Дан Браун
Произход (103)

102.

По света съществуват трийсет и три „Шекспирови градини“. В тези паркове се отглеждат само растенията, споменати в произведенията на Уилям Шекспир — например розата на Жулиета, която „ще ухае сладко под всяко друго име“, и венчето на Офелия от „кученца, камшиченца, момина сълза, седефчета, парички и виолетки“^[1]. Освен в Стратфорд на Ейвън, Виена, Сан Франциско и нюйоркския Сентръл Парк Шекспирова градина има и в близост до Барселонския суперкомпютърен център.

Седнала на една пейка под бледата светлина на далечните улични лампи, Амбра Видал свърши емоционалния си телефонен разговор с принц Хулиан точно когато Робърт Лангдън излезе от каменната църква. Тя върна джиесема на двамата агенти от Гуардия Реал и извика Лангдън, който я забеляза и тръгна към нея в мрака.

Докато американският професор влизаше в парка, Амбра не можа да потисне усмивката си при вида му — метнал фрака си на рамо и с навити ръкави на ризата, така че да се вижда часовникът с Мики Маус.

— Привет — поздрави я той. Изглеждаше ужасно изтощен, въпреки веселата си усмивка.

Двамата се заразхождаха из градината и Амбра му разказа за разговора си с принца — за извинението на Хулиан, за твърдението му, че е невинен, и за предложението му да развалят годежа си и да започнат да се ухажват отначало.

— Истински чаровен принц — пошегува се Робърт, макар да се виждаше, че е впечатлен.

— Беше много разтревожен за мен — въздъхна тя. — Преживял е тежка нощ. Иска веднага да се прибера в Мадрид. Баща му умира и Хулиан…

— Амбра — внимателно я прекъсна Лангдън. — Няма нужда да ми обясняваш. Трябва да отидеш.

Стори й се, че долавя разочарование в гласа му. Дълбоко в себе си изпитваше същото и самата тя.

— Може ли да те попитам нещо лично, Робърт?

— Разбира се.

Амбра се поколеба.

— Лично на теб… стигат ли ти физическите закони?

Той я погледна така, сякаш бе очаквал съвсем друг въпрос.

— В какъв смисъл?

— В духовен. Стига ли ти да съществуваш във вселена, чиито закони спонтанно пораждат живот? Или предпочиташ… Бог? — Тя засрамено замълча за миг. — Извинявай, след всичко, което преживяхме тази нощ, знам, че ще ти прозвучи странно.

— Ами, мисля, че бих ти отговорил по-добре, ако се наспя както трябва — със смях отвърна професорът. — Но не, не ми звучи странно. Постоянно ме питат дали вярвам в Бог.

— И ти какво отговаряш?

— Казвам истината. Че за мен въпросът за Бог се състои в разликата между кодовете и моделите.

Амбра го погледна.

— Не съм сигурна, че те разбирам.

— Кодовете и моделите не са едно и също нещо, въпреки че много хора ги бъркат. В моята област е изключително важно да разбираш принципната разлика между тях.

— А именно?

Лангдън спря и я погледна.

— „Модел“ е всяка специфично организирана последователност. Навсякъде в природата има модели — спираловидно подредените слънчогледови семки, шестоъгълните килийки на пчелната пита, кръглите вълнички в езерцето, които се образуват при подскачането на някоя риба, и така нататък.

— Ясно. А кодовете?

— Кодовете са нещо особено — повиши глас Лангдън. — По дефиниция те трябва да носят информация. Трябва да са нещо повече от обикновен модел — да предават данни и да изразяват смисъл. Кодове например са писменият език, музикалните ноти, математическите уравнения, компютърният език и даже прости символи като разпятието. Всички тези примери носят информация, каквато спираловидно подредените слънчогледови семки нямат.

Амбра схвана идеята, но не и връзката й с Бог.

— Другата разлика е, че кодове не се срещат в природата — продължи професорът. — По дърветата не растат музикални ноти, по пясъка не се образуват символи. Кодовете са съзнателно измислени.

Тя кимна.

— Значи зад кодовете винаги стои умисъл или разбиране.

— Точно така. Кодовете не се появяват от само себе си — те трябва да бъдат създадени.

Амбра се вгледа в него.

— Ами ДНК?

На устните му грейна даскалска усмивка.

— Именно. Генетичният код. Точно това е парадоксът.

Изведнъж я обзе вълнение. Генетичният код очевидно носеше информация — конкретни инструкции за строежа на организмите. Според логиката на Лангдън това можеше да означава само едно.

— Ти смяташ, че ДНК е създадена от разум!

Робърт вдигна ръка в престорена защита и се засмя.

