Дан Браун
Произход (10)

9.

В центъра на спиралата се беше възцарило мълчание.

„Имам нужда от твоя съвет… Опасявам се, че от това може би зависи животът ми“.

Думите на Кърш бяха увиснали тежко помежду им и Лангдън виждаше тревогата в очите на приятеля си.

— Едмънд? Какво става? Добре ли си?

Лампите на тавана отново премигнаха, но Кърш не им обърна внимание.

— Тази година беше забележителна за мен — зашепна той. — Работех сам по един голям проект — онзи, който доведе до грандиозното откритие.

— Звучи прекрасно.

Кърш кимна.

— Да, и нямам думи да ти опиша колко се вълнувам, че тази вечер ще го споделя със света. Без да преувеличавам, моето откритие ще има последици от величината на Коперниковата революция.

В първия момент Лангдън си помисли, че Едмънд се шегува, но лицето на Кърш си оставаше напълно сериозно.

„С Коперник ли се сравнява?“ Скромността не се числеше сред силните страни на Едмънд, но това твърдение звучеше почти абсурдно. Хелиоцентричният модел на Николай Коперник — разбирането, че планетите се въртят около слънцето — беше възпламенил научната революция през XVI век, която бе сложила край на вековното учение на Църквата, че човечеството обитава центъра на Божията вселена. В продължение на триста години същата тази Църква беше заклеймявала неговото откритие, ала позициите й вече бяха разклатени и светът никога нямаше да е същият.

— Виждам, че си скептичен — каза Кърш. — По-добре ли щеше да е, ако бях казал „Дарвин“?

Лангдън се усмихна.

— Същата работа.

— Добре, тогава ще те попитам следното. Кои са двата фундаментални въпроса, които човечеството си е задавало през цялото си съществувание?

Робърт се замисли.

— Ами, как е започнало всичко и откъде идваме.

— Точно така. И вторият въпрос е просто следствие на първия. Не „откъде идваме“, а…

— „Къде отиваме“ ли?

— Да! Тези две загадки лежат в сърцето на човешкия опит. Откъде идваме? Къде отиваме? Сътворението и съдбата. Това са универсалните загадки. — Кърш се втренчи в Лангдън. — Откритието, което направих, Робърт… съвсем ясно отговаря и на двата въпроса.

Лангдън се опита да осмисли думите му и техните зашеметяващи последици.

— Не знам… какво да кажа.

— Няма нужда да казваш нищо. Надявам се с тебе да намерим време да го обсъдим подробно след днешната презентация, обаче в момента трябва да поговорим за по-тъмната страна на всичко това — за евентуалните негативни ефекти от откритието.

— Мислиш ли, че ще има такива?

— Несъмнено. Като давам отговор на тези въпроси, аз влизам в пряк конфликт с религиозни учения, установени от векове. Сътворението и съдбата на човека традиционно са в областта на религията. Аз съм натрапник и това, което ще съобщя, няма да се хареса на религиите по света.

— Интересно — отвърна професорът. — Затова ли, когато миналата година обядвахме заедно в Бостън, цели два часа ме разпитва за религията?

— Да. И може би си спомняш какво ти обещах — че ще станем свидетели как научните открития напълно развенчават религиозните митове.

Робърт кимна. „Такова нещо трудно се забравя“. Самата дързост на думите на Кърш ги беше запечатала в паметта му.

— Спомням си. И аз ти възразих, че религията хилядолетия наред е преживявала откритията на науката, че изпълнява важна функция в обществото и макар да търпи развитие, никога няма да умре.

— Точно така. И тогава също ти казах, че съм открил целта на своя живот — да използвам научната истина, за да развенчая митовете на религията.

— Да, силни думи.

— И ти ме предизвика, Робърт. Заяви ми, че винаги, когато се натъквам на „научна истина“, противоречаща или подриваща догмите на религията, трябва да я обсъдя с теолог. С надеждата да осъзная, че науката и религията често се опитват да разкажат една и съща история на два различни езика.

— И това си спомням. Учените и духовниците често използват различен речник, за да опишат едни и същи загадки на вселената. Противоречията често са около смисъла, не около същността.

— Е, изпълних съвета ти. И обсъдих последното си откритие с духовни водачи.

— И?

— Чувал ли си за Световния парламент на религиите?

— Разбира се. — Лангдън беше голям почитател на техните усилия да стимулират междурелигиозен диалог.

— Тази година парламентът проведе срещата си в Монсератския манастир край Барселона, на около един час път от къщи.

„Разкошно място“ — помисли си Робърт. Беше ходил в планинската обител преди много години.

