Сала Симука
Бяла като сняг (3)

3

Косата й бе кестенява като на Лумики, но по-скоро с един миши оттенък вместо нейното топлокестеняво. И беше дълга. Ако Ленка си разплетеше плитките, косата й сигурно щеше да стигне до кръста. Късата прическа на Лумики пък беше като тази на Кери Мълиган. Това обаче нищо не значеше. Кестенявото сигурно бе най-често срещаният цвят на косите на жените в Централна Европа.

Сиви очи. Тези на Ленка бяха малко по-тъмни от очите на Лумики. Може би в плавната извивка на горната устна имаше нещо общо, ако човек се загледаше отблизо. Но пропорциите на лицето бяха различни. Челото на Ленка беше забележимо по-високо, а носът на Лумики бе по-къс и по-малък.

На ръст бяха почти еднакви. Ленка бе може би с около два сантиметра по-висока. Застанали една до друга пред огледалото в тоалетната на кафенето, двете проучваха лицата си. Ленка сложи ръка на рамото на Лумики, от което на Лумики й стана неудобно. Тя не обичаше да я докосват непознати. Дори и с хора, които познаваше, предпочиташе да пази личното си пространство. Само на единици позволяваше да се доближат до нея толкова, че да я докоснат. Ленка я стисна силно. Лицето й бе бледо като ръцете. Лумики имаше лек тен.

Що се отнасяше до външния вид, можеше и да са сестри. Или не. Нямаха нито една обща черта, която ясно да говори за генетична връзка помежду им. И никоя от двете не приличаше чак толкова на бащата на Лумики.

Лумики се наведе над мивката и си наплиска лицето и шията със студена вода. Това я освежи и подтикна мозъка й да заработи по-бързо. Освен това накара Ленка да я пусне.

— Какво мислиш? — попита Ленка, отправила към Лумики разтревожен, нетърпелив поглед.

Като кученце, което иска да го почешеш зад ухото.

Лумики предпочиташе да не казва нищо. Беше получила прекалено много материал за размисъл, и то само за един ден. Прекалено много разкрития. Не бе имала време да разсъди какво означава всичко това и как би могла да реагира.

Лумики не понасяше да не знае какъв трябва да е следващият й ход.

— Всичко това е… твърде много информация наведнъж — отвърна тя накрая и избърса шията си с хартиена салфетка.

Струйка вода се бе шмугнала под яката на ризата й и сега се спусна по гръбнака й като мрачно предчувствие.

— Знам. Аз имах на разположение много години да приема истината. Ти току-що разбра.

— Да. Баща ми никога не ми е споменавал и дума. Не знаех, че съществуваш. Татко…

Ленка сложи другата си ръка на рамото на Лумики. Изглежда, прие колебанието й за прилив на емоции. И това го имаше, разбира се, но съществуваше и фактът, че на този етап Лумики не желаеше да разкрива твърде много за себе си. Първо трябваше да се увери, че знае истината.

Имаше нещо подозрително объркано в Ленка и историята й. Съвпаденията бяха прекалено големи, за да са истина. И все пак подробностите звучаха правдоподобно. Мислите на Лумики препускаха вихрено из главата й и тя не успяваше да ги подреди.

— Може ли да те помоля за една услуга? Не казвай на баща си засега. На баща ни. Не искам да разбере за мен от някой друг. Искам сама да му съобщя, когато дойде моментът — заяви Ленка.

Лумики кимна. Молбата бе лесна за изпълнение. Честно казано, дори не й бе хрумнало, че първата й работа трябва да е да грабне телефона и да се обади на баща си, за да го разпита дали има тайна дъщеря в Прага. Просто в тяхното семейство не се правеше така. Това, което се правеше, бе притеснителните въпроси да се заобикалят и нещата да се уреждат по всякакъв друг начин, но не и с откровен разговор. Семейство, изтъкано от тайни. Може би това звучеше вълнуващо, като нещо, излязло от роман мистерия, но всъщност бе по-скоро като огромна скала, която тегнеше на всички тях и заради която им бе трудно да се погледнат в очите.

— Как научи шведски? — попита Лумики, превключвайки на този език.

Ленка се усмихна свенливо и отвърна също на шведски:

— Сигурно ще ти прозвучи глупаво, но когато разбрах, че баща ми говори шведски, започнах да го уча сама от интернет и учебници. Гледах клипове от шведски телевизионни предавания за деца в YouTube и се опитвах да повтарям думите. Струваха ми се някак странно познати, докато ги произнасях. Smultron. Fanig. Langtan. Pannkaka.^[1] Може би езиците, които говорят родителите ни, се спотаяват някак в гените ни.

Лумики дори не си направи труда да отбележи на глас, че това звучи съвсем като някоя ню ейдж глупост, без каквато и да е обосновка от генетиката или психологията на човешкото развитие. Ленка бе свободна да вярва в каквото си иска.

