Сала Симука
Бяла като сняг (10)

10

Няма такова нещо като добронамерена секта. До този извод бе стигнал Иржи Хашек след месеци проучвания. Беше прекарал много безсънни нощи в четене на изследвания, репортажи, лични разкази, биографии и интернет форуми. По един или друг начин всички секти бяха зловещи и предизвикваха безпокойство, до последната. Дори онези, които проповядваха единствено любов, цветя, пухкави зайчета и мир на земята. Или се преструваха, че ги проповядват. Някъде зад кулисите винаги имаше нещо нередно. Алчност, сексуално насилие, опасни ритуали или най-малкото странни хранителни навици и лоша хигиена.

Иржи беше научил всички знаци, които подсказват, че дадена секта е опасна, а те включваха черно-бяло мислене, авторитарна структура и социална изолация. Рядко се намираха секти, които сплотяваха членовете си без фигурата на силен, влиятелен водач и категорични виждания по въпросите за това що е добро и зло, както и кое е правилно и неправилно. Именно убеждението, че истината на сектата е единствената, задържаше хората в тези организации и ги караше да вярват, че за тях има запазено място в някакво по-добро бъдеще, предназначено специално за тях. Понякога в отвъдното, понякога на друга планета. Те бяха избраните. Малцината посочени. Онези, които щяха да бъдат пощадени от смъртта.

„Вратата на рая“ беше първата секта, с която се бе запознал Иржи, докато се занимаваше с проучванията си. Основана в началото на 70-те години на двайсети век от Маршъл Епълуайт, сектата комбинирала християнството с вярата в съществуването на извънземни. Членовете й се обръщали един към друг със „сестро“ и „братко“ и живеели заедно в имение под наем в Калифорния, което наричали свой „манастир“. На членовете на сектата не се позволявал никакъв контакт с външни хора. Епълуайт доброволно се подложил на кастрация и петима други членове на сектата последвали примера му. Сектантите вярвали, че извънземните ще им донесат мир и ще им предложат дом на друга планета.

Не че в това имало нещо лошо. Хората са свободни да вярват в каквото си пожелаят и да правят каквото поискат с телата си. Историята се превърнала в трагедия обаче, когато Епълуайт убедил последователите си, че в опашката на кометата Хейл-Боп се крие космически кораб и че душите на членовете на сектата могат да се качат на него. В рамките на три дни през 1997 г. под ръководството на Епълуайт се самоубили почти четиридесет членове на „Вратата на рая“.

За жалост, „Вратата на рая“ съвсем не беше уникален случай. „Джонстаун“^[1], „Клонка Давидова“^[2], „Орденът на Слънчевия храм“^[3]… Имената звучаха благородно, дори красиво, но в историята на всички имаше трагедии и смърт. После идваха сектите, които не се задоволяваха с убийството на собствените си членове, а търсеха жертви другаде. През 1995 г. група на име „Лум Шинрикьо“ планира и извършва нападение с газ в токийското метро, при което умират дванайсет души и няколко хиляди са ранени.

Колкото повече информация събираше Иржи за тези религиозни секти, толкова повече го отвращаваха. Ако успееше да изиграе, макар и малка роля в осуетяването на плановете на дори една от тях, щеше да е спокоен, че работата му има смисъл.

В този момент той погледна към мъжа, седнал срещу него, и се запита кога бе загубил вярата си и бе решил да наруши обета за мълчание. Външният вид на мъжа предизвикваше асоциации с измършавяло куче, налагано от бой през всеки ден от живота си. Беше крехък, тесните му рамене изглеждаха още по-тесни, защото бяха превити. Тъмните му очи постоянно шареха по околните маси и клиентите в кафенето и на Иржи му беше трудно да задържи вниманието на събеседника си за повече от няколко секунди. Приличаше на около петдесетгодишен, макар че сигурно беше по-скоро на четиридесет и няколко. Дали някога този човек наистина бе вярвал, че е един от малцина, избрани от Бог? Сигурно. Иначе нямаше да прекара толкова години в сектата.