— Когато научих, че конференцията им е същата седмица, през която бях планирал да оповестя научното си откритие, не знам, аз…

— Запитал си се дали това не е знак от Бога ли?

Кърш се засмя.

— Нещо такова. Затова се обърнах към тях.

Лангдън се смая.

— Обърнал си се към целия парламент?!

— Не! Беше прекалено опасно. Не исках информацията да изтече преди лично да я съобщя, затова си насрочих среща само с трима от тях — по един представител на християнството, исляма и юдаизма. Четиримата се срещнахме насаме в библиотеката.

— Удивен съм, че са те пуснали в библиотеката — изненада се професорът. — Чувал съм, че е свято място.

— Казах им, че трябва да се срещнем на сигурно място — без телефони, камери и натрапници. И те ме заведоха в библиотеката. Преди да им съобщя каквото и да е, поисках да се закълнат, че ще пазят тайна. Те се съгласиха. И до този момент са единствените хора на света, които знаят нещо за моето откритие.

— Изумително. И как реагираха, когато им каза?

На лицето на Кърш се изписа засрамено изражение.

— Може би не постъпих по най-подходящия начин. Ти ме познаваш, Робърт, когато се разпаля, дипломатичността не е най-силната ми страна.

— Да, чувал съм, че малко повече тактичност няма да ти е излишна — отвърна със смях Лангдън. „Също като на Стив Джобс и много други гениални визионери“.

— Подвластен на прямия си характер, веднага им признах истината — че винаги съм смятал религията за форма на масова заблуда и като учен ми е трудно да приема факта, че милиарди интелигентни хора търсят утеха и напътствие в съответната си вяра. Когато ме попитаха защо тогава се съветвам с хора, които очевидно не уважавам, им отговорих, че съм дошъл да видя реакцията им към моето откритие, за да получа известна представа как ще го приемат вярващите в света, щом го оповестя.

— Голям дипломат! — Робърт потръпна. — Нали знаеш, че понякога искреността не е най-добрият подход?

Кърш махна с ръка.

— Моето мнение за религията е широко известно. Мислех, че те ще оценят откровеността ми. Както и да е, после подробно им обясних какво съм открил и защо то ще промени всичко. Даже им показах на телефона си един запис, който, признавам, е доста стряскащ. Направо онемяха.

— Е, все трябва да са казали нещо — подкани го Лангдън; изпитваше все по-силно любопитство какво е открил Едмънд.

— Надявах се да го обсъдим, обаче християнският духовник не ги остави да кажат и дума и настоя да не разгласявам информацията. Отговорих му, че ще си помисля около месец.

— Но ще я оповестиш тази вечер.

— Да. Излъгах ги, че планирам съобщението за след няколко седмици, за да не се паникьосат или да се опитат да ми попречат.

— А когато научат за днешната ти презентация?

— Няма да се зарадват. Особено единият. — Кърш го погледна. — Духовникът, който организира срещата ни, е епископ Антонио Валдеспино. Чувал ли си за него?

Лангдън се напрегна.

— От Мадрид ли?

Кърш кимна.

— Същият.

„Не е най-подходящата публика за радикалния атеизъм на Едмънд“ — помисли си професорът. Валдеспино беше видна фигура в испанската католическа църква, известна с дълбоко консервативните си възгледи и силното си влияние върху краля на Испания.

— Той беше главен организатор на тазгодишния парламент и затова се обърнах към него да помогне за срещата — поясни Кърш. — Епископът предложи да дойде лично и аз го помолих да доведе представители на исляма и юдаизма.

Осветлението отново премигна.

Кърш въздъхна тежко и сниши глас още повече.

— Робърт, трябваше да разговарям с тебе преди презентацията си, защото имам нужда от твоя съвет. Искам да знам дали смяташ, че епископ Валдеспино е опасен.

— Опасен ли? — учуди се Лангдън. — В какъв смисъл?

— Онова, което му показах, заплашва неговия свят и искам да знам дали смяташ, че той представлява физическа опасност за мен.

Професорът, без да се колебае, поклати глава.

— Не, в никакъв случай. Нямам представа какво си му казал, но Валдеспино е стълб на испанския католицизъм и връзките му с испанското кралско семейство го правят изключително влиятелен… само че той е духовник, а не наемен убиец. Упражнява политическа власт. Може да изнесе проповед срещу теб, но ми е много трудно да повярвам, че от негова страна те заплашва каквато и да е физическа опасност.

Кърш не изглеждаше убеден.

— Трябваше да видиш как ме гледаше, когато си тръгвах от Монсерат.

