Дан Браун
Произход (9)

8.

Погледът на Робърт Лангдън скачаше от една гигантска фигура на друга. Всяка от тях представляваше висок лист закалена стомана, изящно извит и поставен върху долния си ръб, така че да образува свободно стояща стена. Високи около четири и половина метра, те образуваха различни плавни форми — извиваща се панделка, отворен кръг, широка спирала.

— „Тъканта на времето“ — повтори Уинстън. — От Ричард Сера. Свободно стоящите стени от толкова тежък материал пораждат илюзия за нестабилност. Всъщност всички са си съвсем стабилни. Представете си, че увивате доларова банкнота около молив. Щом изтеглите молива, вашата увита банкнота преспокойно ще застане върху ръба си, поддържана от собствената си геометрия.

Лангдън спря и се вторачи в огромния кръг до него. Оксидираният метал имаше цвят на опушена мед и оставяше впечатление за нещо сурово, органично. Фигурата едновременно излъчваше усещане за могъща сила и изящно равновесие.

— Направи ли ви впечатление, че първата фигура не е съвсем затворена, професоре?

Робърт продължи около кръга и видя, че краищата на стената се разминават, сякаш дете се е опитало да начертае окръжност и не е улучило.

— Разминаващите се краища оставят отвор, който привлича зрителя вътре, за да разгледа негативното пространство.

„Стига зрителят да не страда от клаустрофобия“ — помисли си Лангдън и побърза да отмине нататък.

— Сега ще видите три стоманени ленти, които се извиват почти успоредно и са разположени близо една до друга, така че образуват два лъкатушещи тунела, дълги над трийсет метра — продължи екскурзоводът. — Произведението се нарича „Змията“ и нашите малки посетители обичат да тичат по тунелите. Ако двама души застанат в срещуположните краища и шепнат съвсем тихо, ще се чуват идеално един друг.

— Забележително, Уинстън, но бихте ли ми обяснили защо Едмънд ви е помолил да ми покажете тази галерия. — „Той знае, че не разбирам такива неща“.

— Конкретната творба, която господин Кърш ме помоли да ви покажа, се нарича „Усуканата спирала“ и е в отсрещния десен ъгъл — отвърна гидът. — Виждате ли я?

Професорът се втренчи в далечината. „Онази, която сякаш е на повече от половин километър оттук ли?“

— Да, виждам я.

— Чудесно, тогава да се насочим натам.

Робърт колебливо огледа огромното пространство и тръгна към далечната спирала.

— Чувал съм, професоре, че Едмънд Кърш е ваш голям почитател — особено на проучванията ви върху взаимодействието на различните религиозни традиции в миналото и тяхната еволюция, отразени в изобразителното изкуство. Областта, в която работи Едмънд, теорията на игрите и компютърното моделиране, в много отношения е сходна с вашата — той анализира развитието на различни системи и прогнозира как ще се променят те с времето.

— И очевидно много го бива в това. В края на краищата ненапразно го наричат „съвременния Нострадамус“.

— Да. Макар че това сравнение е малко обидно, ако питате мен.

— Защо смятате така? — възрази Лангдън. — Нострадамус е най-прочутият предсказател на всички времена!

— Не искам да ви противореча, професоре, но Нострадамус е написал почти хиляда неясни четиристишия, които през следващите четири века са били подложени на творчески прочит от страна на суеверни хора, опитващи се да открият смисъл там, където няма такъв… от Втората световна война и смъртта на принцеса Даяна до атентата срещу Световния търговски център. Това е пълен абсурд. За разлика от него, Едмънд Кърш е публикувал неголям брой съвсем конкретни предвиждания, които са се сбъднали в съвсем кратък срок — облачния компютинг, безпилотните автомобили, процесорния чип, задействан само от пет атома. Господин Кърш няма нищо общо с Нострадамус.

„Взимам си думите назад“ — помисли си Робърт. Твърдеше се, че Едмънд Кърш се радвал на войнствена лоялност от страна на своите сътрудници, и Уинстън явно се числеше към неговите верни последователи.

— Е, доставя ли ви удоволствие обиколката? — смени темата гидът.

— Да, благодаря. Браво на Едмънд за разработването на тази дистанционна екскурзоводска технология.

— Да, той отдавна е мечтал за такава система и е вложил страшно много време и пари, за да я създаде тайно.

— Защо? Технологията не ми се струва чак толкова сложна. Признавам, че отначало бях скептичен, но вие ме убедихте — разговорът ни е изключително интересен.

— Много любезно от ваша страна. Надявам се да не разваля впечатлението ви, като ви разкрия истината. Боя се, че не бях съвсем откровен с вас.

— Моля?

— Първо, не се казвам Уинстън. Истинското ми име е Арт.

