Дан Браун
Произход (45)

44.

Амбра Видал стоеше пред мивката в просторната тоалетна на гълфстрийма и оставяше топлата вода леко да облива ръцете й, докато се гледаше в огледалото и почти не можеше да се познае.

„Какво направих?“

Отпи глътка вино. Копнееше за живота си отпреди няколко месеца — анонимна, необвързана, потънала в музейната си работа, — ала всичко това вече го нямаше. Беше се изпарило в мига, в който Хулиан й направи предложение.

„Не — поправи се Амбра. — Изпари се в мига, в който аз казах «да»“.

Ужасът от днешното убийство се беше поуталожил и сега логичният й ум боязливо преценяваше последиците.

„Аз поканих убиеца на Едмънд в музея.

Бях изиграна от някого в двореца.

И сега знам прекалено много“.

Нямаше никакви доказателства, че принц Хулиан стои зад кървавото убийство, нито че изобщо е бил осведомен за подготвяното покушение. Въпреки това Амбра имаше достатъчен поглед върху вътрешните дела на кралския дворец, за да подозира, че това не е можело да се случи без знанието на престолонаследника, ако не и без неговата благословия.

„Казах на Хулиан прекалено много“.

През последните седмици все по-често й се налагаше да се оправдава за всяка секунда, която прекарва далече от своя ревнив годеник, и затова насаме споделяше с него много от онова, което знаеше за предстоящата презентация на Едмънд. И сега се опасяваше, че нейната откровеност може да е била безразсъдна.

Спря водата и си избърса ръцете, после вдигна чашата и допи последните капки вино. В огледалото пред себе си виждаше непозната жена — някогашната самоуверена професионалистка, която в момента се разкъсваше от разкаяние и срам.

„Грешките, които допуснах само за няколко месеца…“

Докато мислите й блуждаеха в миналото, тя се запита какво е можела да направи по друг начин. Една дъждовна вечер в Мадрид преди четири месеца бе присъствала на благотворително събитие в Музея за модерно изкуство „Реина София“…

Повечето гости бяха отишли в зала 206.06 да видят най-прочутата творба в музея, „Герника“, огромното, дълго почти осем метра платно на Пикасо, което пресъздаваше ужасяващите бомбардировки над едно баскско градче през Гражданската война в Испания. Амбра обаче намираше картината за прекалено потискаща — жив спомен за жестоката диктатура на фашизирания генерал Франсиско Франко от 1939 до 1975 година.

Тя предпочете да се вмъкне в тиха галерия с творби на една от любимите й испански художнички, Маруха Мальо, сюрреалистка от Галисия, чиито успехи през 30-те години на XX век бяха допринесли за разбиването на стъкления похлупак над жените в испанското изобразително изкуство.

Амбра се възхищаваше на „Карнавал“, политическа сатира с богата символика, когато зад нея се разнесе басов глас.

— Es casi tan guapa como tú — произнесе мъжът. „Красива е почти колкото теб“.

„Сериозно?“ Тя продължи да гледа право пред себе си и потисна желанието си да извърти очи към тавана. По време на такива събития музеят понякога й приличаше повече на бар за запознанства, отколкото на културен център.

— Qué crees que significa? — не се отказваше онзи. „Според теб какво означава?“

— Нямам представа — излъга Амбра с надеждата, че ако говори на английски, мъжът ще я остави на мира. — Просто ми харесва.

— И на мен — почти без никакъв акцент отвърна непознатият. — Мальо е изпреварила времето си. За съжаление привидната красота на тази картина може да скрие дълбокия й смисъл от неподготвения зрител. — Той замълча за миг. — Предполагам, че жена като теб постоянно се сблъсква с такива проблеми.

Амбра изпъшка. „Нима реплики като тази наистина оказват ефект върху жените?“ Изобрази учтива усмивка и се завъртя, за да разкара натрапника.

— Много любезно от ваша страна, господине, но…

И млъкна по средата на изречението.

