Дан Браун
Произход (96)

95.

„Няма нужда от Бог — повтаряше си казаното от някогашния му студент Лангдън. — Животът е възникнал спонтанно по силата на физическите закони“.

Идеята за спонтанното възникване се обсъждаше отдавна — чисто теоретично — от едни от най-великите умове в науката, но сега Едмънд Кърш представяше неопровержим аргумент за това.

„Досега никой не можеше да го докаже, макар и не толкова убедително… нито поне да обясни как всъщност се е случило“.

Симулираният първичен бульон на екрана гъмжеше от микроскопични виртуални форми на живот.

— Докато наблюдавах модела си, се запитах какво ще се случи, ако го оставя да се развива — поясни Едмънд. — Щеше ли накрая да изригне от епруветката и да създаде цялото животинско царство, включително човешкия вид? Ами ако го оставех и след това? Ако му дадях достатъчно време, щеше ли да стигне до следващата стъпка в човешката еволюция и да ни покаже къде отиваме?

Кърш отново се прехвърли до Е-Уейв.

— За съжаление даже този компютър не може да се справи с модел от такава величина, затова трябваше да измисля как да огранича симулацията. И накрая прибягнах до метод от един невероятен източник… не друг, а самия Уолт Дисни.

На видеостената се появи примитивна двуизмерна черно-бяла анимация. Робърт позна класиката на Дисни от 1928 година „Параходът Уили“.

— През последните деветдесет години анимационното изкуство се развива бързо — от първите кинеографи с Мики Маус до разкошните съвременни анимационни филми.

До старото филмче потече ярка хиперреалистична сцена от една скорошна анимация.

— Този качествен скок е сходен с трите хиляди години еволюция от пещерните рисунки до шедьоврите на Микеланджело. Като футурист, аз се интересувам от всякакви умения, които постигат бързо развитие — продължи Кърш. — Методът, който прави възможен този скок, както научих, се нарича „междинни фази“. За да си спести работа, аниматорът кара компютъра да възпроизведе междинни кадри между два крайни образа и така осъществява плавен преход от първия към втория образ. По същество това е запълване на празнотите. Вместо да рисуват на ръка всеки кадър, което в нашия случай може да се сравни с моделирането на всяка стъпчица в еволюционния процес, днес аниматорите рисуват само някои от ключовите кадри… и после карат компютъра да „измисли“ междинните стъпки и да запълни празнотите в еволюцията.

— Това означава „междинни фази“ — каза Едмънд. — И когато научих за тях, разбрах, че това е ключът за нашето бъдеще.

Амбра се обърна към Лангдън.

— Накъде клони той?

Още преди Робърт да се замисли над въпроса, на екрана се появи ново изображение.

— Човешката еволюция — каза Кърш. — Това е нещо като кинеограф. Благодарение на науката сме успели да създадем няколко ключови кадъра — шимпанзе, австралопитек, Хомо хабилис, Хомо еректус, неандерталец, — обаче преходите между тези видове си остават неясни.

Точно както очакваше Лангдън, неговият приятел описа идеята си да приложи компютърни „междинни фази“, за да запълни празнотите в човешката еволюция. Разказа за няколкото международни геномни проекта, в които учените анализирали костни фрагменти от човек, палеоескимос, неандерталец и шимпанзе, за да възстановят геномната структура на десетина преходни етапа между шимпанзетата и Homo sapiens.

— Знаех, че ако използвам известните примитивни геноми като ключови кадри, мога да програмирам Е-Уейв да изгради еволюционен модел, който свързва всички тях — своеобразен еволюционен вариант на детската игра „Свържи точките“. Затова започнах с нещо просто, мозъчния обем — много точен общ показател за интелектуална еволюция.

На дисплея се материализира графика.

— Освен общи структурни параметри като мозъчния обем Е-Уейв картира хиляди генетични маркери, които обуславят когнитивните способности, например пространствена ориентация, речников обем, дългосрочна памет и скорост на обработване на информацията.

