Дан Браун
Произход (28)

27.

Докато крачеше към катедрата, Лангдън държеше под око Фонсека, който продължаваше да разговаря по джиесема си с Юбер. Амбра нехайно се насочи към центъра на балона, като също водеше телефонен разговор или поне се преструваше — както й беше предложил Робърт.

„Кажете на Фонсека, че сте решили да се обадите на принц Хулиан“.

Когато стигна до подиума, професорът неохотно сведе поглед към проснатия на пода труп. Внимателно повдигна одеялото, с което Амбра беше покрила мъртвеца. Някога ясните очи на Кърш сега бяха два безжизнени прореза под тъмночервената дупка на челото му. Страховитата гледка накара Лангдън да потрепери и сърцето му се изпълни със скръб и гняв.

Той си спомни за миг младия рошав студент, който идваше на лекциите му. Неизлечим оптимист и гениален изобретател, Кърш за невероятно малко време беше постигнал страшно много. А сега някой бе убил този изумително талантлив човек, най-вероятно за да погребе завинаги неговото откритие.

„И ако не предприема решителни действия, най-великото постижение на моя студент никога няма да види бял свят“.

Робърт застана така, че катедрата отчасти да препречва зрителната линия на Фонсека, коленичи до тялото на Едмънд, затвори очите му, сключи ръце и зае молитвена поза.

И едва не се усмихна иронично при мисълта, че се моли за атеист. „Знам, че най-малко ти би искал някой да се моли за теб, Едмънд. Не се бой, приятелю, не съм тук, за да редя молитви“.

Докато стоеше на колене до мъртвеца, се бореше с обзелия го страх. „А аз те успокоявах, че епископът е безобиден! Ако се окаже, че Валдеспино има пръст в това…“ Пропъди тези мисли от ума си.

След като се увери, че Фонсека го е видял да се моли, Робърт леко се наведе напред, бръкна във вътрешния джоб на коженото яке на Едмънд и извади огромния му тюркоазносин телефон.

Хвърли бърз поглед към агента, който продължаваше да приказва по джиесема си и в момента, изглежда, не се интересуваше толкова от професора, колкото от Амбра. Привидно увлечена в собствения си телефонен разговор, тя все повече се отдалечаваше от Фонсека.

Лангдън насочи вниманието си към смартфона на Кърш и дълбоко си пое дъх, за да се успокои.

„Сега…“

Предпазливо се пресегна, повдигна вече изстиващата дясна ръка на Едмънд и внимателно допря показалеца му до четеца за пръстови отпечатъци.

Устройството сигнализира и се отключи.

Робърт бързо отвори менюто на настройките и деактивира защитната опция. „Постоянно отключен“. После пъхна телефона в джоба на фрака си и отново покри Кърш с одеялото.

 

 

Някъде в далечината виеха сирени. Амбра стоеше сама в центъра на опустялата зала с телефон до ухото и се преструваше, че е погълната от разговора, като през цялото време усещаше, че Фонсека не откъсва поглед от нея.

„Побързай, професоре“.

Преди минута американският професор се беше впуснал в действие, след като Амбра бе споделила с него неотдавнашния си разговор с Едмънд Кърш. Преди два дни в същата тази зала, докато работеха върху последните уточнения за презентацията, Едмънд обяви почивка, за да изпие третото си спаначено смути за вечерта.

— Не съм сигурна, че тази веганска диета ти се отразява добре, Едмънд — забелязала изтощения му вид, каза тя. — Изглеждаш блед и прекалено си измършавял.

— Измършавял ли? — засмя се Кърш. — Кой го казва!

— Аз не съм мършава!

— Да бе. — И в отговор на възмутеното й изражение й намигна закачливо. — И не обръщай внимание на бледността ми. Аз съм компютърджия и по цял ден вися пред дисплея.

— След два дни ще правиш обръщение към целия свят и няма да ти е излишна малко руменина. Или утре вземи да поизлезеш, или изобрети компютърен екран, от който се хваща тен.

— Идеята хич не е лоша — впечатли се Едмънд. — Трябва да я патентоваш. — Засмя се пак, след което се върна към работата им. — Разбрахме ли се за програмата в събота вечер?

Амбра кимна и погледна сценария.

— Посрещам гостите в преддверието, после всички идваме тук за твоя встъпителен запис, след което ти тържествено се появяваш на катедрата ей там. — Посочи предния край на помещението. — И правиш съобщението си.

