Сала Симука
Бяла като сняг (8)

8

Лумики усети две ръце да я хващат за раменете откъм гърба. Не помръдна, не издаде и звук. Това беше тяхна игра, която се наричаше „Прави се, че не си“. Целта на играта беше да останеш неподвижен и пасивен възможно най-дълго, без да се обръщаш. Позволено беше да следваш водещите движения на другия, но не биваше сам да поемаш инициативата — поне докато вече не можеш да издържаш и изгубиш играта.

Топлите ръце погалиха раменете й. Бавно се спуснаха надолу по ръцете й и сетне се върнаха нагоре. Лумики чувстваше топлина навсякъде, откъдето минаваха ръцете, които сега се бяха преместили на шията й и леко я милваха. Горещи и студени тръпки пробягаха по гръбнака й. Вече искаше да се обърне, но се насили да остане неподвижна. Тръпките прераснаха в горещо, наелектризиращо усещане, когато долови допира на устни до шията си. Нетърпеливата въздишка почти излетя от гърлото й, но тя стисна зъби и остана безмълвна.

Ръцете продължиха надолу по тялото на Лумики, а устните не спираха да обсипват кожата на шията й с влудяващо леки като перце целувки. Внезапно ръцете се пъхнаха под ръба на ризата й и спряха за момент на корема й, като че обмисляха накъде да продължат от тук нататък.

Продължавай, прииска й се да му се примоли. Нагоре или надолу. Не ме интересува, само не спирай.

След секунда колебание ръцете продължиха нагоре и стигнаха голите гърди на Лумики. В същия момент устните на шията й започнаха да я хапят, отначало съвсем нежно, после по-силно. На Лумики й ставаше все по-трудно да се удържа неподвижна. Но не желаеше да се предава. Знаеше, че колкото по-дълго чака, толкова по-хубаво ще бъде после.

Ръцете първо погалиха гърдите й и после започнаха да ги масажират силно. Пръстите намериха зърната, чиято твърдост ясно показваше как се чувства тя. Устните се преместиха от шията, за да целуват, смучат и хапят другаде, от което тялото й се превърна в течност: димящо, искрящо течно желание.

Когато едната ръка остана върху гърдата й, а другата се плъзна надолу… през корема, под ръба на гащичките и между краката й, от устните на Лумики се откъсна стон на удоволствие и тя осъзна, че е загубила.

Каква блажена загуба.

 

 

Лумики се събуди окъпана в пот. Всичко беше мокро. Тя хвърли поглед на часовника, който показваше, че е 3:02 часът сутринта. Чаршафът, с който се бе завила, беше влажен и Лумики го отметна от себе си. Не последва подобрение. Горещият нощен въздух и ефектът от съня й я държаха здраво в хватката си.

Защо не свършваше? Защо не можеше да го надживее?

Времето не я интересуваше. То си беше такова. Тя нищо не можеше да стори по въпроса. Но защо не можеше да накара болката в сърцето си да изчезне? Защо я измъчваха тези сънища? Защо копнежът продължаваше да я кара да въздиша в просъница, макар да беше напълно безсмислено? Беше изминала цяла година, а и връзката им бе траяла само едно лято. Не беше ли редно споменът за едно лято досега да е избледнял? Или поне да е станал по-лесен за понасяне?

Ала пролетта затопли света, лятото допълзя до вратата, отвори я със замах и чувството в гърдите й се влоши. Лятната жега събуди спомени в крайниците и по кожата й. Лекият полъх на бриза по ръката си тя долавяше като милувка. Слънцето я стопляше като погледа на любимия й. Събудено от лятото, тялото й копнееше за допира, който бе усещала всеки ден преди година.

С копнежа по нечий допир беше трудно да се живее. Той не искаше разрешение. Не се интересуваше дали идва в подходящия момент, или на подходящото място. Той беше обсебващ и настойчив, жесток и егоистичен. Или замъгляваше мислите, или ги правеше твърде ясни, твърде изострени. Копнежът изискваше безусловна капитулация. Лумики се опита да се бори с него и не успя. Не искаше да копнее, но копнееше. Не искаше да си спомня, но сънищата и тялото й си спомняха непрекъснато.

Копнежът беше физически. Замайване. Присвиване в стомаха. Нужда да обгърне тялото си с ръце, докато лежи сама в леглото, защото няма кой друг да я прегърне. Чувстваше копнежа и в пръстите си, които искаха да галят, да милват, да докосват. Копнежът правеше пръстите й неспокойни, караше ги да си играят с ципа на якето, с връзките на суитшърта, да човъркат всичко, което попаднеше между тях. Копнежът караше зъбите й да се забиват в долната устна, да я хапят и почти да я разкървавяват. Знаеше, че се държи глупаво. Знаеше, че копнежът е безсмислен.