— По-спокойно! Нагазваш в опасни води. Виж какво ще ти кажа. Още от малък инстинктивно усещам, че зад вселената има разум. Когато наблюдавам точността на математиката, надеждността на физиката и симетриите на космоса, нямам чувството, че виждам само студена наука — имам чувството, че виждам живи следи… сянка на някаква по-велика сила, която просто е извън възможността ни да я разберем.

Амбра усещаше силата на думите му.

— Ще ми се всички да мислеха като теб — каза тя. — Струва ми се, че водим безкрайни войни заради Бог. Всеки има различна версия на истината.

— Да, и тъкмо затова Едмънд се надяваше, че науката един ден ще ни обедини. Или по неговите думи: „Ако всички почитахме гравитацията, нямаше да се караме накъде тегли тя“.

Лангдън започна да чертае с тока на обувката си по чакълената алея.

— Вярно или не?

Озадачена, Амбра погледна простото уравнение с римски цифри.

I + XI = X

„Едно плюс единайсет е равно на десет?“

— Не — незабавно отговори тя.

— А виждаш ли някакъв начин да е вярно?

Амбра поклати глава.

— Не, определено е грешно.

Професорът се пресегна, хвана я за ръка и я завъртя откъм своята страна. И когато отново погледна надолу, тя видя уравнението от неговата гледна точка.

X = IX + I

Амбра сепнато вдигна очи към него.

— Десет е равно на девет плюс едно — усмихнато каза Робърт. — Понякога само трябва да промениш гледната си точка, за да видиш истината на другия.

Тя кимна и си помисли, че безброй пъти беше виждала автопортрета на Уинстън, без изобщо да схване истинския му смисъл.

— Като стана дума за скрити истини, имаш късмет — изведнъж се развесели Лангдън. — Отстрани на онзи камион ей там се крие един символ. — Той посочи.

Амбра погледна натам и видя камион на ФедЕкс, спрял на червен светофар на булевард „Педралбес“.

„Скрит символ?!“ Виждаше само вездесъщото лого на компанията.

— Името на фирмата е код — поясни професорът. — В него се крие и друг смисъл освен съкращението — скрит символ, който отразява нейния прогрес.

Тя присви очи.

— Това са само букви.

— Повярвай ми, в логото на ФедЕкс има един често срещан символ — и той сочи пътя напред.

— Сочи ли? Искаш да кажеш… като стрелка?

— Точно така — каза Робърт. — Ти си директор на художествена галерия, помисли си за негативно пространство.

Амбра се вторачи в логото, но не откри нищо. Камионът потегли и тя рязко се обърна към Лангдън.

— Кажи ми!

Той се засмя.

— Не, някой ден ще го видиш. И тогава… дано успееш да не виждаш пък само него.

Амбра понечи да възрази, но към тях се приближиха агентите от Гуардия Реал.

— Самолетът ви очаква, госпожице Видал.

Тя кимна и отново се обърна към Лангдън.

— Защо не дойдеш с мен? Сигурна съм, че принцът ще се зарадва на възможността лично да ти бла…

— Много мило — прекъсна я професорът. — Струва ми се, и двамата с теб знаем, че аз ще съм излишният трети, пък и вече съм си запазил стая ей там. — Робърт посочи недалечния „Гран Отел Принсеса София“, където преди време бяха обядвали с Едмънд. — Кредитната ми карта е у мен и взех назаем един джиесем от лабораторията. Тип-топ съм.

Внезапната перспектива от сбогуването с него накара сърцето й да се свие. Амбра усещаше, че въпреки стоическото си изражение Лангдън също изпитва нещо подобно. Без да я е грижа какво ще си помислят охранителите, тя пристъпи към него и го прегърна.

Професорът я притисна към себе си със силните си ръце. Подържа я няколко секунди, по-дълго, отколкото навярно трябваше, после внимателно я пусна.

В този момент Амбра Видал усети, че нещо дълбоко в нея потрепва. И тя внезапно разбра какво е искал да каже Едмънд, когато говореше за енергията на любовта и светлината… които разцъфват безкрайно, за да изпълнят вселената.

„Любовта не е ограничено количество.

Ние нямаме лимити да я раздаваме.

Сърцата ни раждат любов винаги щом имаме нужда от нея“.

Подобно на родителите, които веднага заобичват новороденото си дете, без любовта им един към друг да намалява, сега Амбра изпитваше обич към двама различни мъже.

„Любовта наистина не е ограничено количество — осъзна тя. — И възниква спонтанно от нищото“.

Докато колата, която щеше да я откара при нейния принц, бавно потегляше, Амбра погледна останалия сам в градината Лангдън. Той неподвижно я наблюдаваше; нежно й се усмихна, махна й с ръка, после рязко отмести поглед… явно му трябваше мъничко време преди отново да преметне фрака на рамото си и да тръгне към хотела.