На екрана бързо се заредиха подобни графики, представящи едно и също експоненциално нарастване.

— После Е-Уейв направи безпрецедентна симулация на интелектуалната еволюция във времето. — Камерата отново показа лицето на Едмънд. — „И какво от това? — ще попитате вие. — Какво ни интересува процесът, благодарение на който хората са станали интелектуално господстващ вид?“ Интересува ни, защото, ако успеем да установим закономерност, компютърът може да ни каже до какво ще доведе тя в бъдеще. — Той се усмихна. — Ако аз започна с „две, четири, шест, осем“… вие ще продължите с „десет“. По същество накарах Е-Уейв да прогнозира как ще изглежда това „десет“. Щом компютърът симулира интелектуалната еволюция, мога да му задам очевидния въпрос: какво идва после? Как ще изглежда човешкият интелект след петстотин години? Или с други думи, къде отиваме?

Робърт се стъписа от тази перспектива и макар да не разбираше достатъчно от генетика и компютърно моделиране, за да прецени точността на прогнозите на Кърш, идеята му се стори изключително находчива.

— Еволюцията на един вид винаги е свързана с неговата околна среда, затова накарах Е-Уейв да насложи втори модел, симулация на съвременния свят, което не е никак сложно, защото в интернет може да се открие всичко за културата, политиката, науката, климата и техниката — продължи Едмънд. — Програмирах компютъра да обърне специално внимание на онези фактори, които ще окажат най-силно въздействие върху бъдещото развитие на човешкия мозък — нови медикаменти и медицински технологии, замърсяване, културни детерминанти и така нататък. — Той замълча за миг. — И после пуснах програмата.

Сега цялото лице на футуриста изпълни екрана и Кърш погледна право в обектива.

— Когато стартирах модела… се случи нещо напълно неочаквано. — Той хвърли едва забележим поглед настрани и отново впери очи в камерата. — Нещо изключително тревожно.

Лангдън чу Амбра сепнато да ахва.

— Затова повторих операцията — намръщено съобщи Едмънд. — За съжаление, със същия резултат.

Робърт долови истински страх в очите на стария си приятел.

— Преработих параметрите — въздъхна Кърш. — Обнових програмата, промених всички променливи и продължих да я пускам. Обаче се получаваше едно и също.

Професорът се зачуди дали Едмънд не е открил, че след цялата си еволюция сега човешкият интелект е в упадък. Някои тревожни показатели определено навеждаха на такава мисъл.

— Тези данни ме измъчваха и не можех да ги проумея — каза футуристът. — Затова накарах компютъра да ги анализира. Е-Уейв ми даде заключението си във възможно най-ясната известна му форма. Начерта ми схема.

На екрана се появи графична хронология на еволюцията на животинското царство, започваща преди около сто милиона години — сложна и пъстра мозайка от хоризонтални балони, които се разширяваха и свиваха с времето и илюстрираха появата и изчезването на видовете. В лявата част на графиката доминираха динозаврите — в този момент вече в кулминацията на своето развитие. Те бяха представени с най-големия балон, който растеше с времето и после изведнъж се свиваше с масовото им измиране преди около шейсет и пет милиона години.

— Това е хронология на господстващите форми на земен живот, изобразени с оглед на популация на видовете, място в хранителната верига, вътревидово доминиране и цялостно влияние на планетата. По същество схемата показва кой командва парада във всеки даден момент.

Лангдън проследи диаграмата, чиито балони нагледно демонстрираха как големите популации от различните видове са се появявали, процъфтявали и изчезвали.

— Зората на Хомо сапиенс изгрява около двеста хиляди години преди Христа, обаче придобиваме достатъчно влияние, за да се появим в схемата, чак преди около шейсет и пет хиляди години, когато сме изобретили лъка и стрелата и сме се превърнали в по-ефикасни хищници — поясни Кърш.

