Сала Симука
Бяла като сняг (16)

16

В живота си Лумики бе попадала на доста смешни думи, но „фуникуляр“ беше определено най-смешната. Фуникуляр. Фуникуляр. Фуникуляр. Идеше й да я повтаря отново и отново в ритъма на кабинката. „Кабинков лифт“ изобщо не звучеше толкова вълнуващо, макар да значеше същото: кабинка, задвижвана от кабел нагоре и надолу по стръмен хълм. Лумики мислеше да хвърля ези-тура, за да избере как да се качи на хълма Петрин — пеша или с лифта, но сутринта, когато попита Иржи какво мисли, той й отвърна, че трябва непременно да пробва лифта поне веднъж. Освен това по някаква незнайна причина за лифта все още нямаше по-високи цени за туристи и човек можеше да се вози с обикновен билет за градски транспорт.

Лумики и Иржи измислиха план: Иржи щеше да продължи със собствените си проучвания, а Лумики, въпреки че това не беше идеалният вариант, щеше да отиде на срещата с Ленка сама и да се опита да разбере какво става в сектата. Щяха да се срещнат в апартамента на Иржи същия следобед и да обменят информация. Иржи напомни на Лумики, че никъде, освен в апартамента му не е безопасно за нея, и тя бе принудена да се съгласи.

В този миг бе зареяла поглед към зелените склонове на хълма, докато кабинката се изкачваше бавно и плавно. Очите й жадно поглъщаха пейзажа, който бе толкова различен от Финландия. Долини, хълмове, склонове, стълби и покриви. Разнообразието беше забележително. Повечето от останалите пътници бяха туристи като нея и се възторгваха от прекрасната гледка. Неколцината чехи в кабинката седяха с безстрастни изражения, подобно на финландци в автобуса през ноември. Лумики вече бе проумяла, че жителите на Прага не са най-приказливите и най-жизнерадостните хора, което идеално я устройваше. Когато продавачите в магазините не й се усмихваха, и тя не беше длъжна да се насилва.

Бизнесът си е бизнес, усмивките са си усмивки.

Още нямаше и единайсет, а температурата вече беше неприятно висока. Откъм хълма полъхваше ветрец и проникваше през отворените прозорци на лифта. За момент Лумики изпита усещането, че прави именно това, за което бе дошла в Прага. Беше просто поредният турист, пътуващ сам, когото никой не познаваше и който не познаваше никого. Свободна да върши и мисли каквото си пожелае. Прииска й се да може да забрави, че отива на среща с Ленка.

Срещу нея седеше баща с двете си дъщерички. Децата бяха на около три и пет годинки, очевидно сестри. И двете бяха с коси, сплетени на плитки. Тези на по-малката бяха навити на кръгчета над ушите й, а плитките на другата бяха оформени като венец.

Точно като на Ленка. Момичетата седяха едно до друго, коленете им се докосваха. По-малкото имаше лепенка с картинка на Хелоу Кити на едното коляно.

Изведнъж Лумики си припомни непохватни, но внимателни ръце, които слагат лепенка с Мики Маус на нейното коляно.

Глас, които прошепна: „Кака ще му духне и ще мине“.

И после силно духване, което остави капчица-две слюнка по кожата й. Малката Лумики се смееше.

Споменът не можеше да е истински. Възможно бе някой да е слагал лепенка на коляното й. Някоя по-голяма приятелка или братовчедка. Лумики и Ленка никога не се бяха виждали преди. Явно срещата с двете момиченца беше събудила някакъв забравен спомен от детството й, а съзнанието й бе примесило в него моменти от настоящето. Така работеше човешкият мозък. Така хората можеха да бъдат манипулирани, за да си създадат фалшиви спомени — например че са били жертва на насилие в детството си, дори когато нищо подобно не се бе случвало.

Сега в съзнанието на Лумики изплува още по-притеснителен образ. Кошмар, който тя не желаеше да вижда. Как се опитва да сложи лепенка някъде, но кръвта е толкова много, че лепенката се напоява цялата и почервенява. Имаше твърде много кръв. Тя видя себе си, понечваща да заплаче. Не разбираше. Защо лепенката не помагаше на раната да мине?

