Сала Симука
Бяла като сняг (18)

18

Най-добрият и най-надежден наемен убиец в Прага повтори инструкциите, които беше получил.

Щеше да отиде в къщата. До задните стълби щеше да намери ключа за килията. Щеше да хване момичето, което щеше да е завързано и безпомощно, и да нареди нещата така, че да изглежда, че е избягала сама.

Съвсем просто. Никаква опасност да стане грешка или работата да се провали.

Мишената веднъж вече бе успяла да му се изплъзне.

Това нямаше да се повтори.

Лумики гледаше как вратата се отваря мъчително бавно. Опита се да прочисти мозъка си. Имаше ли начин да изиграе онзи, който се готвеше да влезе? Ами ако се престореше на припаднала? Това можеше да й осигури елемента на изненада. Не беше много, но трябваше да пробва да направи нещо. Никога досега не се беше отказвала от схватка и не възнамеряваше тепърва да започва.

Тя затвори очи и се отпусна на пода.

Някой влезе в миниатюрното помещение.

Този някой сложи ръка на главата на Лумики и я погали по косата.

— Лумики — прошепна глас.

Тя отвори очи. Ленка.

Ленка бързо развърза въжетата и издърпа парцала от устата й. Лумики известно време кашля тихо, преди да успее да вдъхне чист въздух. Имаше невероятен вкус.

— Трябва да тръгваш. Веднага. Няма много време — гласът на Ленка беше неспокоен, пълен със страх.

Лумики свали раницата си от пирона.

— Не и без теб — отвърна тя.

Ленка примигна. За момент сякаш се замисли. Сетне хвърли поглед през рамо към къщата.

— Нямам време да споря. Всички са в стаята за молитви, но не съм наясно колко ще останат там. Адам ми позволи да се моля в стаята си, а аз знаех, че той държи резервен ключ за килията на грешника в камината. Трябва да го върна, преди да забележи, че липсва.

— Но така ще те хванат. Адам ще те накаже.

— Не, няма. Ще разхвърлям, сякаш си избягала. Тръгвай. Бягай! — Ленка изглеждаше отчаяна. Ръцете и краката й трепереха.

Лумики бе готова веднага да хукне, но се ужасяваше от мисълта да остави сестра си на милостта на тези луди. Ако си тръгнеше сега, дали някога отново щеше да види Ленка?

— Тук е опасно, Ленка, ти не знаеш… Мисля, че и двете не знаем цялата истина за Адам — пробва да я убеди Лумики.

Ленка се дръпна. За секунда само онази дистанция отново се появи.

— Напротив, знам. Той се държи добре с мен.

— Тогава защо ми помагаш да избягам?

— Защото може да бъде жесток с онези, които не виждат Истината, а аз не искам да страдаш.

На Лумики й идеше да кресне на Ленка, че се държи нелогично. Усещаше как тя се отдалечава от нея все повече и повече, отвъд мястото, на което думите на Лумики можеха да я достигнат. Между тях имаше стена.

— Но истината е, че…

— Скоро всички ще видят Истината и тя ще изгори очите им. Не ми се щеше да останеш извън кръга ни, сестро, но изглежда, че сърцето ти още не се е отворило достатъчно. Тръгвай.

Думите на Ленка пронизаха Лумики в сърцето като шиш. Можеше да прегърне Ленка и да й каже колко много се тревожи, че животът й е в опасност. И колко скъпа й е станала. Можеше, но не го стори. Стеснителността или навикът надделя.

Никога не тичай след никого. Никога не моли за любов, приятелство или доверие.

И така, Лумики само леко докосна ръката на Ленка с благодарност, затича се към оградата и я прескочи — успя да не се набоде на шиповете. Едва когато се беше отдалечила достатъчно, че връщането й да е чиста лудост, тя прокле принципите си. Заради тях може би щеше да изгуби всякаква връзка със сестра си. Заради тях можеше да изгуби самата си сестра.

