Сала Симука
Бяла като сняг (1)

1

Гласът на Шърли Менсън се лееше в ушите на Лумики и й съобщаваше, че Шърли слуша само тъжни песни, намира покой единствено в най-тъмните нощи и обожава лошите новини. Слънцето блестеше на небе, напълно лишено от облаци. От двайсет и осем градусовата жега по гърба на Лумики бяха плъзнали струйки пот. Краката и ръцете й лепнеха. Ако си оближеше опакото на ръката, щеше да вкуси сол. Всяка ивица кожа по сандалите й идваше в повече. Пръстите и ходилата й жадуваха свобода.

Тя седна на една каменна стена и събу сандалите, после сви краката си и размърда пръстите си. Групичка японски туристи се втренчи в нея. Две девойки се разкискаха. Не бяха ли виждали боси крака? Здравейте, аз идвам от земята на мумините. Мумините не носят обувки.

Не валеше като в песента^[1]. Не беше валяло от пет дни.

Лумики не можеше да пее с Шърли, защото щеше да излъже. Тя можеше да е щастлива и без дъжд. Като сега например. Слънцето грееше и тя беше щастлива. Не искаше нещата да се усложняват. Не се чувстваше добре единствено когато всичко вървеше на зле. Шърли можеше да си задържи черногледството. Лумики спря музиката и позволи на бърборенето на туристите да изпълни ушите й.

Италиански, испански, американски английски, немски, френски, японски, руски. В хаоса от езици бе трудно човек да различи отделни думи, да не говорим за цели изрази. Това всъщност беше добре дошло, защото така не й се налагаше да се вслушва в скучното повтаряне на очевидни баналности. Лумики знаеше точно какво казват хората, дошли тук.

Каква гледка!

И наистина беше великолепна. Нямаше как да го отрече. Изгледът към Прага бе смайващ. Червени керемиди, дървета, църковни кули, мостове, река Вълтава, блещукаща на слънцето. Градът спираше дъха на Лумики. Дори и след пет дни още не беше свикнала с гледката. Всеки ден отиваше до някое високо място, за да наблюдава града и да изпитва необяснима радост.

Може би я предизвикваше усещането за свобода и усамотение. Тя беше съвсем сама. Не бе длъжна да се отчита пред никого. Никой не й се обаждаше и не искаше да знае какви са плановете й. Нямаше никакви отговорности. Мислите за последната година в училище и работата през втората половина на лятото можеха да почакат, докато се прибере във Финландия. Сега съществуваха само тя, убийствената горещина и градът, който дълбоко вдишваше и издишваше история.

Беше 16 юни. На Лумики й оставаше едва седмица ваканция в Прага, преди да се върне във Финландия за традиционното отбелязване на Мидсомар със семейството и роднините й, този път на архипелага Турку. Не беше измислила как да откаже, когато баща й реши, че тя, разбира се, ще присъства. Нали нямаше други планове? Да наеме хижа някъде с приятели например? Или пък да замисля нещо специално с някой специален човек?

Не, нищо. Лумики би предпочела да прекара Мидсомар сама в апартамента си, заслушана в тишината. Не копнееше за весели песни над чаша шнапс, пресни картофи и херинга. Не желаеше да играе ролята на усърдната ученичка, да се усмихва и да води учтиви разговори, като дава мъгляви отговори на въпроси за бъдещето и гаджетата, и да отблъсква чичовците, с които имаше кръвна връзка и които я прегръщаха малко прекалено настойчиво.

Но Лумики знаеше, че баща й наистина иска тя да отиде. Майка й също. Минали бяха само три месеца и половина, откакто я бяха изписали от болницата. Беше простреляна в бедрото, но за щастие, куршумът само бе одраскал кожата. По-лошо беше измръзването, което бе получила от лежането в снега. Това се случи, докато Лумики се мъчеше да разплете загадката, свързана с една торба за боклук, пълна с окървавени банкноти и захвърлена в двора на съученичката й Елиза, която я натресе на мрежа за трафик на наркотици. Докато следеше бащата на Елиза, корумпиран полицай от отдел „Наркотици“, тя се бе озовала на бляскаво парти в старателно охранявано имение. Там Лумики научи, че шефът на наркомрежата, известен като Бялата мечка, бе всъщност двама души: две сестри близначки. Наложи се да бяга, когато Борис Соколов, един от подчинените на Бялата мечка, я позна.

Благодарение на свидетелските показания на Лумики, Соколов и бащата на Елиза се озоваха зад решетките, но никой не можеше да пипне Бялата мечка. След всичко, което се случи през март, Лумики бе решила, че отсега нататък наистина никога повече няма да си пъха носа в чуждите работи. Бяха я гонили, почти замръзна в един фризер, а накрая я простреляха. Това напълно й стигаше, благодаря много. Стига толкова кръв. Стига толкова игра на детективи и бягство, за да спаси живота си, тичайки през снега с кубинки, които се пързалят.