Копнея за земята, която не съществува.

Така стояха нещата. Лумики копнееше за нещо, което не съществуваше и което не можеше да достигне. Копнееше за човек, който не искаше да й принадлежи, който твърдеше, че не би могъл да й принадлежи. Човек, който бе излязъл от живота й, без да погледне назад. Какъв смисъл имаше да копнее за нещо, което го няма? Лумики копнееше за интимност, за доверие, за споделяне, макар че досега трябваше да е разбрала с болезнена яснота, че човекът, за когото копнееше, не можеше да й предложи нито едно от тези неща и може би никога не бе могъл да го направи.

Лумики просто бе приела, че може. Беше си представяла, че може. Искаше да е така.

Блейз^[1]. Това беше казал, когато Лумики го попита как се казва.

— Всички ме наричат Блейз.

— Всички ли?

— Всички.

С това въпросът за името беше решен. Наистина, Блейз му подхождаше повече от истинското му име. Каквото и да значеше „истинско“. И на този въпрос отговорът не беше нито прост, нито директен. Блейз беше точно като името си. Горещ, изгарящ, непрекъснато в движение, непостоянен, нееднозначен, стоплящ, изпепеляващ, красив за гледане, но излъчващ смътно усещане за опасност.

— Само не ми казвай, че имаш татуировка на огън някъде на тайно място — пошегува се Лумики на първата им среща.

— По-лошо е.

— Не може да бъде.

— Може. Имам цял куп огнени топки.

Блейз се взираше в Лумики над чашата с кафе. Леденосините му очи бяха толкова настойчиви, че Лумики откри, че се изчервява, макар да нямаше причина. Поне не и друга причина, освен факта, че се чудеше къде са татуирани огнените топки, защото не ги виждаше никъде по тялото му в момента. Тениската без ръкави изключваше ръцете. Може би на гърба или корема…

Без да е продумала, Блейз започна да се подсмихва.

— Какво пък сега? — попита Лумики.

— Изражението ти.

Лумики усети как червенината по бузите й се сгъсти. Не можеше да я спре, колкото и да се дразнеше.

Блейз се приведе над масата и изви шия, за да й покаже. Лумики веднага разбра.

— Близнаци — каза тя.

Той се дръпна и я погледна смаян.

— Откъде знаеш?

— То ми е любимото съзвездие — отвърна Лумики.

Това накара и двамата да замълчат. Сякаш покрай тях бе преминал полъх на тайнствено предчувствие, което им бе прошепнало, че точно тук и сега се разиграва нещо особено. Не беше само това, че и двамата, независимо един от друг, си бяха поръчали голямо черно кафе, че и двамата бяха обути с червени платнени кецове или че и двамата по случайност харесваха едно и също съзвездие. В този миг Лумики почувства, че Блейз може да се окаже човек, който я разбира от половин дума.

Първият такъв човек в живота й.

Оказала се беше права.

Двамата бяха подминали всички нормални етапи на опознаването, стигайки до дълбока и емоционално интензивна връзка, която оставяше Лумики без дъх. Сигурно, ако бе имала повече време, щеше да се изплаши. Но нямаше. Всичко се бе развило страшно бързо. Стените, които бе издигнала в себе си, се бяха срутили на парченца моментално. Лумики се бе оказала напълно разголена и беззащитна пред Блейз и всичко, което той казваше или правеше, политаше към нея като куршум, пронизваше я и избухваше във фойерверки от радост, топлина и светлина. Никога не бе изпитвала подобно нещо дотогава. Беше объркващо, стряскащо и разтърсващо.

Знаеха един за друг разни неща още преди да си ги кажат. Знаеха, без да знаят. Отгатваха си любимите храни. Всеки можеше да познае любимите книги на другия. Всеки от двамата знаеше кое извиква сълзи на щастие в очите на другия и кое го кара да плаче от мъка. Говореха един през друг, довършваха си изреченията, мислеха за едно и също нещо едновременно и чуваха едни и същи песни в главите си. Трептяха на една и съща вълна — нещо, което Лумики бе смятала за невъзможно. Струваше й се почти свръхестествено. Струваше й се чудо.

Всъщност Лумики не мислеше, че във връзката помежду им има нещо свръхестествено наистина. Просто когато се бяха видели за пръв път, бяха усетили онази еднаквост, която ги бе привлякла един към друг. Разчели бяха смисъла в израженията, жестовете и позите си, смисъл, който вероятно не можеха да облекат в думи, но който озаряваше съзнанията им като част от онова по-дълбоко знание един за друг. Всичко, което бяха преживели, видели, чули, усетили, прочели, вкусили или помирисали в живота си, бе оставило следа в тях.