— Та ти си отишъл в онази свята манастирска библиотека и си съобщил на един епископ, че цялата му религиозна система е заблуда! — възкликна Лангдън. — Да не си очаквал да те почерпи с чай и торта?

— Не, обаче не очаквах и да ми остави заплашително съобщение на гласовата поща след срещата ни.

— Епископ Валдеспино ти се е обаждал, така ли?

Едмънд бръкна в джоба на коженото си яке и извади необикновено голям смартфон. Яркотюркоазният му корпус беше украсен с повтарящ се шестоъгълен мотив, в който Лангдън разпозна прочутата мозайка на каталунския архитект модернист Антонио Гауди.

— Чуй сам. — Кърш натисна няколко клавиша и вдигна телефона. От високоговорителя прозвуча строг и рязък старчески глас:

— Господин Кърш, обажда се епископ Антонио Валдеспино. Както знаете, тазсутрешната ни среща дълбоко смути мен и моите двама колеги. Настоявам незабавно да ми позвъните, за да дообсъдим въпроса, и отново ви предупреждавам за опасността от оповестяването на тази информация. Ако не ми се обадите, с колегите ми ще обмислим да направим изпреварващо изявление, в което ще съобщим за вашите открития, ще ги представим по друг начин, ще ги дискредитираме и ще се опитаме да предотвратим неизмеримите щети, които се каните да нанесете на света… щети, които явно не можете да предвидите. Чакам да ми се обадите и настойчиво ви съветвам да не поставяте на изпитание решителността ми.

Съобщението свърши.

Лангдън трябваше да признае, че агресивността на Валдеспино го бе стреснала, но вместо да го уплаши, гласовата поща само още повече разпали любопитството му за предстоящото обявление на Едмънд.

— Е, а ти как му отговори?

— Никак. — Кърш прибра телефона в джоба си. — Приех го като скрита заплаха. Бях сигурен, че искат да покрият тази информация, а не сами да я оповестят. Нещо повече, знаех, че днешната презентация ще ги изненада, затова не се обезпокоих особено много от техните „изпреварващи действия“. — Направи пауза, вперил очи в някогашния си преподавател. — А сега… Не знам, нещо в гласа му… просто не ми излиза от ума.

— Смяташ, че те заплашва опасност тук ли? Тази вечер?

— Не, не, списъкът на гостите е под строг контрол и охраната на сградата е отлична. Повече се безпокоя какво ще се случи след като направя съобщението. — Изведнъж сякаш съжали, че е споделил това. — Глупаво е. Сигурно е от нерви. Просто разчитах на твоя инстинкт.

Лангдън наблюдаваше приятеля си все по-загрижено. Кърш изглеждаше необичайно блед и измъчен.

— Инстинктът ми подсказва, че Валдеспино никога не би ти навредил, колкото и да си го разгневил.

Осветлението отново премигна, този път неколкократно.

— Добре, благодаря. — Едмънд си погледна часовника. — Трябва да вървя, но после нали ще се срещнем? Искам да обсъдя с теб някои аспекти на това откритие.

— Разбира се.

— Идеално. После ще настане хаос, затова ще се наложи да избягаме на някое уединено място, където да поговорим на спокойствие. — Извади визитка и написа нещо на гърба й. — След презентацията вземи такси и дай тази визитка на шофьора. Всеки тукашен таксиджия ще разбере къде да те закара. — Кърш му подаде картичката.

Робърт очакваше да види адрес на хотел или ресторант. Написаното обаче повече приличаше на шифър.

BIO-EC346

— Извинявай, това ли да дам на шофьора?

— Да, той ще знае къде да отиде. Ще предупредя охраната там да те очаква и ще дойда колкото може по-скоро.

„Охрана ли?“ Лангдън намръщено се зачуди дали BIO-EC346 не е шифровано име на някакъв таен научен клуб.

— Този шифър е досадно елементарен, приятелю — засмя се Кърш. — Тъкмо ти не би трябвало да се затрудниш с разгадаването му. А, и между другото, само за да не се окажеш неподготвен, и ти ще имаш роля в днешното ми съобщение.

Робърт се изненада.

— Каква роля?

— Не се безпокой, не се налага да правиш нищо.

С тези думи Едмънд Кърш се насочи към изхода от спиралата.

— Трябва да тичам зад кулисите, но Уинстън ще ти покаже пътя. — Спря и се обърна към Лангдън. — Ще се видим след презентацията. И да се надяваме, че си прав за Валдеспино.

— Спокойно, Едмънд. Съсредоточи се върху презентацията си. Духовниците не те заплашват с нищо — увери го професорът.

Кърш не изглеждаше убеден.

— Може да си промениш мнението, когато чуеш какво ще кажа, Робърт.