Робърт насочи вниманието си към означението за 65 000 години преди Христа, където се появяваше малък син балон с надпис Homo sapiens. Той бавно и много постепенно се разширяваше до около 1000 години преди Христа и оттам нататък бързо започваше да се уголемява.

Когато погледът му стигна до десния край на диаграмата, синият балон заемаше почти цялата широчина на екрана.

„Съвременният човек — помисли си професорът. — Определено най-влиятелният вид на Земята“.

— В двехилядната година, с която свършва тази графика, хората съвсем естествено са представени като господстващ вид на планетата — каза Кърш. — Никой друг вид не може да се сравнява с нас. — Той направи пауза. — Обаче се забелязва поява на нов балон… ето тук.

Образът се уголеми, за да покаже малка черна точка, образуваща се над огромния син балон на човечеството.

— В схемата вече е влязъл нов вид — съобщи Едмънд.

Черното петънце изглеждаше незначително в сравнение със синия балон — мъничко прилепало върху гърба на син кит.

— Знам, че този новак ви се струва нищожен, но ако прескочим напред до наше време, ще видите, че той вече е тук и тихичко си расте.

Диаграмата продължи във времето и гърдите на Робърт се свиха. През последните двайсет години черният балон се беше уголемил неимоверно. Сега той заемаше повече от една четвърт от екрана и се блъскаше с Homo sapiens за влияние и надмощие.

— Какво е това?! — разтревожено прошепна Амбра.

Лангдън сви рамене.

— Нямам представа… някакъв латентен вирус? — Той запрехвърля наум списъка с агресивни вируси, които бяха опустошавали различни райони на света, но не можеше да си представи вид, който незабелязано да се е развил толкова бързо. „Космическа бактерия?“

— Този нов вид е коварен — продължи Кърш. — Той се размножава в геометрична прогресия. Постоянно разширява територията си. И най-важното, еволюира… много по-бързо от човека. — Футуристът впери ледено сериозен поглед в обектива. — За съжаление, ако оставя симулацията да ни покаже бъдещето, дори само след няколко десетилетия, ето какво разкрива тя.

Схемата отново се разшири и хронологията стигна до 2050 година.

Смаяно зяпнал екрана, Робърт скочи на крака.

— Господи! — промълви Амбра и ужасено притисна длан към устата си.

На диаграмата ясно се виждаше как заплашителният черен балон се уголемява с потресаваща бързина и до 2050 година изцяло поглъща светлосиньото човечество.

— Съжалявам, че трябва да ви покажа това, но всички модели, които пуснах, дадоха един и същи резултат. Човешкият вид еволюира до нашето време и после изведнъж се появява нов вид, който ни изтрива от лицето на Земята.

Лангдън се взираше в страховитата графика и се опитваше да се успокои, че това е просто компютърен модел. Такива схеми, знаеше той, притежаваха способността да оказват дълбоко въздействие на човек, за разлика от изходните данни. Диаграмата на Едмънд излъчваше усещане за окончателност — сякаш изчезването на човечеството вече е свършен факт.

— Нашият вид е на ръба на изчезването, приятели — заяви Кърш с толкова мрачен глас, че все едно предупреждаваше за скорошен сблъсък с астероид. — През целия си живот правя прогнози и в този случай анализирах данните от всеки възможен ъгъл. С много голяма сигурност мога да ви уверя, че след петдесет години човечеството, каквото го познаваме, вече няма да съществува.

Първоначалният шок на Робърт отстъпи мястото си на изумление и гняв. „Какви ги вършиш, Едмънд?! Това е безотговорно! Та ти си направил компютърен модел — в данните ти може да има хиляди грешки. Хората те уважават и ти вярват… ще предизвикаш масова истерия“.

— И още нещо — още по-мрачно прибави някогашният му студент. — Ако внимателно се вгледате в симулацията, ще видите, че новият вид не ни изтребва напълно. Той по-скоро ни… поглъща.