Сала Симука
Бяла като сняг (21)

21

Лумики си провери телефона — 11:45. Ако побързаше, щеше да стигне до мястото на срещата навреме.

Двамата с Иржи бяха решили, че тя ще отиде на срещата с Ленка и ще се опита да я убеди да напусне сектата веднага. Освен това беше важно да разберат дали вече е избрана датата за самоубийството. По същото време Иржи имаше среща с шефа си в „Супер 8“, който му беше поръчал материала за сектата.

Лумики със закъснение проумя какво се случва, когато две силни ръце я дръпнаха от улицата и я бутнаха на задната седалка на една кола. Студената цев на пистолет целуна шията й.

— Ако само се опиташ да помръднеш или издадеш и един звук, си мъртва — изсъска мъжът в ухото й.

Досега не се бе намирала толкова близо до преследвача си и много искаше нещата да си бяха останали така. Видя как той върти в другата си ръка ролка тиксо. Лумики предположи, че ще й залепи устата, после китките и глезените, а след това ще я откара някъде, където ще свърши каквото бе намислил.

Тя нямаше желание да разбира какво е това. В гърдите й лумна изгаряща ярост. За пореден път я бяха въвлекли в събития, с които тя не искаше да има нищо общо. Изцяло против волята й.

Нямаше време за губене. Трябваше да действа. Съвсем скоро нямаше да може да се възползва от елемента на изненадата.

Лумики се престори, че кима в знак, че е разбрала. Само че, бърза като светкавица, тя наведе глава напред и удари мъжа в носа с челото си. Той отслаби хватката си повече от изненада, отколкото от болка, а от носа му върху бялата памучна блуза на Лумики шурна кръв.

Тя се откъсна от ръцете му, отвори вратата и се строполи на улицата. Стана и хукна напред и чак когато тълпата около нея се сгъсти, се сети, че сигурно бе наближила Карловия мост, който привличаше туристите като огромен магнит. Непосредствено до моста тълпата се сгъсти още повече. Хората стояха и гледаха нагоре, докато Лумики отчаяно се мъчеше да се промуши покрай тях. Какво, за бога, чакаха?

Тя вдигна глава и разбра. Един тръбач беше излязъл на балкона на кулата и се готвеше да засвири, за да възвести дванайсетия час. Началото на моста беше претъпкано с хора. Лумики погледна назад. Дали беше успяла да се отърве от преследвача си? Не го виждаше. Тя продължи напред през стълпотворението, за да се скрие. Сърцето й биеше до пръсване.

Внезапно Лумики долови звук отзад. Надзърна през рамо и съзря мъжа на известно разстояние зад себе си, но не достатъчно далече. Той също я видя и разблъска няколко възрастни жени, които започнаха да го ругаят на френски.

Лумики трябваше да мисли бързо. Дали да се опита да премине претъпкания мост, или да продължи от същата страна на реката? Минаването по моста можеше да се окаже невъзможно, ала и преследвачът й щеше да срещне същия проблем. И може би нямаше да посмее да я нападне или да стреля по нея на моста. Имаше твърде много свидетели.

Лумики взе решение. Сниши се и се промъкна под ръката на един японски турист, който тъкмо бе вдигнал смартфона си, за да снима тръбача. Тя чу, но не видя как няколко секунди по-късно преследвачът й се сблъска с туриста и телефонът изхвърча във въздуха, падайки на калдъръма. Ако съдеше по ядосаните протести на японеца, не беше оцелял.

По двата парапета на моста стояха на стража статуите на трийсет светци. Св. Йоан Непомук, св. Вит, св. Луитгард, св. Йоан Кръстител, св. Вацлав, св. Сигизмунд, св. Юда Тадей, св. Франциск от Асизи. Имената от пътеводителя се редяха в главата на Лумики в такт с трополенето на краката й по камъните, с които бе застлан мостът. Каменният мост. Това било първоначалното му име. Който и да го беше измислил, явно е имал направо безгранично въображение.

Солена щипеща пот се стече в очите на Лумики и тя ги избърса с опакото на ръката си. Нямаше да може да продължи да тича, ако не вижда. Достатъчно трудно й беше да заобикаля туристите, продавачите на сергии и уличните музиканти. Сандалите протриваха краката й до кръв. Не бяха маратонки, а просмуканата с пот памучна блуза не беше спортна фланелка. Трийсет градуса пък не беше най-подходящата температура за тичане, но Лумики не можеше да промени времето. Просто трябваше да продължи да се движи и да се постарае да се изплъзне от преследвача си.

Той обаче не изоставаше, беше само на няколко метра от нея.

Гонитбата привличаше вниманието. Туристите решиха, че е уличен театър. Някои насърчаваха Лумики с викове, други скандираха в полза на преследвача й.

