Сала Симука
Бяла като сняг (12)

12

Лумики погледна часовника на телефона си. Вече беше пет, а от Ленка нямаше и следа. Напълно възможно бе да не дойде. Телефонът натежа в ръката й, сякаш я подтикваше да се обади на баща си, да го попита направо. Тя наистина обмисли варианта. Трябваше да му дойде изневиделица. Първо щеше просто да си поприказва с него за времето и разни такива, а после да атакува, да го нападне от засада с въпроса дали е вярно, че има дъщеря в Прага. Веднага щеше да разбере по гласа му, ако лъже. Или поне така смяташе. Но може би баща й бе по-добър лъжец, отколкото тя предполагаше.

Ако Ленка беше дъщеря на баща й и ако всичко, казано от нея, бе вярно, значи, Лумики знаеше много по-малко за баща си, отколкото си мислеше. Но дали децата някога изобщо опознаваха родителите си? Истински, до най-съкровените им кътчета? Обикновено виждаха само частица, малко парченце. Не знаеха какви са били родителите им като деца или за какво са мечтали като тийнейджъри. И дори ако родителите разговаряха с тях за тези неща, разказите винаги бяха оцветени от простичкия факт, че именно родителите ги разказват на своите деца.

Освен това семейството на Лумики никога не водеше задълбочени разговори по никакви теми. Просто не бяха такива хора. Понякога имаше чувството, че е прекарала първите шестнайсет години от живота си с непознати… или в най-добрия случай с бегли познати.

Вече беше пет и пет. Лумики стана от бялата дървена пейка и си протегна краката. Доста бе повървяла днес. Обичаше да ходи, тъй като разходките й даваха възможност да усети града по-добре, отколкото ако се возеше на трамвай, автобус или метро. Зачуди се дали да не си тръгне. Стомахът й започваше да къркори.

Претегли телефона в ръката си. Може би беше крайно време да счупи стъклената стена на мълчанието. Телефонът на баща й бе записан под буква „Т“ като „татко“. Лумики натисна копчето, преди да си е променила решението.

Някой вдигна още при първото позвъняване. Само че не беше татко, а мама.

— Петер излезе на разходка и си остави телефона — каза майка й. — Нещо спешно ли имаш да му казваш? Ще му предам, като се прибере.

Лумики усети първите признаци на главоболие, когато долови тревогата в гласа на майка си.

— Не, аз… просто не можах да си спомня кога татко е идвал в Прага — бързо изрече тя.

От другата страна се възцари мълчание. Сега, естествено, майка й щеше да заяви, че той никога не е стъпвал в Прага. Това беше единственият логичен отговор, като се имаше предвид, че баща й никога не бе споменавал идването си тук, нито веднъж, докато Лумики планираше пътуването си.

— Да не би вие двамата да сте говорили за това? Мислех си, че Петер… че не би искал да си го спомня. Толкова години минаха. Бяха… лоши времена.

Гласът на майка й се бе променил. Това беше необичайно. Лумики никога не беше чувала майка си да звучи така. Беше тъжна, но някак искрена и открита. Защитите й сякаш бяха по-слаби от обикновено. Лумики бе задала правилния въпрос.

— Нещо случило ли се е тук? — попита Лумики, поставяйки втори директен въпрос веднага след първия.

Сега вече нямаше връщане назад, щом вратата се бе открехнала.

— Не, не е това… — отвърна майка й.

В същия миг Лумики дочу стъпки по чакълената алея. Ленка. Идваше тичешком, останала без дъх, със зачервени очи и явно разстроена.

— Трябва да вървя. Ще се обадя пак — бързо каза Лумики и затвори телефона.

Не й достигаше време. Разполагаше с тази тайна, която се разбулваше от две посоки, но разкритията се сблъскваха и разбъркваха.

— Яро е мъртъв — съобщи Ленка.

— Яро?

— Един от членовете на семейството. Някаква кола го блъснала и той загинал на място. Точно него видя вчера на прозореца.

От очите на Ленка потекоха сълзи. Лумики й подаде смачкана кърпичка от джоба си и момичето я пое със същия покорен, но естествен жест, с който дете взима кърпичка от майка си или баща си.

Лумики си спомни мъжа, тесните му рамене и мрачния, пронизващ поглед в тъмните му очи. Щом споменът за външния му вид изплува съвсем ясно в съзнанието й, тя се сети, че го бе видяла днес. В едно кафене, където той говореше с някакъв млад мъж, който си водеше записки в бележник. Лумики бе минала покрай масата им на път към тоалетната. Схванала беше, че се провежда интервю, но не беше свързала лицето на по-възрастния човек с онзи мъж, когото бе зърнала на прозореца. Досега.

Интервю и фатален инцидент в един и същи ден. Имаше чувството, че това не е случайност.