Всичко, което бяха преживели, се бе натрупало на слоеве дълбоко знание, което им позволяваше да узнават интуитивно неща един за друг. Толкова силна бе връзката им. И когато се случеше нещо такова, нямаше как да се затворят в себе си. Просто трябваше да се доверят на другия.

Така се чувстваше Лумики. И дори не правеше опити да се предпази. Откриваше се пред Блейз. Допускаше го до себе си, оставяше се да я обгърне в топлината си. Долавяше, че може да се изгори, но поемаше този риск без секунда колебание.

Преди да срещне Блейз, Лумики си бе мислила, че физическата интимност ще й създаде най-големи проблеми, когато започне да излиза с момчета. След годините насилие тя бе развила страх от физическото докосване, дори отвращение. Не можеше да понася непознати хора да навлизат в личното й пространство. Не понасяше и познати да го правят. Искаше да може сама да избира кога някой да я докосва и как. Самата тя съвсем рядко изпитваше желание да докосне някого. Веднъж си беше помислила, че може би никога няма да има приятел или да се влюби, защото мисълта да допусне някого толкова близо до себе си, че да може да я целуне, й беше така неприятна.

Но когато емоционалната дистанция между нея и Блейз изчезна толкова бързо, физическата дистанция стана нетърпима. Силната й потребност от близост, от това да усеща кожата си притисната до неговата смайваше Лумики. На третата им среща бяха в нейния апартамент и отново пиеха кафе, така както правеха толкова често по време на връзката си, седнали около кухненската маса, говорейки си и смеейки се. Кафето им винаги изстиваше, преди да го допият.

Лумики стискаше чашата си с кафе с две ръце, за да не ги протегне и да докосне ръката на Блейз, да погали бузата му, да прокара пръсти през късата му руса коса. Притисна устни към ръба на чашата, макар единственото, което искаше, бе да ги долепи към неговите устни. Никога не беше изпитвала подобно нещо досега. Пулсът й препускаше като луд. Отвътре цялата трепереше, от глава до пети, и се стараеше треперенето да не стане видимо.

Лумики се опита да поддържа разговора, като че нищо не се е случило. В един момент спря да разбира какво говори Блейз. Едничкото, за което мислеше, бе колко много желае да го целуне. Как ще поеме лицето му нежно, но решително в ръце, ще се взре дълбоко в искрящите му ледени очи и ще го целуне. Лумики никога не бе целувала момче, но сега желанието беше толкова силно, че дори не се замисли дали ще знае точно как да го целуне и каква техника да приложи.

Чувствата нямаха нищо общо с разни техники. А това чувство беше изгарящо, то бе пламък.

Изведнъж Блейз се изчерви. Разроши си косата и се усмихна съвсем по момчешки. Тогава Лумики не издържа. Остави чашата на масата с такава сила, че малко кафе се изля навън. След миг бе в обятията му, първо кацнала неудобно на стола му, после двамата се изправиха, а столът изтрака на пода. Лумики се притискаше към Блейз с цялото си тяло. Устните им се бяха слели ведно. Горяха от взаимния си огън. Ръцете им търсеха нови и нови места, които да галят.

Всичко се случи изведнъж. Лумики бе едновременно вътре в ставащото и извън него. Нямаше никакъв контрол над действията или желанията си. Не можеше да се принуди да отстъпи. Не бе в състояние да спре да го целува дори ако светът около тях избухнеше. Само че светът не избухна около нея. Избухна вътре в нея.

Бързаха, но имаха цялото време на света. Негласно знаеха докъде могат да стигнат. Въпреки че бяха алчни един за друг, знаеха и как да се удържат. Можеха да оставят нещичко и за следващия път. И за по-следващия. Бяха тръгнали на експедиция без карта и компас и никой от двамата не желаеше приключението да свърши твърде скоро. За всичко си имаше време.

Докато лежаха на матрака на Лумики и чакаха дишането им да се успокои, тя си помисли, че пътешествието едва започва. Зарадва се от мисълта, че не е наясно къде ще свърши.

Разсъждавайки за миналото, тя си каза, че това беше несправедливо. Това, че пътешествието й с Блейз така и не бе свършило. Лумики знаеше, че бе имало още много да си показват, много неща, на които да се учат взаимно, толкова много неща, които да изживеят заедно.