Лифтът спря с един последен тласък. Рязкото движение свърши работа и странните образи се заличиха от съзнанието й. Но в същото време това извика друг спомен, твърде жив, за да е илюзия.

Силуетите на майка й и баща й, реещи се някъде нависоко… изглежда, над леглото й. Тя лежеше в него и се чувстваше като слон, свит на топка. Спомни си, че тогава си мислеше точно това. Като тежка топка, която не може да зърне собствените си контури. Лицата на майка й и баща й бяха сиви, изморени и тъжни.

— Кака ти… — подеха те.

Всеки поотделно и двамата заедно. По някаква причина не смогваха да продължат отвъд тази дума.

Спътниците на Лумики започнаха да я блъскат по пътя си навън. Тя също се раздвижи, макар че споменът наливаше олово в краката й.

Имала е по-голяма сестра.

Родословното дърво, което бе решила да проследи наум, бе окастрено малко прекалено ентусиазирано.

— Наистина ли не знаеш нищо повече? — попита Лумики.

Ленка поклати глава. Семейството й се състоеше от самата Ленка, майка й Хана Хавлова, родителите на майка й — Мария Хавлова и Франц Хавел, брата на Франц — Клаус Хавел, и сина на Клаус — Адам Хавел.

— И сега Адам е глава на семейството, така ли? — Лумики задаваше въпроса за втори път, за да е сигурна.

По очевидни причини избегна думата „секта“.

— Адам е… — Ленка се замисли за момент. — Адам е Татко. Всички го наричаме Татко, дори тези, които са по-възрастни от него, защото той се грижи за нас като баща. За мен е бащата, когото никога не съм имала.

— На колко години е?

— Не съм съвсем сигурна. Мисля, че на около шейсет. Защо? — попита Ленка.

Лумики сви рамене и не отговори. Искаше да научи повече за Адам, но от нервните движения на Ленка и напрежението в гласа и долови, че разговорът се движи по тънък лед и допълнителните въпроси могат да я подплашат.

Седяха на върха на хълма Петрин и наблюдаваха тълпите туристи, които се разхождаха наоколо и се дивяха на желязната стражева кула. Тя доста приличаше на по-големия си братовчед Айфеловата кула, но беше някак значително по-малка и достъпна.

От време на време Лумики хвърляше поглед към тънките пръсти на Ленка. Възможно ли бе тези пръсти да са слагали лепенка на коляното й преди много години? Ами ако се бяха срещали, а Ленка беше забравила? Или пък лъжеше, че никога не е виждала Лумики, освен на снимка? Но защо? Нямаше логика.

Лумики си помисли как седяха сега рамо до рамо, толкова близо една до друга, че коленете им почти се допираха, но в същото време ги разделяше стена от неразбулени тайни. Тя не беше споменала на Ленка за Иржи, за мъжа, пратен да я убие, нито за онова, което й бе разказал журналистът. Сигурна беше, че и Ленка крие неща от нея.

Имало едно време едно момиче, което си имало тайна.

Имало едно време две момичета, които спотаявали едно от друго тайните си.

Те били от едно семейство, семейството на тайните.

Лумики почти изсумтя.

— И майка ти никога не е споменавала Адам? — попита тя.

— Не. Вече ти казах. Никога не съм срещала никого от роднините си. Баба ми и дядо ми са починали, преди да се родя. Дори не знаех, че дядо ми е имал брат, нито пък че този брат има син. Не схващам защо майка ми никога не говореше за тях. Все пак са живели заедно.

Лумики наостри уши.

— Майка ти е живяла със семейството? Преди да се родиш?

— Да. Но си тръгнала. Нямам друго обяснение за това, освен че мракът се е промъкнал в нея. Защо иначе би напуснала такива добри хора?

Ленка гледаше Лумики с широко отворени очи, сякаш и Лумики не би могла да знае отговора на този въпрос. Лумики потрепери. Ако майката на Ленка бе напуснала сектата и бе прекратила всякакви контакти с членовете й, значи е имала основателна причина. И после след смъртта й те се върнали и откъснали дъщеря й от дотогавашния й живот подобно на зряла ябълка.

