Дан Браун
Произход (49)

48.

Докато юберът летеше на изток в мрака, адмирал Авила се питаше колко пъти по време на службата си във флота е приставал в Барселона.

Животът му преди огнения ад в Севиля сега му се струваше много далечен. Съдбата беше жестока и непредсказуема любовница, макар че в момента сякаш се намираше в някакво тайнствено равновесие. Същата онази съдба, която бе изтръгнала душата му в Севилската катедрала, сега му даряваше втори живот — ново начало, родено зад стените на една друга катедрала.

Каква ирония, че човекът, който го бе завел там, беше обикновен физиотерапевт.

— Аудиенция при папата ли?! — попита го Авила преди няколко месеца, когато Марко му подхвърли идеята. — Утре? В Рим?

— Утре, в Испания — отвърна рехабилитаторът. — Папата е тук.

Адмиралът го изгледа така, сякаш се е побъркал.

— Медиите не споменават нищо за гостуване на негово светейшество в Испания.

— Имай малко доверие, адмирале — засмя се Марко. — Освен ако утре не си зает с нещо друго.

Авила погледна простреляния си крак.

— Ще тръгнем в девет — продължи младият мъж. — Обещавам нашето малко пътуване да е много по-безболезнено от рехабилитацията.

На другата сутрин Авила облече морската си униформа, която Марко донесе от дома му, изправи се на патерици и докуцука до стария фиат на физиотерапевта. Напуснаха паркинга на болницата и потеглиха на юг по Авенида де ла Раса, после излязоха от града и се качиха на магистрала H-IV.

— Къде отиваме? — попита обзетият от внезапна тревога Авила.

— Спокойно — усмихна се Марко. — Просто ми се довери. Ще отнеме само половин час.

Адмиралът знаеше, че поне още сто и петдесет километра нататък по магистралата няма нищо друго освен сухи пасища. Започваше да си мисли, че е допуснал ужасна грешка.

След половин час наближиха зловещия призрачен Ел Торбискал — някога процъфтяващо село, чието население наскоро се беше стопило съвсем. „Къде ме води, за бога?!“ След няколко минути слязоха от магистралата и завиха на север.

— Виждаш ли я?

Авила не виждаше нищо. Или неговият рехабилитатор халюцинираше, или собствените му очи остаряваха.

— Прекрасна е, нали? — попита младият мъж.

Адмиралът примижа заради слънцето и накрая зърна някакъв тъмен силует. Когато се приближиха, се ококори смаяно.

„Това… катедрала ли е?“

Присъствието на толкова голяма сграда щеше да е по-уместно в Мадрид или Париж. Авила винаги беше живял в Севиля, но нямаше представа, че тук сред пустошта има катедрала. Колкото повече се приближаваха, толкова по-внушителен изглеждаше храмът, чиято масивна бетонна ограда осигуряваше безопасност, каквато адмиралът бе виждал само във Ватикана.

Марко отби от шосето по късия път, който водеше до храма, и спря пред висок железен портал. Извади от жабката ламинирана карта и я постави на таблото.

Приближилият се охранител я погледна, после надникна в купето и се усмихна широко, когато видя младия мъж.

— Bienvenidos — приветства ги с „добре дошли“. — Qué tal, Marco?

Двамата се ръкуваха и рехабилитаторът представи Авила и обясни на охранителя:

— Ha venido a conocer al papa. — „Идва да се срещне с папата“.

Мъжът кимна и с възхищение погледна медалите на гърдите на адмирала, после им даде знак да влязат. Докато грамадният портал се отваряше, Авила имаше чувството, че е попаднал в средновековен замък.

Високата готическа катедрала, която се издигаше пред тях, имаше осем кули, всяка с триредна камбанария, и три огромни купола. Отвън беше облицована с тъмнокафяв и бял камък, което й придаваше необикновено модерен вид.

Авила сведе поглед към пътя, който се разделяше на три успоредни платна, обточени с високи палми. За негова изненада наоколо беше пълно със стотици паркирани превозни средства — луксозни седани, разнебитени рейсове, окаляни мотопеди… какво ли не.

Марко ги подмина и продължи направо към предния двор на храма, където ги посрещна друг охранител, погледна си часовника и им посочи свободното място на паркинга, явно запазено за тях.

— Малко сме закъснели — каза физиотерапевтът. — Трябва да побързаме.

Авила понечи да отговори, но думите заседнаха в гърлото му.

Защото видя надписа пред катедралата:

Iglesia Católica Palmariana

„Господи боже! Та аз съм чувал за тази църква!“

Възрастният офицер се обърна към Марко, като се опитваше да овладее бясното туптене на сърцето си.

— Това ли е твоята църква, Марко? — Трябваше да положи усилия, за да не издаде тревогата си. — Ти… палмар ли си?

Марко се усмихна.

— Казваш го така, като че ли е някаква болест. Аз съм обикновен благочестив католик, който смята, че Рим се е отклонил от вярата.

Авила отново вдигна очи към катедралата. И изведнъж проумя странното твърдение на Марко, че познавал папата. „Папата наистина е тук, в Испания“.

Преди няколко години по Канал Сур бяха излъчили документалния филм „Ла Иглесия Оскура“ — „Тайнствената църква“, — който разбулваше някои от секретите на Палмарската църква. Адмиралът се смая, когато научи за съществуването на тази странна ерес с бързо растящо паство и влияние.

Палмарската църква била основана след като неколцина местни жители заявили, че са станали свидетели на поредица мистични видения в околните нивя. Уж им се явявала Богородица и ги предупреждавала, че Католическата църква е прогнила от „обновленческата ерес“ и истинската вяра трябва да бъде защитена.