— Точно така, с едно малко допълнение — отвърна Кърш и се ухили. — Обръщението ми от катедрата по-скоро ще е нещо като антракт — възможност лично да приветствам гостите, да ги оставя да си поизтегнат краката и малко да ги подготвя, преди да започне втората част, мултимедийна презентация, обясняваща откритието ми.

— Значи самото съобщение е на запис, така ли? Също като встъплението?

— Да, завърших го само преди няколко дни. Съвременната култура е визуална — мултимедийните презентации винаги са по-увлекателни от сухите приказки на някакъв учен, изправен зад катедра.

— Ти не си точно „някакъв учен“, обаче съм съгласна. Нямам търпение да я видя.

Амбра знаеше, че от съображения за сигурност презентацията на Едмънд се съхранява на собствените му сървъри и ще тече на живо към прожекционната система на музея.

— Когато сме готови за втората част, кой ще пусне презентацията, ти или аз? — попита тя.

— Аз. — Кърш извади джиесема си. — Ето оттук. — И повдигна огромния тюркоазносин смартфон. — Всичко това е част от шоуто. Просто ще вляза в сървъра си с криптирана връзка…

Натисна няколко клавиша, разнесе се иззвъняване и връзката се осъществи.

Отговори компютърен женски глас.

— ДОБЪР ВЕЧЕР, ЕДМЪНД. ОЧАКВАМ ПАРОЛАТА ТИ.

Той се усмихна.

— И тогава пред очите на целия свят просто ще въведа паролата в телефона си и откритието ми ще бъде излъчено на живо — както тук, така и до всяка точка на земното кълбо.

— Звучи драматично — заяви Амбра. — Ако не си забравиш паролата, естествено.

— Виж, това вече ще е кофти, да.

— Предполагам, че си я записал — подхвърли тя иронично.

— Богохулстваш — разсмя се Едмънд. — Компютърджиите никога не си записват паролите. Но не се безпокой, паролата ми е само от петдесет и един знака. Със сигурност няма да я забравя.

Тя се ококори.

— Петдесет и един знака?! Та ти не можеш да запомниш даже четирицифрения ПИН на музейната си карта, Едмънд! Как ще запаметиш петдесет и един случайни знака?

Уплахата й го накара отново да се засмее.

— Не се налага да ги запаметявам, защото не са случайни. — Той сниши глас. — Паролата всъщност е любимият ми стих.

Амбра го изгледа.

— Използваш стих за парола?!

— Защо не? Любимият ми стих е точно петдесет и една букви.

— Хм, не ми се струва много сигурно.

— Нима? Можеш ли да познаеш кой е любимият ми стих?

— Та аз дори не подозирах, че обичаш поезия!

— Виждаш ли? Даже някой да се сети, че паролата ми е стих, и даже да го открие сред милионите възможности, пак няма да знае изключително дългия телефонен номер, с който влизам в сървъра си.

— Същия номер, който току-що въведе с клавиш за бързо набиране в телефона си ли?

— Да, в телефона ми, който също има ПИН и никога не напуска джоба на гърдите ми.

Шеговито усмихната, Амбра вдигна ръце в знак, че се предава.

— Добре, ти си знаеш. Между другото, кой е любимият ти поет?

— Бива си те — закани й се с показалец Едмънд. — Ще трябва да почакаш до събота. Избрал съм адски подходящ стих. — И се ухили. — Отнася се за бъдещето — пророчество, което, с удоволствие трябва да отбележа, вече се сбъдва.

Мислите й се върнаха към настоящето. Амбра погледна към трупа на Кърш и панически осъзна, че Лангдън вече не е там.

„Къде е изчезнал?!“

С още по-голяма тревога забеляза, че вторият агент от Гуардия Реал се вмъква в балона през прореза в платнената стена. Диас се огледа и тръгна право към нея.

„Той няма да ме пусне за нищо на света!“

Изведнъж Лангдън се озова до нея, леко постави длан отзад на кръста й и бързо я поведе към другия край на балона — към коридора.

— Госпожице Видал! — извика Диас. — Къде отивате?!

— Веднага се връщаме! — отвърна професорът и още повече ускори крачка към изхода.

— Господин Лангдън! — отекна зад тях и гласът на агент Фонсека. — Забранявам ви да напускате това помещение!

Амбра усети, че ръката на американеца още по-настойчиво се притиска към гърба й.

— Уинстън — прошепна в слушалките си той. — Хайде!

След миг в балона се възцари пълен мрак.