Дан Браун
Произход (11)

10.

Седалището на Мадридския католически архидиоцез — Катедрал де ла Алмудена — е могъща сграда в неокласически стил, разположена до кралския дворец. Издигната на мястото на някогашна джамия, тя носи името си от арабската дума „ал мудейна“, която означава „крепост“.

Според легендата, когато през 1083 година си върнал Мадрид от мюсюлманите, Алфонсо VI си поставил за цел да открие изчезналата безценна икона на Богородица, вградена в стените на крепостта, за да бъде съхранена. След като не успял да я намери, се отдал на молитви и накрая една част от крепостната стена изригнала, срутила се и отвътре се показала иконата, все още осветена от горящите свещи, с които била зазидана преди векове.

Днес Света Богородица Алмудена е покровителка на Мадрид и по време на службите в катедралата се тълпят поклонници и туристи, за да се помолят пред образа на Светата майка. Чудесното местоположение на храма — до кралския дворец на централния площад — привлича богомолците и с възможността да зърнат някой член на кралското семейство, който влиза или излиза от палата.

Тази вечер един млад дякон панически бързаше по коридора дълбоко в недрата на катедралата.

„Къде е епископ Валдеспино?!“

Епископ Антонио Валдеспино от няколко десетилетия беше предстоятел на този храм. Дългогодишен приятел и духовен съветник на краля, той бе прям и искрен традиционалист и не търпеше почти никакво модернизиране. Изглеждаше невероятно, но през Страстната седмица осемдесет и три годишният епископ все още си слагаше окови на глезените и заедно с другите вярващи носеше икони по градските улици.

„Валдеспино никога не е закъснявал за литургия!“

Допреди двайсет минути дяконът му беше помагал да се облече в сакристията, както обикновено. Тъкмо свършиха, когато епископът получи есемес и без да каже нищо, припряно излезе някъде.

„Къде отиде?“

След като провери в олтара, сакристията и дори в личната тоалетна на предстоятеля, младежът забърза по коридора към административната част на катедралата, за да надникне в кабинета на Валдеспино.

Отдалече се разнесе екот на орган.

„Започва процесионалният химн!“

Дяконът с плъзгане спря пред кабинета и се сепна, когато забеляза, че под вратата се процежда светлина.

„Значи е тук?!“

Той тихо почука.

— Excelencia Reverendisima?

Никакъв отговор.

Младежът почука по-силно и извика:

— Su Excelencia?!^[1]

Пак нищо.

Уплашен със стареца да не се е случило нещо, дяконът натисна дръжката, отвори вратата и ахна, вперил очи в отсрещния край на стаята.

Cielos!^[2]

Епископ Валдеспино седеше на махагоновото си бюро и се взираше в сиянието на лаптопа си. Още носеше митрата си, но филонът му лежеше смачкан на топка в краката му, а владишката му патерица безцеремонно бе подпряна на стената.

Дяконът се прокашля.

— La santa misa está^[3]…

— Preparada — прекъсна го епископът, без да откъсва поглед от екрана. — Padre Derida me sustituye.

Дяконът го зяпна озадачено. „Да го замести отец Дерида ли?“ Щеше да е крайно необичайно млад свещеник да служи литургията в събота вечер.

— Vete ya! — рязко заповяда Валдеспино, все така втренчен в дисплея. — Y Cierra la puerta^[4].

Младежът уплашено се подчини и затвори вратата.

Докато бързаше към звуците на органа, се чудеше какво толкова може да гледа на компютъра си епископът, че да пренебрегне задълженията си към Господ.

По същото време адмирал Авила се провираше през навалицата в атриума на „Гугенхайм“ и озадачено гледаше гостите, които разговаряха по слушалките си. Аудиогидовете явно осигуряваха двупосочна връзка.

Радваше се, че се е отървал от устройството.

„Тази вечер нищо не трябва да ме разсейва“.

