Сала Симука
Бяла като сняг (14)

14

Имаше толкова много стъкло, че сградата изглеждаше нереално. Повърхността отразяваше розовото, пурпурното и оранжевото на залязващото слънце, което грееше по-ярко и по-наситено от логото. Не беше трудно да се намери седалището на „Супер 8 Медия“ в центъра на Прага. Въртящото се лого на покрива на стъклената кула се забелязваше от километри. Лумики погледна през стъклената стена към лобито, където администраторката съсредоточено си лакираше ноктите. Сигурно даваха и нощни смени.

Лумики бе провела бързо проучване, ползвайки Гугъл от телефона си, за да се сдобие с информация за компанията. Открила беше, че тя всъщност е истински медиен конгломерат и притежава не само телевизионен канал и новинарски студиа, а и жълт вестник, както и цял куп уебсайтове. „Супер 8“ отговаряше на името си. Беше голяма работа.

Лумики се поколеба. Нямаше план за действие. Ето защо реши да подходи така, както постъпваше винаги когато не беше сигурна: да изиграе пълна самоувереност.

Сработваше в около деветдесет процента от случаите. Тя изопна гръб и мина през въртящата се врата.

Администраторката, която се лакираше, се втрещи от гледката на момиче с раница на гърба, което явно бе прекарало целия ден да се поти навън. Цялото й изражение подканваше Лумики да се разкара веднага, като дори нямаше нужда жената да си отворя устата, за да го изрече на глас. Лумики не се впечатли от въпросното изражение.

— Извинете, търся един мъж — започна тя на английски. В този момент физиономията на жената се промени и изобрази нещо като: „Всички търсим мъж, скъпа“. — За жалост, не му помня името, но знам, че работи тук. Имаме уговорена среща.

Администраторката я огледа от глава до пети, вероятно чудейки се дали да повика охраната. После въздъхна и каза:

— Ще трябва да ми дадеш малко повече информация. Доста мъже работят тук.

Лумики описа мъжа с бележника възможно най-точно. Челото на администраторката се сбърчи. Лумики се опита да познае възрастта й и реши, че е някъде между двайсет и пет и трийсет години. Приличаше на жена, която не ходи по срещи толкова често, колкото й се иска, но винаги обръща внимание на добре изглеждащите мъже и на семейното им положение.

Затова Лумики прехапа устни и се наведе към нея, понижавайки глас:

— Беше доста секси. И нямаше халка.

Очите на администраторката светнаха.

— Трябва да е Иржи! Само че той си тръгна вече. Сигурна ли си, че… А, чакай, ето го. Иржи, имаш посетител.

Лумики погледна към младия мъж, който тъкмо излизаше от асансьора. Да, беше същият, когото бе видяла по-рано. Той надзърна към администраторката и Лумики объркано. После каза нещо на администраторката на чешки. Тя посочи Лумики. Мъжът свъси вежди. Лумики знаеше, че трябва да действа, преди наистина да извикат охраната и да я изхвърлят.

— Имам новини за вас, за мъжа, когото интервюирахте днес. Мъртъв е — рече Лумики.

Това свърши работа. Тя съзря изненада и интерес в очите на мъжа на име Иржи.

— Да идем някъде, където можем да поговорим — каза той и я хвана за лакътя.

Администраторката ги изпрати с поглед, пълен с копнеж, сви рамене и пак се зае с ноктите си.

Мъжът вдигна телефона. Трябваше да се обади веднага. Такива бяха инструкциите. От другата страна отговориха моментално.

— Едно момиче дойде да го вземе от работа.

— Момиче?

— Да. Приказваше на английски. Приличаше на туристка.

— Възможно ли е да е някоя от случайните му приятелки?

— Не изглеждаше такава. А и каза, че знае нещо за смъртта на мишена 1.

От отсрещната страна на линията настъпи мълчание.

— Следиш ли ги?

— Разбира се.

— Хубаво. Остави момичето да му обясни, че знае. Може да се окаже добър ход на този етап.

— А след това?

— Не сме наясно кое е момичето. Не можем да допуснем някой да ни провали плановете. Когато се разделят, елиминирай момичето.

— Разбрано.

Мъжът щеше да затвори, но жената му даде още една задача.

— Щом затвориш телефона, снимай момичето и изпрати снимката на мен и на Татко. Ако момичето ти се изплъзне, ще трябва да знаем как изглежда.

После жената затвори, преди мъжът да смогне да отвърне нещо. Той потисна раздразненото ръмжене, което бе започнало да пълзи към гърлото му. „Ако ти се изплъзне.“ Нямаше навика да оставя мишените си да му се изплъзнат. Работата му беше да се погрижи, когато някой клиент поиска дадена мишена да бъде спряна завинаги, то мишената наистина да бъде спряна завинаги. Репутацията му на най-надеждния наемен убиец в града не беше случайна.

Само че надеждността също така включваше да не се изнервя от това, че клиентът е изнервен. Той винаги следваше инструкциите дословно, затова сега вдигна телефона и се престори, че снима старите сгради и изящната им архитектура, макар че всъщност заснемаше момичето с късата коса. Успя да направи три хубави снимки, по които идентифицирането му щеше да е лесно.