— Веднъж попитах Адам, но той каза само, че миналото си е минало и трябва да забравя майка си. Прав е. Майка ми принадлежи на предишния ми живот. Бъдещето е важно, не миналото.

Ленка обърна лице към слънцето, затвори очи и се усмихна. Отново излъчваше онова сияние, което притесняваше Лумики, защото знаеше, че няма как да достигне тази част от нея.

— Нещо специално ли те очаква в бъдещето? — попита Лумики внимателно. — Може би в близкото бъдеще?

Ленка отвори очи и я изгледа остро.

— Единствените хора, които имат право да знаят Истината, са членовете на семейството, които вярват. Ти още не вярваш. Дори не вярваш, че сме сестри, пък и на другите неща не вярваш.

Лумики се замисли за миг. После за още един. Започна да се разколебава относно предишното си решение да не казва на Ленка какво си е спомнила, поне не и направо. Сега обаче изглеждаше, че Ленка е готова да стане и да си тръгне от живота й, и то без да погледне назад. Лумики не можеше да го допусне. Беше й се случвало твърде много пъти.

Гласът на Ленка прозвуча като чист лед сред топлината на слънцето.

— Може би ще е по-добре да не се виждаме повече. Скоро ще се прибереш у дома, при своята майка. И при баща си. Твоят баща. Глупаво бе да си въобразя, че може да бъде и мой баща. Аз вече си имам баща — Адам. Имам всичко. Нямам нужда от нищо повече.

Не, не, не, извика наум Лумики и кратката дума отекна в главата й. Това не можеше да се случва. Не можеше. Не и отново. Не можеше да остави най-важните хора в живота й да го напускат.

Ето защо тя предприе нещо съвсем нетипично. Грабна ръцете на Ленка в своите и ги стисна. Погледна я право в очите. Дистанцията и студенината изчезнаха за миг.

— Вярвам, че си моя сестра.

Лумики веднага съзря ефекта от думите си. Ръцете на Ленка затрепериха. Очите й се напълниха със сълзи. На Лумики също й се наложи да преглътне няколко пъти. Сякаш нещо черно и тежко се бе вдигнало от гърдите й. Най-сетне. Отговор. Истината. Беше излязла наяве.

Покрай тях мина групичка шумни туристи, но двете не ги забелязаха. Горещината и потта, предизвикани от разкритието, накъдриха косъмчетата по врата и на двете, ала те не усещаха нищо. Бяха съвсем сами, като че се намираха в свой собствен свят.

Ленка прегърна Лумики силно, а тя отвърна на прегръдката й. Почувства сълзите на Ленка по рамото си, където те се смесиха с нейната пот. Стряскаща радост изпълни Лумики — радост, каквато не беше долавяла, откакто бе загубила Блейз.

Да дойде в Прага и да открие, че има сестра. Това беше чудо. Беше дар. Трябваше да го приеме, защото нямаше да има втори шанс.

Когато Ленка я пусна, Лумики съвсем естествено избърса сълзите от лицето й с опакото на ръката си. Отново изпита усещането за дежавю, сякаш бе правила това и преди, макар да изглеждаше невъзможно. Може би общите гени, общата кръв, която течеше във вените им, някак създаваше вродената взаимна близост. Лумики никога не бе вярвала в такива неща, но може би беше дошъл моментът да преосмисли мнението си. Толкова много неща се бяха случили. Толкова много важни неща.

— Искам да дойдеш да се запознаеш със семейството — каза Ленка.

И Лумики го желаеше. Не заради семейството, а заради Ленка, за да се увери, че е в безопасност. А ако не беше в безопасност, ако семейството бе заплаха, тя можеше да спаси сестра си.

Имаше сестра, която искаше да спаси. Мисълта й се стори изненадващо приятна.

— А ще ме приемат ли? — попита тя.

— Няма да им дадем избор — отвърна Ленка и се усмихна.

Лумики никога досега не я беше виждала да се смее така — толкова щастливо и свободно.