Мъжът му разказа съвсем малко за себе си. Не спомена името си, разбира се, но Иржи не го и очакваше. Всъщност шефът на Иржи му беше подшушнал, че мъжът може да бъде убеден да му даде анонимно телевизионно интервю. Шефът му обаче не беше обяснил как се е свързал с мъжа, а и Иржи не попита. Научил се беше, че е по-добре да не задава твърде много въпроси. Ако някой ти предлага на тепсия ключов информатор за материала на живота ти, не е нужно да гадаеш откъде разполага с подобни сведения. Хващаш всяка възможност, която ти се предложи. Това бе водещият принцип в живота на Иржи.

— Значи, никой няма да може да ме разпознае, така ли? — попита мъжът за стотен път.

Иржи сподави въздишката от досада и търпеливо обясни:

— Това е идеята на анонимното интервю. Ще бъдеш с гръб към камерата и можем дори да направим силуета ти размазан или да те облечем в широка дреха или нещо подобно, за да затрудним още повече разпознаването. А гласът ти ще е напълно променен.

На ъгловата маса в зле осветеното кафене мъжът нервно сключи пръсти сякаш за молитва, сетне ги отпусна, потърка опакото на едната си ръка с палец и започна да човърка кожичките около ноктите си. Иржи забеляза колко е суха кожата му. Може би в сектата имаха правила за употребата на козметика като крем за ръце.

— Общо сме двайсет души. Живеем в покрайнините — каза мъжът глухо.

— Къде по-точно? — попита Иржи.

Мъжът яростно заклати глава.

— Не мога да ви кажа.

Може би… засега, помисли си Иржи, защото възнамеряваше да накара този човек да му се довери напълно — дотам, че доброволно да му каже къде се намира къщата на сектата. В момента обаче беше най-добре да не го притиска. Иржи премина на друг въпрос.

— Откога си в сектата?

— От самото начало. Вече двайсет години. Първо бяхме само няколко души, но с годините открихме и други членове на семейството.

— Как се издържате? Работите ли?

— Някои от нас — да. Всичко, което спечелим, споделяме. Парите се използват за благото на семейството. Никой не получава повече от другите. Когато се присъединим към семейството, му даваме всичко, което притежаваме.

— Значи е малко като при комунизма? — попита Иржи, пробвайки да разведри атмосферата.

Мъжът го изгледа продължително и сериозно. Опитът за разведряване очевидно бе обречен.

— Животът ни е съвсем скромен. Не ни е нужно много. Всичко светско е суета.

В гласа му се долавяше странна смесица от меланхолия и гордост. Сякаш знаеше, че е прекарал най-хубавите си години в нечовешки условия на живот, но въпреки това чувстваше, че е живял правилно.

Иржи не желаеше да притиска човека, но му трябваше нещо по-конкретно. Дотук не беше чул нищо кой знае колко притеснително, нищо, което би подсказало, че може би държи в ръцете си сензацията на десетилетието. Хората имаха пълно право да живеят в комуни и да прекарват цялото си време в отправяне на молитви към Господ. Не беше голяма новина. „Ей, я вижте — тук имаме група откачалки, които живеят заедно“ не звучеше като солидна основа за истинска новина. Хората, без съмнение, обичаха да разглеждат откачалки, но максимумът, който би могъл да се извлече от такава история, бе да се покаже човешкият елемент. Нямаше да стане истински важна новина.

— Има ли деца при вас? — попита Иржи накрая. — Какви наказания се прилагат, ако някой член на църквата ви наруши правилата?

— Ние не използваме думата църква — бързо отвърна мъжът. — Ние сме семейство.

— Добре, семейството тогава. Няма значение как ще го наричаме — рече Иржи.

— Напротив, има — възрази мъжът. — Защото ние наистина сме семейство. „Бялото семейство“.

Иржи записа думите в бележника си. Може би името щеше да се окаже важно на някакъв етап. Ала това, което беше съществено в момента, бе, че като си записваше разни неща, той демонстрираше, че цени онова, което мъжът му казва. Цялата работа беше в доверието.

— Семейството ви има ли врагове? И нямам предвид духовни врагове. Имам предвид физически врагове, тук, на земята — пробва Иржи.

Трябва да имаше някаква причина да му дадат точно този материал за сектата. Някъде се таеше мрачна тайна, която той можеше да разкрие.

Мъжът се огледа, после се приведе напред и понижи глас:

— Всъщност… тук, на земята… — започна той.