Защото пред нея стоеше човек, когото още от малка виждаше постоянно по телевизията и списанията.

— О… — ахна Амбра. — Вие сте…

— Нахален ли? — Красивият мъж вдигна вежди. — Неловък и дързък? Съжалявам, водя затворен живот и не ме бива много в такива неща. — Усмихна се и учтиво протегна ръка. — Казвам се Хулиан.

— Очевидно знам как се казвате. — Изчервена, Амбра се ръкува с принц Хулиан, бъдещия крал на Испания. Не предполагаше, че е толкова висок, с меки очи и самоуверена усмивка. — Не знаех, че ще идвате — продължи тя, бързо възвърнала самообладанието си. — По-скоро си ви представях в „Прадо“ — нали разбирате, Гоя, Веласкес… класиците.

— Консервативен и старомоден, това ли искате да кажете? — дружелюбно се засмя престолонаследникът. — Май ме бъркате с баща ми. Мальо и Миро винаги са ми били любими художници.

Поговориха няколко минути и неговите познания в областта на изобразителното изкуство й направиха силно впечатление. Но пък той беше израснал в мадридския кралски дворец, който притежаваше една от най-ценните колекции в Испания — в детската му стая сигурно бе висял оригинал на Ел Греко.

— Знам, че ще прозвучи нахално, но ще ми е много приятно, ако утре ме придружите на една вечеря. — Принцът й подаде визитка с позлатена релефна украса. — Тук е личният ми номер. Просто ми се обадете.

— Каните ме на вечеря, а дори не знаете как се казвам?! — пошегува се тя.

— Амбра Видал — делово отвърна Хулиан. — Вие сте на трийсет и девет и сте завършили история на изкуството в Саламанкския университет. Директорка сте на музея „Гугенхайм“ в Билбао. Наскоро се изказахте за противоречията около Луис Килес, чието творчество, съгласен съм с вас, отразява ужасите на съвременния живот и може да не е подходящо за деца, макар да не съм убеден, че съм съгласен с вас за приликата му с Банкси. Не сте се омъжвали. Нямате деца. И изглеждате фантастично в черно.

Амбра го зяпна.

— Мале мила! Действително ли действа този подход?

— Нямам представа — усмихна се той. — Ще видим.

Сякаш по даден знак в залата изникнаха двама агенти от Гуардия Реал и подканиха принца да се срещне с някакви випове.

Стиснала визитката му в ръката си, тя изпитваше нещо, което не й се беше случвало от години. Треперене под лъжичката. „Истински принц току-що ме покани на среща?!“

Като тийнейджърка беше доста длъгнеста и момчетата, с които излизаше, винаги я възприемаха като равна. По-късно обаче, когато красотата й разцъфна, Амбра изведнъж установи, че мъжете се плашат от нея — държаха се непохватно, срамежливо и прекалено почтително. Ала днес един високопоставен мъж дръзко я бе заговорил, като напълно владееше положението. И това я караше да се чувства жена. И то млада.

На другата вечер от хотела я взе шофьор, който я закара в кралския дворец, и тя се озова седнала до принца в компанията на над двайсет гости, много от които познаваше от светските или политическите новини. Престолонаследникът я представи като своята „прелестна нова приятелка“ и ловко поведе разговор за изобразителното изкуство, в който Амбра можеше спокойно да участва. Тя имаше усещането, че е на нещо като прослушване, но това, кой знае защо, изобщо не я смущаваше. Чувстваше се поласкана.

Към края на вечерята Хулиан я отведе настрани и й прошепна:

— Надявам се, че си се забавлявала. Много бих искал да се видим пак. — И се усмихна. — Какво ще кажеш за четвъртък вечер?

— Благодаря, но утре сутринта летя за Билбао — отвърна Амбра.

— Тогава ще дойда там — заяви принцът. — Ходила ли си в ресторант „Етксанобе“?