Известно време родителите на Лумики бяха настоявали тя да остане вкъщи, в Риихимяки, на север от Хелзинки. Дори се бяха опитали да я накарат да се откаже от апартаментчето си в Тампере, но Лумики не желаеше и да чуе за това. Прекара цялата пролет в разнасяне на вестници, за да си плаща наема, и убеди родителите си да й позволят да го запази просто „за всеки случай“. През първите няколко седмици обаче нямаше смисъл да ги увещава да я оставят да преспи там. Лумики прие ситуацията и всеки ден пътуваше с влака до училище. Постепенно майка й и баща й видяха колко непрактично е това ежедневно пътуване, и лека-полека започнаха да връщат нещата й в апартамента. Тя преспа там една нощ, после две, сетне три и накрая през май обяви, че ще наминава при тях в Риихимяки от време на време. Точка. Родителите й нищо не отвърнаха. Как биха могли да я спрат? В края на краищата тя беше възрастен човек. Можеше да си плаща наема от спестявания, пък и от малката ученическа стипендия, ако се наложеше.

След края на учебната година на Лумики й се прииска да си почине. Резервира си билет за Прага, потърси си евтина стая в един хостел, напълни раницата си само с най-необходимото и тръгна.

В момента, в който самолетът излетя, в стомаха й се разля облекчение. Щеше да прекара известно време далече от Финландия. Далече от постоянните тревоги на родителите си. Далече от улиците, където все още понякога се стряскаше, ако зърнеше мъж, облечен изцяло в черно. Лумики бе прекарала целия си живот в битка със страха. Мразеше страха. Докато слизаше от самолета на летището в Прага, усети как тежките му вериги, стегнати около нея, започват да отпускат хватката си. Гърбът й се изправи, а стъпките й станаха по-уверени.

Ето защо бе щастлива Лумики. Затова обърна лице към слънцето, затвори очи и се усмихна на себе си. Вдиша ароматите на Централна Европа. Порови из раницата си и извади картичка с Карловия мост през нощта. Реши да напише няколко думи на Елиза, която сега се казваше Джена, тъй като двете с майка й си бяха сменили имената. Това бе единственият начин да си осигурят безопасност след всичко случило се с бащата на Елиза. Лумики обаче все още мислеше за Елиза като за Елиза.

Майката и дъщерята в момента живееха в Оулу, намиращ се в северната част на Финландия, и Елиза учеше козметология. Тя пишеше на Лумики от време на време и я държеше в течение на живота си. В последното си писмо й бе споделила как най-сетне е отишла да посети баща си в затвора и как преживяването не е било толкова тежко, колкото си е представяла. За нея беше важно да се види с баща си. В писмата си Елиза звучеше изненадващо спокойна и малко по-зряла от преди. Събитията от зимата я бяха принудили да порасне и да се научи да поема отговорност. Не можеше да си остане малкото момиченце на татко, което обича да купонясва, и колкото и да беше изненадващо, новата роля сякаш повече й подхождаше. Лумики се радваше, че нещата при нея се развиват толкова добре, предвид обстоятелствата.

Всъщност именно Елиза бе направила тази ваканция възможна. Беше пратила на Лумики хиляда евро от торбата, хвърлена в двора, преди да предаде по-голямата част от останалите на полицията. Лумики каза на родителите си, че е платила за пътуването със спестяванията си, но подаръкът на Елиза означаваше, че не е нужно изобщо да ги пипа. Стана й приятно, че кървавите пари ще бъдат изразходвани и няма вече да стоят в тайното чекмедже в скрина й, където непрекъснато сякаш напомняха за себе си.

Изведнъж върху лицето й падна сянка. Уханието на ароматни пръчици, примесено с намек за конопен сапун, надви обичайната миризма на града. Лумики отвори очи. До нея стоеше около двайсетгодишно момиче с бял ленен панталон и широка риза с дълги ръкави от същата материя. Кестенявата му коса бе сплетена на две плитки, завити около главата му като корона. В сивите му очи се мяркаше несигурност. Момичето опипа износената кожена каишка на чантата си с цвят на коняк, преметната през рамото му.

У Лумики се надигна леко раздразнение. Беше виждала момичето вече няколко пъти. То я наблюдаваше, очевидно с мисълта, че няма да го забележи. Засичаха се по различни туристически забележителности, пресичаха улици из града по едно и също време. Момичето изглеждаше две-три години по-голямо от нея и също беше само. Вероятно някакво хипи, което си търсеше компания за престоя, някого, с когото да седят из парковете и да пият евтино червено вино, обсъждайки дълбоката взаимосвързаност на всички части на Вселената.

Не че в това имаше нещо лошо, но Лумики бе дошла в Прага с изричното намерение да е сама. Не искаше да завързва нови приятелства. Щом момичето отвори уста, Лумики вече бе измислила какво ще каже. Щеше да е нещо кратко, учтиво и студено. Студенината винаги действаше.

Въпреки горещото време обаче, още преди момичето да се доизкаже, по гърба на Лумики плъзна друг вид студенина и накара кожата й да настръхне.

— Jag tror attjag ar din syster.

„Мисля, че съм ти сестра.“