Момичето изглеждаше младо и решително, но съвсем не опасно. Елиминирането му беше прекалено крайно решение. Само че професията на мъжа не предполагаше да поставя под съмнение заповедите, които получаваше.

Не изпитваше съжаление, нито съчувствие към мишените си. Ако усещаше такива неща, нямаше да може да си върши работата.

Мъжът изпрати една от снимките на клиента си и после се обади на Татко. Сега, ако искаха, можеха да видят как изглежда момичето, докато е живо. Тъй като това нямаше да продължи дълго.

Два часа по-късно, когато Лумики седна на леглото си в хостела, главата й беше задръстена от мисли и въпроси, а потните й дрехи й се сториха нетърпими. Трябваше да си вземе душ. Веднага. Под хладната струя щеше да й е по-лесно да обмисли онова, което й бе казал Иржи Хашек, и да планира следващите си ходове.

Тя влезе в банята и свали късите си панталони, ризата, бикините и сутиена. Пъхна ръждясалата запушалка в сифона на мивката, натрупа дрехите вътре, покри ги с вода и добави малко течен сапун. Това трябваше да отмие поне частично миризмата на пот.

Лумики беше наясно, че налягането на душа никакво го няма, така че не се ядоса. Хладката, почти студена вода беше добре дошла. Проясни й съзнанието.

Иржи беше казал, че…

Изведнъж Лумики дочу странен звук. Спря водата и наостри уши. Сякаш някой се опитваше да влезе в стаята й с грешен ключ. Да не би някой пиян съквартирант пак да беше забравил кой номер е стаята му? Само че не се носеха псувни и проклятия. Тя грабна една кърпа, уви я около тялото си и тъкмо щеше да се отправи към вратата, за да сподели с натрапника точно какво мисли за него, когато долови как езичето щраква и вратата тихо се отваря. Лумики замръзна и се заслуша.

Някой влезе в стаята й.

Стъпките бяха отмерени и приглушени. Като че човекът съзнателно се стараеше да се движи безшумно.

Чистачка? Не и по това време на нощта. Освен това чистачките викаха „Почистване!“ или „Чистачката!“, преди да влязат.

Крадец? Това изглеждаше по-вероятно. Лумики се надяваше да вземе само парите, не и паспорта й.

В банята нямаше прозорец. Нямаше път за бягство. Единственото, на което можеше да се надява, бе крадецът да вземе каквото иска, и да избяга. Ала проумя, че надеждата й е напразна, когато дръжката на вратата към банята се завъртя.

Някакъв висок, едър мъж със слънчев загар отвори широко вратата и почти се препъна в намачканата кърпа, хвърлена на земята. Дръпна завесата на душа, но зад нея нямаше никой. Той докосна дрехите, накиснати в мивката. Вонеше на евтин одеколон и мъжка пот.

Лумики погледна надолу към темето му. Имаше наченки на оплешивяване. Сигурно още не ги беше забелязал, защото плешивото място беше съвсем малко сред черните косми. Лумики не сдържаше дъха си. Знаеше, че в един момент задържането му неизменно постигаше обратен ефект, защото трябваше да издишаш бързо, което бе много по-шумно от равномерното дишане.

Лумики лежеше напълно неподвижно във вентилационната шахта под тавана. За щастие, хостелът — категория една звезда и половина — бе разполагал с достатъчно пари, за да инвестира в две дъски под тавана на банята, които да скриват изхода на шахтата. Тя се бе издърпала в нея именно по тези дъски.

Мъжът се огледа. Дори почука по стените. Не надзърна нагоре. Още не.

Кой, по дяволите, беше той и какво търсеше в стаята на Лумики?

Тя усети как струйка вода се спусна от мократа й коса надолу по челото към върха на носа й. Там водата се оформи в малка капчица, която увисна във въздуха. Тъй като ръцете й бяха заети да я държат на място, Лумики нямаше как да стигне до капката и да я избърше. Знаеше, че щом капката падне, ще се озове върху главата на мъжа, точно върху плешивината. Ето кога той щеше да погледне нагоре.

Ръцете и краката й трепереха от усилието. Трудно беше да стоиш, без да мърдаш. Само че се налагаше да остане неподвижна.

Изведнъж в коридора се чу познатото пеене. Купонджиите от съседната стая.

Капката падна от носа на Лумики.

Мъжът се обърна и пристъпи към вратата на банята, наострил уши.

Капката капна беззвучно върху смачканата кърпа на Лумики.

Мъжът изчака пияните веселяци да отминат и се измъкна от стаята.

Лумики от своя страна почака стъпките му да заглъхнат, за да се увери, че си е отишъл. Тогава трепереща излезе от шахтата и се строполи върху кърпата на пода.

Миризмата на мъжа още витаеше във въздуха и изгаряше ноздрите й.

Щом тя най-сетне се изправи на крака, отиде да си провери вещите. Нищо не липсваше. Натрапникът не беше крадец, беше търсил едно-единствено нещо и то беше Лумики.

Тя проумя, че тук вече не бе в безопасност.