Тя се засмя. Това беше един от най-популярните ресторанти в Билбао. Любимо място на почитателите на изкуството от цял свят с авангардна декорация и колоритна кухня; там човек имаше чувството, че се намира в пейзаж, нарисуван от Марк Шагал.

— Ще ми е много приятно — чу се да отговаря Амбра.

В ресторанта, докато се наслаждаваха на стилно поднесената риба тон, запечена със сумак и с гарнитура от аспержи с трюфелово олио, Хулиан говореше за политическите предизвикателства, пред които е изправен в усилията си да излезе от сянката на болния си баща, както и за оказвания му натиск да продължи династията. Амбра усещаше в него невинността на изолирано от връстниците си момченце, но виждаше и лидера, който страстно обича страната си — наистина пленителна комбинация.

Същата вечер, след като охраната му го качи на частния му самолет, Амбра разбра, че се е влюбила.

„Та ти изобщо не го познаваш — напомни си тя. — Не бързай толкова“.

Следващите няколко месеца сякаш отлетяха за миг. Двамата се срещаха често — вечери в двореца, пикници в провинциалното му имение, дори дневна кинопрожекция. Отношенията им бяха спонтанни и Амбра не си спомняше да е била по-щастлива. Хулиан се оказа чаровно старомоден и я държеше за ръка или крадешком я целуваше, но никога не престъпваше установените граници и тя оценяваше изисканото му поведение.

Една слънчева утрин преди три седмици Амбра беше в Мадрид, където трябваше да участва в сутрешен телевизионен блок, посветен на предстоящите изложби в „Гугенхайм“. „Теледиарио“ на РТВЕ се гледаше от милиони в цялата страна и тя малко се притесняваше от предаването на живо, но знаеше, че участието й ще е чудесна реклама за музея.

Предишната вечер двамата с Хулиан се бяха срещнали на приятно неофициална вечеря в „Тратория Малатеста“, после инкогнито се отправиха в Ел Парке дел Ретиро. Загледана в разхождащите се семейства и десетките смеещи се и тичащи наоколо деца, Амбра изпитваше абсолютен покой, напълно отдадена на момента.

— Обичаш ли деца? — попита я Хулиан.

— Обожавам ги — откровено отговори тя. — Понякога даже ми се струва, че това е единственото, което липсва в живота ми.

Принцът се усмихна широко.

— Познато ми е това чувство.

В този момент Амбра забеляза, че той я гледа някак си различно, и внезапно разбра защо й задава такъв въпрос. Обзе я страх и един глас в главата й закрещя: „Кажи му! КАЖИ МУ! ВЕДНАГА!“

Тя отвори уста, ала от гърлото й не се изтръгна и звук.

— Какво има? — загрижено попита Хулиан.

Амбра се усмихна.

— Заради „Теледиарио“ е. Просто съм малко нервна.

— Дишай дълбоко. Ще се представиш чудесно.

Усмихна й се, после се наведе към нея и леко я целуна по устните.

В седем и половина на другата сутрин Амбра седеше в телевизионното студио и водеше изненадващо непринуден разговор с тримата очарователни водещи. Толкова се беше увлякла в ентусиазирания си разказ за „Гугенхайм“, че почти не забелязваше камерите и присъстващата в студиото публика, нито се сещаше за петте милиона зрители, които я гледаха.

— Gracias, Ambra, у muy interesante — накрая й каза една от водещите. — Un gran placer conocerte^[1].

Амбра кимна и зачака интервюто да свърши.

Странно, водещата й се усмихна дяволито, после се обърна към публиката в студиото.

— Тази сутрин един много специален гост изненадващо се появи в студиото на „Теледиарио“ и сега ще ви го представим.

Тримата водещи се изправиха и заръкопляскаха на високия елегантен мъж, който излезе на сцената. Когато го видя, публиката също скочи на крака и въодушевено зааплодира.

Амбра смаяно стана от мястото си.

„Хулиан?“

Принц Хулиан махна с ръка на публиката и любезно се ръкува с тримата водещи. После се приближи, застана до Амбра и я прегърна през кръста.