Лумики спря да си поеме дъх и извади от раницата си лист хартия, на който Ленка бе нарисувала изкривеното си родословно дърво.

Щом бе ударила на камък с живите, значи бе време да иде да си поприказва с мъртвите.

Ленка вдигна ръка пред лицето си и запрати разпятието към стъклото на прозорчето с всички сили. Стъклото се пръсна. Шумът сигурно се бе чул в къщата, което значеше, че тя не разполага с много време. За щастие, стаята за молитви беше в другия край на къщата, така че никой не можеше да надзърне към двора. Прозорецът на килията на грешника бе малък, а дупката, която бе направила в стъклото — още по-малка, но въпреки това беше теоретично възможно Лумики да излезе през нея. Въжетата лежаха на пода и Ленка пусна разпятието до тях. Исус сякаш я изгледа разочаровано.

Прости греховете ми, помоли се безмълвно Ленка.

Тя заключи вратата отвън с бясно биещо сърце и потисна неизменното си желание да се огледа през рамо. Това щеше да й отнеме ценно време. Ръцете й трепереха неконтролируемо, но въпреки това успя да заключи. После се спусна към другата страна на къщата, дочула шум, който й подсказа, че останалите идват насам.

Ленка се молеше никой да не провери дали си е в стаята. Знаеше, че не бива да се моли за такива неща, но в момента това не я интересуваше.

В двора се разнесоха развълнувани гласове. Ленка се помоли Бог да вдъхне сили в треперещите й крака и се качи по противопожарната стълба до стаята си. Предпазливо надникна вътре. Никой. Вратата беше затворена. Добре. И по-важното — прозорецът, който беше оставила открехнат, си стоеше така. Тя се вмъкна в стаята и чак тогава забеляза, че парче стъкло я е одрало до кръв по опакото на ръката. Долепи устни към драскотината и облиза кръвта. От вкуса и призля, но сега не беше моментът да си позволява слабост. От раната бликнаха нови червени капчици. Ленка пъхна ръка под одеялото на леглото си и притисна раната към долния чаршаф. Ако някой я попиташе за кръвта, щеше да каже, че цикълът й е започнал неочаквано през нощта.

Кръвта намаля. Ленка отвори вратата и хукна надолу по стълбите.

Камината. Трябваше да стигне до камината. Трябваше да се отърве от втория ключ възможно най-бързо, преди Адам или някой от останалите да я заподозре.

Тя хвърли поглед през прозореца на трапезарията към двора. Останалите все още бяха там. Адам бе отворил вратата на килията на грешника и Ленка чу достатъчно от разговора, за да схване, че се чудят как Лумики бе успяла да избяга. Тя пъхна ръка в камината, опипа за скритата кукичка и закачи ключа.

Точно тогава Адам я повика. Ленка се затича към задната врата да го пресрещне.

— Така наречената ти сестра е изчезнала — заяви Адам.

— Какво?

Ленка се опита да прозвучи объркана, възмутена и уплашена, както бе редно. Адам впери поглед право в очите й и за пръв път в живота си тя издържа на взора му, без да трепне. Адам се намръщи, но лицето на Ленка остана искрено и невинно.

— Ела да видиш сама, ако не ми вярваш — рече той.

Когато й обърна гръб и пое напред, Ленка пъхна ръка в джоба си. Така щеше да скрие и драскотината, и изцапаните си със сажди пръсти.

Докато крачеше след него, си мислеше колко притеснително лесно бе да се лъже.

Мобилният му телефон изпиука, сигнализирайки за ново съобщение. Убиецът погледна екрана. Тъкмо бе стигнал до къщата. Съобщението беше от клиента: „Добра работа“.

Той премигна. Още не беше свършил работата. Когато си даде сметка какъв унизителен разговор трябваше да проведе сега, той изруга. Отвътре го ядеше, че някакво си момиче беше успяло да му се изплъзне. Отново.