В същия миг някой мина покрай масата. Мъжът подскочи така, сякаш до него бе гръмнал балон. Иржи хвърли бегъл поглед на минаващия. Някакво момиче, запътило се към тоалетната. Къса кафеникава коса и потник. При нормални обстоятелства не би я погледнал втори път. Изглеждаше като туристка, така че сигурно не бе схванала и думичка от разговора им, дори да го беше чула.

И въпреки всичко атмосферата на доверие беше унищожена. Очите на мъжа бяха пълни със страх, който Иржи нямаше да успее да прогони. Той вече знаеше, че мъжът няма да му каже нищо повече днес. Научил се беше да разпознава паниката, която караше събеседниците му да се скриват в черупката си.

— Имам ли съгласието ти, че ще се явиш за видео интервюто? — попита Иржи. — Утре?

Мъжът не отговори веднага. Поколеба се.

Мамка му! Иржи се опита да сподави нетърпението си. Ако притиснеше човека твърде силно, можеше да изгуби всичко. Той щеше да избяга и никога повече да не се появи, оставяйки Иржи без история за разказване.

— В дванайсет часа на същото място. Оттук ще отидем в студиото, където никой, освен мен няма да присъства на записа.

Иржи говореше със спокоен тон. Стараеше се да звучи успокоително, уверено. Не питаше и не предполагаше, просто казваше какво ще стане. Видя как думите и тонът на гласа му успокоиха мъжа. Той кимна. Бавно, но все пак кимна. Иржи протегна ръка. Мъжът я гледа доста дълго, но накрая я пое. Иржи с усилие овладя импулса да се отдръпне при допира на сухата загрубяла кожа. Стиснаха си ръцете, с което скрепиха уговорката.

Мъжът си тръгна пръв, както се бяха разбрали. Иржи изчака пет минути, преди да го последва. Щом най-сетне пристъпи навън, под яркото горещо слънце, се почувства, като че ли е на друга планета. Идеше му да се впусне в танц на победата право там, на улицата, заобиколен от всички тези весели хора с летни дрехи. Беше договорил интервюто. И беше убеден — мъжът имаше какво да му каже.

Жената попи потта от челото си със салфетка. Тягостната жега от няколко дни вещаеше буря. Първите страници на таблоидите опяваха за рекордни температури и суша, макар че времето не беше чак толкова различно от обичайното. Просто нямаше много новини. Жената обикновено ставаше неспокойна, когато нямаше достатъчно новини, но не и сега. Дългото мълчание щеше да придаде още по-голяма сила на писъка, който щеше да го наруши.

Жената погледна към безоблачното синьо небе. Току-що бе приключила телефонен разговор, чиято цел беше да се получи нейното потвърждение на дадените по-рано инструкции. Жената бе уверила събеседника си, че е разбрал всичко правилно. Засега разполагаха със задоволително количество информация. Източникът вече не беше необходим.

Историята за герои изисква опасности и смърт.

Жената прехвърли погледа си към изящната шахматна дъска, която стоеше на бюрото й, въпреки че не играеше на нея. Погали една пешка с пръст и после леко я бутна. Пешката падна. За да се продължи играта в правилната посока, често се налага да се жертват пешки.

Слънчевите лъчи галеха повърхността на Вълтава, караха водите й да блещукат и искрят. Прекрасен ден за умиране.

Някакъв прегърбен мъж крачеше бързо по улицата и се оглеждаше толкова често, че беше малко вероятно нещо или някой да се промъкне покрай него незабелязано. Тъкмо пресичаше малка уличка, когато иззад ъгъла, сякаш от нищото, изскочи сива кола. Мъжът смогна да види колата, но не и да я избегне.

Стотици мисли и емоции прелетяха през главата му за секунда. Не беше честно това да се случва точно сега, точно когато бе събрал смелостта да говори. Домъчня му за всички, които щяха да скърбят за него.

По-късно свидетелите дадоха противоречиви показания. Според някои шофьорът бил натиснал спирачките, според други — не. Така или иначе колата бе ударила мъжа в ребрата с такава сила, че той бе прелетял няколко метра, преди да падне на павираната улица. Главата му се цапардоса в паважа и след секунди под нея се оформи локва тъмночервена кръв. Първият добър самарянин, който стигна до него, установи, че мъжът е загинал на място.

Шофьорът на сивата кола избяга от местопрестъплението и никой не запомни номера. Според един очевидец колата изобщо нямала номера. Никой не си спомняше как изглеждаше шофьорът и дори дали беше мъж, или жена.