Една немска туристка влезе в тоалетната и хвърли на Ленка и Лумики подозрителен поглед. Отвън се разнесе звънът на камбаните от катедралата „Св. Вит“. Два часът следобед. Ленка замръзна.

— Два ли стана? — попита тя.

Лумики кимна. Ленка започна да се озърта неспокойно наоколо, а пръстите й отново пропълзяха по каишката на чантата. Заприлича на подгонено животно. Топлотата и дори леката непринуденост в поведението й изчезнаха за секунда.

— Трябва да тръгвам — каза Ленка. — Да се срещнем утре. В дванайсет.

— На същото място ли?

Ленка се огледа.

— Не, идеята не е много добра. Знаеш ли Вишехрад, крепостта? Може да стигнеш дотам с метрото. Хайде да се чакаме там.

На Лумики не й остана време да каже каквото и да е, да предложи някое по-удобно място или да попита Ленка закъде се е разбързала, защото момичето вече бе изскочило от тоалетната, зарязвайки я да се взира в огледалото.

Пръстите на жената потропваха по масата. Повърхността беше хлъзгава. Само преди месец я бяха изстъргали и лакирали, отстранявайки и най-малките неравности. Очите й обходиха стените на стаята. Там бяха. Всички дипломи, награди, изрезки от вестници, многоцветна подборка от най-важните моменти в кариерата й. Всеки би й завидял. Но за нея това не беше достатъчно. Нищо не беше достатъчно. Тя не можеше да допусне нещо да е достатъчно. Не и в тази сфера. В тази сфера човек трябваше постоянно да е гладен. Постоянно да иска нещо по-голямо, по-добро, по-шокиращо, по-сензационно, по-трогателно, по-скандално, по-сгряващо сърцето. Новостта бе необходима като кислород. Трябваше да държиш пръста си на пулса на събитията непрекъснато. Или да си винаги крачка пред събитията, ако можеш, и да атакуваш тогава, когато хората най-малко го очакват.

Трябваше да се превърнеш в тема за разговор. Да си в устата на всички. Тук. Сега. Утре.

Жената грабна един мобилен телефон, отвори го, извади SIM картата и я смени с друга. Включи телефона и избра номер, с който никой нямаше да разбере, че е говорила. Мъжки глас отвърна след първото позвъняване.

— Готов ли е? — осведоми се мъжът.

— Още не.

— Не забравяй, че не бива да знае твърде много.

— Естествено, че няма да забравя. Занимавам се с това достатъчно отдавна и съм наясно с правилата. Той трябва да знае възможно най-малко. Тогава реакциите му ще бъдат автентични. Точно автентичност ни трябва. Истински емоции.

— И разбираш опасността, в която ще се озове? Може да бъде наранен. Дори да умре.

— Налага се да поемем този риск. И щом всичко свърши, мъченичеството няма да е най-лошият изход. Сещам се за поне един случай, в който мъченичеството превърна една новина в сензация.

Смях.

— Не бива да ми говориш такива неща, може да се обидя.

— Разчитам на черното ти чувство за хумор.

— В мен няма нищо черно, освен чувството ми за хумор. Значи, всичко върви по план?

— Да.

— Добре. Сега трябва да затварям. Бог да те благослови.

Жената приключи разговора и се усмихна на себе си.

Не й трябваше божията благословия. На други обаче можеше и да им е нужна.

Хората жадуват за герои. Искат да виждат, да слушат и да четат как доброто винаги побеждава злото. Давид и Голиат, Исус и сатаната, малките хобити и могъщият Саурон. Искат да изживеят заедно с героя победата над непобедимите, надвиването на непоклатимите, убийството на безсмъртните. Копнеят за истории, в които невъзможното става възможно заради намесата на безстрашен, праведен герой.

Героят трябва да предизвиква симпатия и да е достъпен. Трябва да е едновременно близък до хората и малко над тях. Не бива да е прекалено високо над тях.

Трябва да се бори и да преодолява препятствия. Трябва да изпитва болка и трудности. Трябва да стигне до ръба на собственото си унищожение, за да се въздигне отново по-силен от преди за финалната битка. Героят трябва и да бъде уязвим. Трябва да има слаби места, които врагът да напада.

Не по-малко важен от героя, дори може би още по-важен от него за историята е врагът. Злото. Силен, тайнствен, жесток — злодеят, заради когото по гърба полазват тръпки.

Този вид зло привлича хората като магнит. Те искат да отрекат съществуването му, но то ги вълнува. Поглъщат злото, докато не им призлее. После искат някой да дойде и да ги излекува. Искат герой.

Успешната история за герои не се създава без съпътстващи жертви. Има хора, които трябва да умрат, за да могат спасените да се почувстват по-ценни.

Единствено смъртта може да създаде легенда.