Разбира се, Лумики знаеше. От самото начало. От първата им среща, когато очите й останаха впити в леденосиния му поглед като че прекалено дълго. По-късно не бе в състояние да посочи някоя конкретна подробност, която й бе подсказала истината. Дали не беше извивката на челюстта му? Или раменете, които не бяха особено широки, макар да бяха мускулести? Или пък гласът, приятен и нисък, но не толкова нисък, колкото би могъл да бъде? Пръстите, които бяха твърде тънки и красиви? Походката, която като че ли беше съвсем малко прекалено уверена, прекалено мъжествена?

Нямаше конкретна подробност. Блейз наистина изглеждаше като момче. Той беше момче.

Но не изцяло. Още не. Физическата му същност бе в процес на единение с вътрешното му аз. Лумики веднага бе разбрала. И това нямаше никакво значение за нея. За нея Блейз си беше Блейз от първия момент, в който го видя, не просто момче или някой на път да се превърне в момче. Не беше нещо преходно. Беше едно цяло, една идеална личност.

Ето защо се почувства странно, когато Блейз й обясни нещата колебливо, неуверено. Когато му беше толкова трудно да произнася думите. На Лумики й се щеше да му каже да замълчи, защото нямаше нужда да й обяснява. Нямаше нужда да проявява смелост, за да й разкрива тайната си. В ушите на Лумики думи като „транссексуален“ и „операция за смяна на пола“ звучаха напълно чуждо. Не защото се страхуваше от тях. Не беше това. А защото тези думи идваха отвън, от желанието на хората да определят, категоризират и диагностицират, да очертават граници и да подреждат в удобни отделения живота на другите хора.

За Лумики Блейз си беше Блейз. В същото време той бе и Лаура, седемгодишното момиченце, което се усмихваше широко на снимките, които Лумики намери във вилата на родителите му, където прекараха цяла седмица през онова лято само двамата.

Снимките го раздразниха.

— Може ли да ги прибереш? Мразех си косата. Как са успели да ме накарат да нося плитки, направо не знам.

— Изглеждаш много сладко.

— Изглеждам толкова естествено, колкото пудел с панделка на главата. Унизително е.

Лумики прибра снимките. Само че образите останаха в паметта й и така Блейз стана също и Лаура с плитките.

В същия момент Блейз беше и Лаури, името, което си беше избрал за момента, когато физическата промяна приключи. За Лумики тези тримата спокойно можеха да съществуват като една личност без всякакви противоречия. Лаура, Лаури, Блейз. За нея нямаше нищо сложно или проблематично. За самия Блейз обаче нещата не бяха толкова прости.

— От детството си усещах, че нещо не е наред с мен, че името ми е неправилно, че дрехите ми са неправилни и че изглеждам неправилно… че се държа неправилно. Долавях как хората ме гледат и приемат нещо за истина, а аз нямах чувството, че приетото от тях наистина е вярно.

— Не би трябвало да се притесняваш какво мислят другите хора.

— Ето ти новина, Лумики: светът по случайност е пълен с други хора. Всички трябва по някакъв начин да живеем заедно. Работа. Хобита. Живот. Не всички са толкова разкрепостени като теб. Мислех, че си го разбрала вече. Точно ти.

Блейз отмести очи от лицето на Лумики. Тя видя от изопнатата му челюст, че стиска зъби. Намекът за насилието, на което бе подлагана в училище, беше малко ненужен. А и изобщо не ставаше въпрос за разкрепостеност или толерантност. Каквото и да станеше, направеше или кажеше Лумики, то никога нямаше да се стори правилно на мъчителките й. Това, че я бяха нарочили за своя жертва, се бе случило по абсолютна, жестока случайност. Насилието си беше просто насилие. Пожелали бяха да я наранят и да пречупят духа й, и толкова.

Разговорите между Блейз и Лумики се превърнаха в спорове, а споровете се превърнаха в скандали.

Скандалите винаги попадаха в един и същи капан.

Блейз смяташе, че Лумики не разбира или проявява прекалено голяма деликатност към онова, през което минава той. Лумики обещаваше отново и отново, че ще подкрепя Блейз, каквото и да стане, но той допускаше, че тя никога няма да разбере болката, агонията, празнотата, които изпитваше.

— За теб тялото ти винаги е било твое собствено. Не ти се е налагало да мислиш за него — твърдеше Блейз.

Лумики признаваше, че това вероятно е така. Но защо това да й попречи да го подкрепя?

— Сигурно ще съм доста кофти компания по време на следващия етап от прехода. Не знам дали сам ще мога да се изтърпя. Това, което знам, е, че не мога да поемам отговорност за щастието на друг човек. По-добре ще е да съм сам. Иначе накрая ще те нараня безпричинно.

Лумики скоро осъзна, че протестите й са безполезни. Блейз бе взел решението си. Беше направил избора си и този избор не включваше Лумики.