Дан Браун
Произход (13)

12.

Лангдън излизаше от металната спирала. Разговорът му с Кърш едновременно го беше развълнувал и разтревожил. Независимо дали преувеличаваше, някогашният му студент явно наистина беше открил нещо, което според него щеше да доведе до промяна на парадигмата в света.

„Нещо също толкова важно, колкото откритията на Коперник?!“

Когато накрая излезе от скулптурата, малко му се виеше свят. Той вдигна слушалките си от пода и си ги сложи.

— Уинстън? Ало?

Разнесе се тихо изщракване и компютърният британски екскурзовод му отговори:

— Здравейте, професоре. Да, тук съм. Господин Кърш ме помоли да ви упътя до служебния асансьор, защото трябва по-бързо да се върнете в атриума. А и според него ще оцените нашия огромен служебен асансьор.

— Много любезно от негова страна. Той знае, че страдам от клаустрофобия.

— Вече знам и аз. И няма да го забравя.

Уинстън го поведе през страничната врата и по бетонен коридор, стигащ до асансьорната ниша. Кабината наистина се оказа просторна — очевидно се използваше за пренасяне на обемни произведения на изкуството.

— Най-горният бутон — инструктира го гидът, когато Лангдън се качи. — За третия етаж.

Стигнаха и професорът слезе от асансьора.

— Чудесно — отекна в главата му бодрият глас на Уинстън. — Ще минем през галерията вляво от вас. Това е най-прекият път до аудиторията.

Робърт изпълни инструкциите му и тръгна през просторна галерия, в която бяха изложени няколко шантави артинсталации: стоманен топ, който очевидно изстрелваше лепкави топки червен восък по бяла стена; кану от телена мрежа, което определено нямаше да се задържи над водата; цял миниатюрен град от полирани метални блокчета.

На път за изхода той изумено се закова пред мащабно произведение, доминиращо над цялото пространство.

„Няма съмнение — категорично реши Лангдън. — Открих най-странния експонат в този музей“.

По цялата широчина на залата раздвижено бяха разположени множество сиви вълци, които тичаха в дълга верига, скачаха във въздуха и се блъскаха в прозрачна стъклена стена, край която се образуваше камара от мъртви тела.

— Казва се „С главата напред“ — без подкана заобяснява Уинстън. — Деветдесет и девет вълка слепешком се блъскат в стена, което символизира стадния манталитет, липсата на смелост да се отклониш от нормата.

Лангдън видя ирония в тази символика. „Предполагам, че тази вечер Едмънд драстично ще се отклони от нормата“.

— Сега продължете право напред и ще стигнете до изхода отляво на онази пъстра ромбовидна творба. Това е един от любимите художници на Едмънд.

Робърт забеляза ярката картина и веднага позна характерните завъртулки, основни цветове и дяволито, свободно носещо се око.

„Хуан Миро̀“ — помисли си. Винаги беше харесвал закачливото творчество прочутия каталунец — нещо средно между детска книжка за оцветяване и сюрреалистичен витраж.

Когато стигна до произведението обаче, професорът отново се закова на място, понеже с изненада установи, че повърхността му е съвършено гладка, без никакви видими мазки.

— Това репродукция ли е?

— Не, оригинал — отговори Уинстън.

Лангдън се вгледа по-внимателно. Творбата очевидно беше отпечатана на голям принтер.

— Това е отпечатък, Уинстън. Даже не е върху платно.

— Аз не работя върху платно — отвърна гидът. — Творя изкуство виртуално и Едмънд после го принтира.

— Чакай малко — смая се Лангдън. — Това твое ли е?

— Да, опитах се да имитирам стила на Хуан Миро̀.

— Виждам. Че си го и подписал — „Миро̀“.

— Не — възрази Уинстън. — Погледнете пак. Подписът е „Миро“, без ударение. На испански думата „miro“ означава „гледам към“.

„Хитро“ — трябваше да признае Робърт. Самотното око ала Миро̀ гледаше зрителя от центъра на картината.

— Едмънд ме помоли да си направя автопортрет и се получи това.

„Това твоят автопортрет ли е? — Лангдън отново се вгледа в асиметричните завъртулки. — Сигурно изглеждаш адски странно за компютър“.

Наскоро беше чел за растящото увлечение на Едмънд да учи компютри да творят логаритмично изкуство — тоест изкуство, генерирано от невероятно сложни компютърни програми. Това повдигаше следния неудобен въпрос: когато компютър създава изкуство, кой е творецът, компютърът или програмистът? Една неотдавнашна изложба на изключително съвършено алгоритмично изкуство в Масачузетския технически институт поставяше в неловко положение харвардския хуманитарен лекционен курс „Изкуството ли ни прави хора?“.

— Композирам и музика — жизнерадостно го осведоми Уинстън. — Ако ви е любопитно, после помолете Едмънд да ви пусне нещо. В момента обаче трябва да побързате. Презентацията започва съвсем скоро.

Професорът излезе от залата и се озова във висок външен коридор, който гледаше над атриума. Разпоредители посрещаха последните неколцина гости пред асансьорите от отсрещната страна на огромното празно пространство и ги подканваха да побързат към вратата пред Лангдън.

— Програмата ще започне след броени минути — съобщи му Уинстън. — Виждате ли входа на аудиторията?

— Да. Право напред.

— Отлично. И още нещо. Когато влезете, ще видите кошове за слушалки. Едмънд ви моли да не връщате вашите и да ги задържите. Така след края на презентацията ще мога да ви изведа през един заден изход от музея, за да избегнете навалицата и лесно да хванете такси.

Робърт си спомни странната буквено-цифрова комбинация върху гърба на визитката на Кърш, която трябваше да даде на таксиметровия шофьор.

— Едмънд ми написа нещо непонятно — BIO-EC346 — и каза, че било „досадно елементарен шифър“.

— И не ви е излъгал — незабавно отговори компютърът. — Презентацията на господин Кърш вече започва, професоре. Надявам се да ви хареса и с удоволствие отново ще ви съдействам след края й.

И с внезапно изщракване Уинстън изчезна.

Лангдън стигна до входа на аудиторията, свали си слушалките и пъхна миниатюрното устройство в джоба на фрака си. После припряно влезе с последните гости миг преди вратата да се затвори.

И вътре отново го очакваше изненада.

„Прави ли ще гледаме презентацията?“

Беше предполагал, че ще се настанят удобно в аудиторията, за да изслушат съобщението на Едмънд, ала вместо това стотиците гости стояха наблъскани в тясна варосана галерия. В залата не се виждаха произведения на изкуството и места за сядане. До отсрещната страна имаше подиум, разположен между два големи плоски екрана, на които пишеше:

Програмата започва на живо след 2 минути и 07 секунди.

Обзе го нетърпение и погледът му се спусна към втория ред на екрана, който се наложи да прочете два пъти:

Актуален брой на дистанционните зрители: 1953694.

„Два милиона души?!“

Кърш му беше споменал, че ще излъчва съобщението си на живо, но тези цифри му се струваха невъобразими, а броячът с всяка секунда показваше още и още.

На лицето му плъзна усмивка. Неговият някогашен студент определено се справяше добре. Сега оставаше само да види какво ще съобщи Едмънд, за бога!