години, но Адам най-сетне успя да открие следите й и тя си плати за греховете. Удавянето бе подходящо възмездие за грешниците. А и изглеждаше като злополука и бе записано като такава в официалната статистика.

Адам прегледа телефона си. Беше в мазето, зад заключена врата — както винаги. Разбира се, забраната за електронни устройства не се отнасяше за него, но нямаше защо останалите да узнават това. Те трябваше да устояват на изкушенията и да останат възможно най-чисти във вярата си.

Адам написа съобщение, известяващо, че момичето може да бъде прибрано от малката каменна постройка в задния двор. Щеше да остави ключа до задните стълби. Прибирането трябваше да се организира така, че да прилича на бягство, иначе изчезването й щеше да събуди ненужното любопитство на семейството. Той обеща да задържи останалите в стаята за молитви в другия край на къщата през следващия час. Адам прати съобщението на жената, която щеше да го препрати на наемния убиец. Нагласили бяха нещата така, че заповедите винаги да идват от едно и също място.

За момент Адам си представи какво би станало, ако наистина признаеше всичките си злодеяния в кръга на греха. Дали щеше да се почувства по-добре? Едва ли. Първо, той дори не вярваше в понятието грях. Второ, беше сигурен, че ще се почувства по-добре, когато си свърши работата и отлети далеч оттук.

 

 

Вкусът на сивия парцал в устата на Лумики ставаше все по-противен с всяка изминала минута. Вкус, който подхождаше на вида му: прашен, отвратителен, гранясал, мръсен. Груби, силно стегнати въжета дращеха глезените и китките й.

Килията на грешника отговаряше на името си. Представляваше каменна постройка метър на метър, издигната в задния двор. Нямаше стол. На стената висеше разпятие и раницата на Лумики, която бе закачена на пирон достатъчно високо, че да не може да я достигне със завързани ръце. Малко под тавана имаше прозорче, през което обитателят на килията можеше да се любува на синьото небе. Вратата бе заключена отвън.

Лумики бе направила няколко опита да разхлаби въжетата или да открие нещо, с което да ги протърка до скъсване. Беше безнадеждно. Притиснала глава към камъните на стената, тя триеше нагоре-надолу, наляво-надясно. Парцалът, завързан здраво през устата й, не помръдваше. Изобщо. Лумики се постара да игнорира вкуса.

Изправи се, макар да беше трудно с толкова здраво овързани крака. Помъчи се да провери колко високо може да скочи. Няколко сантиметра. Скачането с нищо нямаше да й помогне. При третия опит тя изгуби равновесие и падна, вследствие на което силно удари опашната си кост в каменния под. Очите й се наляха със сълзи от болка.

Лумики остана на пода, за да се съвземе. Вече бе изхабила прекалено много енергия. Трудно й беше да овладее паниката. Беше оцелявала след какво ли не, включително след затварянето във фризер, но в момента нямаше чувството, че късметът е с нея. Никога нямаше да може да избяга.

Тя впери взор в разпятието. Исус отвърна на погледа й с големи, тъжни очи. Ако изобщо имаше подходящо време за молитва, то това време беше сега. Лумики обаче не започна да се моли, защото не вярваше, че има кой да я чуе.

Небето отвъд прозорчето изглеждаше красиво до болка.

Тя долови как безвкусната храна, която бе изяла преди малко, започна да се обръща в стомаха й и да се опитва да се издигне обратно към устата й. Насили се да преглътне, макар това да значеше да вкуси парцала. Ако започнеше да се притеснява, че ще повърне, само щеше да й се догади още повече. Налагаше се да предприеме нещо, за да овладее мислите и паниката си.

Изправи се! Лумики подпря гръб на стената, вдигна крака и ритна вратата. Тя не помръдна. Лумики повтори движението три пъти. Нищо. После седна пак на пода, за да възстанови силите си, и се замисли.

А ако опреше гръб на едната стена и краката на другата? Дали щеше да успее да се вдигне до раницата или дори до прозорчето? Щеше ли да смогне да счупи прозорчето или да го отвори?

Лумики не си губи времето да пресмята вероятности, защото вече знаеше, че шансът не е на нейна страна. А и вероятностите никога досега не й бяха помагали да избяга отнякъде. Бягствата й бяха успешни заради постоянството, търпението и факта, че никога не се отказваше.

Не й се щеше да мисли какво й готви Адам Хавел, но не можеше да се въздържи. Изобщо не му вярваше. Щом смъртта на Яро не беше злополука, както Лумики твърдо вярваше, значи нямаше причина да оставят нея жива. Дали щеше да я удуши сам? Или щеше да се възползва от услугите на друг? Дали щяха да я убият тук, в килията на грешника, или да я отведат другаде за екзекуцията?

Смърт в килията на грешника. Тя нямаше намерение да допусне това.

Лумики опря гръб на стената и усети твърдата, неподатлива повърхност. Сега стената щеше да й стане приятел, опора. Лумики се съсредоточи върху това да вдигне завързаните си крака на отсрещната стена. Знаеше, че подобно бавно катерене щеше да е трудно и изтощително. Сигурно силите й щяха да стигнат само за един път, затова трябваше да успее още тогава.

Подскок. Лумики висеше във въздуха, тялото й беше мост между двете стени. Възстанови равновесието си и си пое дълбоко въздух през носа. Имаше нужда от възможно най-много кислород в кръвта си.

Сантиметър по сантиметър. Трябваше да поддържа постоянен натиска между гърба си и отсамната стена, както и между краката си и отсрещната. Щом краката й отидеха достатъчно високо, че да заплашат да изместят центъра на тежестта към раменете и врата й, Лумики започваше да придвижва гърба си нагоре. Тази част беше значително по-трудна от движението на краката. Един сантиметър. Два сантиметра.

Тя продължи да напредва бавно и мъчително. Гнусният вкус на парцала в устата й сякаш се засили.

След още няколко сантиметра главата й щеше да се изравни с раницата. Щеше да има възможност да я свали от пирона. В раницата имаше джобно ножче, с което можеше да пререже въжетата.

В този момент чу стъпки откъм пътеката, която водеше до килията. Спряха пред вратата. Лумики вдигна крака твърде бързо, загуби равновесие и се стовари на пода.

Обхвана я паника, когато долови как някой завърта ключа в ключалката.