Божията майка казала на палмарите да основат нова църква и да заклеймят понтифика в Рим като антипапа. Вярата, че ватиканският папа е незаконен, се наричала седевакантизъм — убеждение, че седалището на Свети Петър буквално е вакантно.

Нещо повече, палмарите твърдели, че разполагат с доказателства, според които „истински“ папа всъщност е основателят на тяхната църква, някой си Клементе Домингес и Гомес, който приел името папа Григорий XVII. Под негово ръководство — от гледна точка на правоверните католици всъщност той бил антипапата — Палмарската църква бързо се разраснала. През 2005 година, когато папа Григорий починал, докато отслужвал пасхална литургия, неговите поддръжници обявили момента на смъртта му за чудотворен знак свише, потвърждаващ, че този човек наистина е имал пряка връзка с Господ.

Авила отново погледна огромната сграда и този път тя му се стори зловеща.

„Който и да е сегашният антипапа, нямам желание да се срещна с него“.

Освен заради дръзките си претенции за папството Палмарската църква се обвиняваше в промиване на мозъци, психологическо въздействие чрез заплахи и дори за няколко загадъчни смъртни случая, например на Бриджет Кросби, която според адвокатите на роднините й не успяла да избяга от един от палмарските храмове в Ирландия.

Авила не искаше да обиди новия си приятел, но изобщо не беше очаквал такова нещо.

— Извинявай, Марко, обаче не мога да го направя — каза той.

— Тъкмо това си мислех, че ще кажеш — невъзмутимо отвърна младият физиотерапевт. — Признавам, че когато за пръв път дойдох тук, и аз реагирах по същия начин. Бях чувал всички ония клюки и зловещи слухове, но те уверявам, че те не са нищо повече от очерняща кампания, организирана от Ватикана.

„Можеш ли да ги обвиняваш? — зачуди се Авила. — Нали твоята Църква ги обявява за незаконни!“

— Рим се нуждаеше от основание да ни отлъчи, затова съчиниха тези лъжи. Ватиканът от години разпространява дезинформация за палмарите.

Адмиралът отново впери очи във величествената катедрала насред пустошта. Нещо в нея му се струваше странно.

— Объркан съм — призна той. — Щом нямате никакви връзки с Ватикана, откъде идват всичките ви пари?

Марко се усмихна.

— Ще се смаеш колко тайни привърженици имат палмарите сред католическото духовенство. Много консервативни католически енории в Испания не одобряват започнатите от Рим либерални промени и скришом пренасочват средства към църкви като нашата, които запазват традиционните ценности.

Авила не очакваше такъв отговор, но в думите на младежа имаше истина. И той усещаше задълбочаващото се разделение в Католическата църква — пропаст между хората, които вярваха, че християнството трябва да се модернизира, защото иначе ще загине, и онези, които смятаха, че истинската цел на Църквата е да остане непоколебима пред лицето на развиващия се свят.

— Сегашният папа е забележителна личност — продължи Марко. — Запознах го с твоята история и той каза, че за него ще е чест да посрещне толкова достоен офицер в нашата църква и да разговаря с теб след богослужението. Също като своите предшественици, папата е бил военен преди да открие Господ и разбира какво преживяваш. Убеден съм, че неговите думи ще ти помогнат да намериш покой.

Рехабилитаторът отвори вратата си и понечи да слезе, ала адмиралът не можеше да помръдне от мястото си и просто остана там, вторачен в огромната сграда и обзет от угризения, че сляпо е робувал на такива предразсъдъци към тези хора. Честно казано, той не знаеше за Палмарската църква нищо друго освен слуховете. Не че около Ватикана нямаше скандали. Нещо повече, собствената Църква на Авила с нищо не му беше помогнала след атентата. „Прости на враговете си — увещаваше го онази монахиня. — Обърни и другата страна“.

— Изслушай ме, Луис — прошепна Марко. — Знам, малко те заблудих, за да дойдеш с мене, но го направих с добри намерения… Исках да се срещнеш с този човек. Неговите идеи напълно промениха живота ми. След като изгубих крака си, бях в такова състояние, в каквото сега си ти. Исках да умра. Потъвах в мрака, но думите на този човек ми дадоха цел. Просто ела и чуй проповедта му.

Авила се колебаеше.

— Радвам се за теб, Марко. Но мисля, че и сам ще се оправя.

— Ха, ще се оправиш! — засмя се младежът. — Преди седмица си опрял пистолет в главата си и си дръпнал спусъка! Няма да се оправиш, приятелю.

„Той има право — осъзна адмиралът. — И след една седмица, когато ме изпишат, пак ще се прибера вкъщи, сам и без посока“.

— От какво се страхуваш? — убеждаваше го Марко. — Ти си офицер. Възрастен човек си, командвал си кораб! Да не се боиш, че папата за десет минути ще ти промие мозъка?

„Не знам от какво се страхувам“ — помисли си Авила, вперил очи в простреляния си крак. Чувстваше се странно малък и безпомощен. През по-голямата част от живота си заповедите беше издавал той. Смущаваше го перспективата да се подчинява на чужди нареждания.

— Няма значение — накрая се предаде младежът и отново закопча предпазния си колан. — Съжалявам. Виждам, че ти е неловко. Не искам да те насилвам. — И посегна да запали колата.

Авила се почувства като пълен глупак. Та Марко всъщност беше дете, три пъти по-млад от него, без един крак, и се опитваше да помогне на друг инвалид, а той му отвръщаше с неблагодарност, скептичност и снизхождение.

— Не — спря го адмиралът. — Прости ми, Марко. За мен ще е чест да изслушам проповедта на този човек.