Погледна си часовника, после погледна към асансьорите. Кабините вече бяха препълнени с гости, които се отправяха към горния етаж за главното събитие, така че адмиралът се насочи към стълбището. Докато се качваше, го обзе същата неувереност, каквато беше изпитал предишната вечер. „Наистина ли съм се превърнал в човек, способен да извърши убийство?“ Безбожниците, които му бяха отнели жена му и детето му, го бяха преобразили. „Действията ми са одобрени от висша инстанция — напомни си Авила. — Моето дело е праведно“.

Когато стигна на първата площадка, вниманието му привлече жена, вървяща по един от висящите над атриума коридори. „Най-новата звезда на Испания“ — помисли си той, вторачен в известната красавица.

Тя носеше прилепнала бяла рокля с черна диагонална ивица, която елегантно пресичаше горната половина на тялото й. Човек нямаше как да не се възхити на стройната й фигура, буйната й тъмна коса и грациозната й походка и Авила забеляза, че не само той е вперил очи в нея.

Освен на одобрителните погледи на гостите жената в бяло се радваше и на цялото внимание на двама елегантни охранители, които я следваха по петите: движеха се със самоуверената предпазливост на пантери и носеха еднакви сини сака с извезани гербове и големи инициали ГР.

Тяхното присъствие не изненада Авила, но пулсът му все пак се ускори при вида им. Като бивш офицер от испанските въоръжени сили, той отлично знаеше какво означава това съкращение. Тези бодигардове бяха въоръжени и отлично обучени.

„Щом са тук, трябва да взема всички предпазни мерки“.

— Хей! — извика точно зад него някакъв мъжки глас.

Авила се завъртя кръгом.

Един дебелак със смокинг и черна каубойска шапка му се усмихваше широко.

— Страхотен костюм! — Непознатият посочи морската му униформа. — Откъде може човек да си намери нещо такова?

Инстинктивно свил юмруци, адмиралът впери поглед в него. „Само ако е отдал живота си на служба и саможертва“ — помисли си.

— No hablo inglés^[5] — сви рамене Авила и продължи нагоре по стълбището.

На втория етаж последва знаците по един дълъг коридор и в отсрещния му край стигна до уединена тоалетна. Тъкмо отваряше вратата, когато осветлението в целия музей премигна — първата любезна покана гостите да се отправят нагоре за презентацията.

Адмиралът влезе в пустото помещение, избра последната кабина и се заключи вътре. Останал сам, усети познатите демони, опитващи се отново да излязат навън и заплашващи да го повлекат обратно в бездната.

„Пет години, а спомените още ме преследват“.

Гневно пропъди ужасите от ума си, извади броеницата от джоба си и внимателно я провеси на закачалката на вратата. Не можеше да не се възхити на изящната изработка на зърната и разпятието. Вярващите навярно щяха да се възмутят, че някой е могъл да оскверни броеницата, създавайки от нея такова нещо. Регента обаче го беше уверил, че отчаяните моменти позволяват известна гъвкавост в правилата за опрощение. „Когато каузата е свещена, Божията прошка е гарантирана“ — така му бе казал.

Освен душата на Авила тялото му също имаше гаранция за избавление от злото. Той сведе поглед към татуировката върху дланта си.

Подобно на древния crismón^[6], символът изцяло се състоеше от букви. Адмиралът си ги беше татуирал преди три дни с желязно-галово мастило и игла, точно както го бяха инструктирали, и все още зачервеното място го наболяваше. Ако го заловели, увери го Регента, трябвало само да си покаже ръката и след няколко часа щели да го освободят.

„Ние заемаме най-горните етажи на властта“ — така му каза Регента.

Авила вече беше ставал свидетел на поразителното им влияние и го усещаше като защитен плащ, който го покриваше изцяло. „Все още има хора, които уважават древните обичаи“. Надяваше се някой ден да се влее в този елит, но засега му стигаше и честта да изиграе каквато роля са му отредили.

Извади телефона си и набра номера на обезопасената връзка, който му бяха дали.

— Si?

— Estoy en posición. — „На мястото съм“ — съобщи адмиралът и зачака последните нареждания.

— Bien — отвърна Регента. — Tendrás una sola oportunidad. Aprovecharla será crucial. — „Ще имате само една възможност. Жизненоважно е да я използвате“.