— Баща ми винаги е бил романтик — започна престолонаследникът, вперил очи в камерата. — След смъртта на майка ми той нито за миг не е преставал да я обича. Аз съм наследил неговата романтичност и смятам, че когато намери любовта, човек веднага разбира. — Погледна Амбра и се усмихна топло. — И затова… — Той се отдръпна назад и се обърна към нея.

Когато усети какво ще последва, Амбра се вцепени от изумление. „НЕ! Хулиан! Какво правиш?“

Престолонаследникът на Испания изведнъж коленичи пред нея.

— Амбра Видал, обръщам се към теб не като принц, а като обикновен влюбен. — Вдигна очи към нея и камерите се завъртяха, за да покажат лицето му в близък план. — Обичам те. Ще се омъжиш ли за мен?

Публиката и водещите на предаването радостно ахнаха и Амбра буквално почувства милионите напрегнато вперени в нея погледи на цялата страна. Изчерви се и светлината на прожекторите сякаш изгори кожата й. Сърцето й бясно се разтуптя и докато се взираше в Хулиан, през ума й препускаха хиляди мисли.

„Как можа да ме поставиш в такова положение?! Та ние се познаваме съвсем отскоро! Има неща, които не съм ти казвала за себе си… неща, които може да променят всичко!“

Нямаше представа колко време е мълчала в паника, но накрая един от водещите неловко се засмя.

— Струва ми се, че госпожица Видал изпадна в транс! Госпожице Видал? Пред вас е коленичил красив принц и признава любовта си пред целия свят!

Амбра затърси някакъв елегантен изход от положението. Беше се възцарило мълчание и тя знаеше, че е паднала в капан. Имаше само един начин да сложи край на това публично мъчение.

— Колебая се, защото не мога да повярвам, че приказката има щастлив край. — Амбра отпусна раменете си и топло се усмихна на Хулиан. — Разбира се, че ще се омъжа за теб, принц Хулиан.

Студиото избухна в диви овации.

Хулиан се изправи и я прегърна. И в този момент й хрумна, че никога досега не са се прегръщали за повече от миг.

След десет минути двамата седяха в неговата лимузина.

— Виждам, че те стреснах — каза престолонаследникът. — Извинявай. Исках да съм романтичен. Изпитвам силни чувства към теб и…

— Хулиан — рязко го прекъсна тя. — И аз изпитвам силни чувства към теб, но ти ме постави в ужасно положение! Изобщо не предполагах, че ще ми направиш предложение, и то толкова скоро! Ние с теб почти не се познаваме. Имам да ти казвам толкова много неща — важни неща за моето минало.

— Миналото ти няма никакво значение.

— Може и да има. Огромно значение.

Той се усмихна и поклати глава.

— Обичам те. Няма да има значение. Убеди се сама.

Амбра впери очи в него. „Добре тогава“. Определено не беше искала този разговор да започне така, но той не й оставяше избор.

— Ето какво, Хулиан. Като малка получих ужасна инфекция, от която едва не умрях.

— Добре.

Докато говореше, Амбра усещаше, че в душата й зейва огромна пустота.

— И в резултат мечтата ми да имам деца… е, ще си остане само мечта.

— Не те разбирам.

— Аз не мога да имам деца, Хулиан — безизразно каза тя. — Заради здравословните проблеми в детството ми съм стерилна. Винаги съм искала деца, но не мога да имам свои. Съжалявам. Знам колко е важно това за теб, обаче ти направи предложение на жена, която не може да ти роди наследник.

Хулиан пребледня.

Амбра го пронизваше с поглед, предизвикваше го да отговори. „Сега е моментът да ме прегърнеш и да ми кажеш, че всичко е наред, Хулиан. Сега е моментът да ми кажеш, че това няма значение, че въпреки всичко ме обичаш“.

И тогава се случи.

Хулиан едва забележимо се отдръпна от нея.

В този момент Амбра разбра, че всичко е свършило.