Квинтет, изпълняващ оперна музика, изгуби ритъм, когато Лумики се стрелна покрай музикантите. Чу ги как в движение засвириха друга мелодия. Песен на Beatles за малко момиче, което трябва да бяга, за да спаси живота си.

Супер, мерси. Наистина бягам, за да си спася живота, успя да си помисли Лумики, преди да се блъсне в едра германка, която бе отстъпила встрани в грешния момент.

— Mein Gott!^[1] — възкликна жената.

— Entschuldigung!^[2] — Лумики едва смогна да изрови думата от дебрите на речника в паметта си и продължи да тича.

За щастие, германката забави и преследвача й, който я блъсна, без да се извини на какъвто и да било език.

Задъхана от усилието да тича все по-бързо, с пот, стичаща се по прасците й, Лумики откри, че вече не може с такава лекота да се провира между туристите.

Една японска булка се снимаше в средата на моста. Лумики не беше сигурна дали сватбата е истинска, или е професионална фотографска сесия. Роклята на булката имаше безумно дълъг и непрактичен шлейф, който Лумики прескочи в последния момент. Две секунди по-късно звукът от разкъсан сатен разкри, че преследвачът й не е толкова ловък.

Лумики си спечели малка преднина.

Следващото й препятствие се оказа група американски туристи с екскурзовод. Тя с ужас погледна стената от хора пред себе си, но мигом съзря малка пролука и успя да се провре през нея ребром.

— И както можете да видите, тук имаме статуя на… бягащо момиче… тоест…

Лумики не изчака да чуе как ще довърши изречението си екскурзоводът. Убиецът се вряза в стената от американци като ледоразбивач и стопи преднината й почти изцяло. Лумики долови как горещината започна да замъглява съзнанието й. Устата й беше напълно пресъхнала. Имаше чувството, че никога в живота си не е пила и капка вода.

После усети треперене в краката. Лакътят й закачи уличен карикатурист, който тъкмо рисуваше носа на някакъв мъж с тъмна брада. Е, рисунката само щеше да спечели от един по-смел нос. Натискът на тълпата избута Лумики към парапета. Наложи се да протегне ръка и да се подпре на табелката под една от статуите, за да не бъде притисната болезнено към парапета пред себе си. Металната пластина лъщеше, излъскана от хилядите длани, които я бяха докосвали. Свети Йоан Непомук.

Чешки светец мъченик, който бил екзекутиран чрез хвърляне в реката от мост.

Човек никога не знае какви късчета информация ще останат в паметта му след четене на туристически пътеводител. Лумики си спомни, че докосването на статуята носи късмет и гарантира, че ще се върнеш в Прага някой ден.

Точно късмет й бе нужен сега. Тя чу тежкото дишане на преследвача си — идваше прекалено отблизо. От друга страна, не беше никак сигурна, че иска някога отново да дойде в Прага, ако този път оживееше, разбира се.

Вече почти бе стигнала другия край на моста. Сърцето й биеше в ребрата в отчаян опит да напомпа мускулите й с кислород, преди да откажат. Толкова горещо й беше, сякаш цялото й тяло се вареше.

Свирач на чаши. Не може да бъде. Пред себе си Лумики виждаше стар, крехък човек, който съсредоточено свиреше на десетки също толкова крехки винени чаши, подредени на три нива пред него. Тя напрегна всичките си сили, концентрира се и успя да отскочи наляво и да заобиколи мъжа и чашите му, без да счупи нито една.

Старецът, като че сам направен от стъкло, вдигна ръка за благодарност.

Прибързано.

Лумики можа само да чуе какво се разигра, когато тежките стъпки на преследвача й се приближиха. Старецът извика, когато първо една, после втора, трета и четвърта чаша се пръснаха. Ефектът на доминото запращаше всяка счупена чаша към съседната, предизвиквайки истинска експлозия от натрошено стъкло. Преследвачът на Лумики изкрещя и започна да проклина. Стана ясно, че се е наранил и доста е изостанал.

Лумики изхвърча от моста и се закле никога отново да не минава по него доброволно.

От мисълта, че преследвачът й сигурно няма да успее да я настигне сега, веднага й стана по-добре. Краката й намериха нови сили, а горещият въздух спря да изгаря дробовете й. Не усещаше пришките, причинени от сандалите, а потта по кожата й се стори разхладителна.

Тя тичешком стигна до стълбите към катедралата „Св. Вит“ и се зае да ги изкачва по две наведнъж. Радостта от факта, че беше успяла да избяга, й бе дала криле. Щеше да закъснее за срещата с Ленка с няколко минути, но щеше да стигне жива. Допреди малко това съвсем не беше сигурно.

— Давай, давай, давай! — викна някакво момче, седнало на стълбите.

Тя хвърли поглед през рамо, макар да беше сигурна какво ще види. Никой не тичаше след нея.

Сега й оставаше само да се надява, че Ленка ще я чака.