„Като английската дума за «изкуство»“ — помисли си Лангдън и се засмя.

— Музеен екскурзовод на име Арт?! Е, не ви обвинявам, че ползвате псевдоним. Приятно ми е да се запознаем, Арт.

— Освен това, когато ме попитахте защо не ви развеждам лично из музея, аз не ви излъгах, че господин Кърш иска да ограничи броя на хората в сградата. Но това не е всичко. — Гидът замълча за миг. — Всъщност не мога да се движа.

— О… ужасно съжалявам. — Робърт си го представи седнал на инвалидна количка в кол център и се почувства гузен, задето Арт се е стеснявал да му разкрие състоянието си.

— Няма нужда да ме съжалявате. Уверявам ви, че с крака бих изглеждал изключително странно. Разбирате ли, аз не съм точно какъвто си ме представяте.

Лангдън забави крачка.

— Какво искате да кажете?

— „Арт“ не е име, а съкращение. От „artificial“ — изкуствен. Въпреки че господин Кърш предпочита думата „синтетичен“.

— Гласът направи пауза. — Всъщност, професоре, тази вечер вие общувате със синтетичен гид. Нещо като компютър.

Робърт неуверено се заозърта.

— Това някаква шега ли е?

— Съвсем не, професоре. Напълно съм сериозен. Едмънд Кърш е вложил десет години и близо един милиард долара в разработването на синтетичен интелект и тази вечер вие сте един от първите, които влизат в досег с резултата от неговите усилия. Развежда ви синтетичен гид. Аз не съм човек.

В първия момент Лангдън просто не можа да го приеме. Дикцията и граматиката на Арт бяха съвършени и като се изключеше малко неловкият му смях, професорът рядко беше общувал с толкова добре изразяващ се човек.

„Наблюдават ме — осъзна той и затърси скрити камери по стените. Подозираше, че е станал неволен участник в някакво странно произведение на «изкуството на преживяването», майсторски режисиран театър на абсурда. — Използват ме като мишка в лабиринт“.

— Малко съм смутен — заяви Робърт и гласът му отекна в пустата галерия.

— Моите извинения — отвърна Уинстън. — Напълно ви разбирам. Очаквах, че ще ви е трудно да го осмислите. Предполагам, че затова и Едмънд ме помоли да ви доведа тук, далече от другите гости. Тази информация е предназначена само за вас.

Лангдън заоглежда сумрачното пространство, за да види дали там не се крие някой.

— Както несъмнено ви е известно, човешкият мозък е бинарна система — продължи гласът, странно необезпокоен от смущението на професора. — Синапсите или реагират, или не, и действат като своеобразен компютърен ключ. В мозъка има над сто трилиона такива ключа, което означава, че изграждането на мозък по-скоро е въпрос на мащаб, отколкото на технология.

Робърт почти не го слушаше. Вървеше напред, вперил поглед в знака „Изход“ и стрелката, сочеща към отсрещния край на галерията.

— Разбирам, че ви е трудно да приемете човешкото звучене на гласа ми като машинно генерирано, професоре, но речта всъщност е най-лесната част. Дори обикновеният електронен четец на книги за деветдесет и девет долара се справя доста добре с имитирането на човешка реч. Едмънд е инвестирал в това милиарди.

Лангдън се закова на място.

— Щом си компютър, отговори ми на следния въпрос. Какъв е бил промишленият индекс Дау Джоунс при затварянето на борсите на двайсет и четвърти август хиляда деветстотин седемдесет и четвърта?

— Тази дата се пада в събота — моментално отговори гласът. — Затова борсите изобщо не са отваряли.

Робърт потръпна. Нарочно беше избрал датата. Заради фотографската му памет, датите завинаги се запечатваха в паметта му. Онази събота най-добрият му приятел имаше рожден ден и той добре си спомняше следобедното парти край басейна. „Хелена Ули носеше сини бикини“.

— Затова пък предишния ден, петък, двайсет и трети август, при затварянето на борсите промишленият индекс Дау Джоунс е бил шестстотин осемдесет и шест цяло и осемдесет стотни, спад със седемнайсет цяло и осемдесет и три стотни пункта при загуба от две цяло и петдесет и три стотни процента.

Лангдън за момент онемя.

— С удоволствие ще почакам, ако искате да проверите данните на смартфона си — бодро го информира гласът. — Макар че не ми остава друг избор, освен да посоча, че в това се крие известна ирония.

— Но… аз не…

— Предизвикателството пред синтетичния интелект не се състои в бързия достъп до информация, което всъщност е елементарно, а в способността за откриване на взаимовръзките между данните, нещо, в което вие, струва ми се, ни превъзхождате, нали? — продължи гласът. Малко британският му акцент сега сякаш звучеше по-странно. — Както и на взаимовлиянието между идеите. Това е една от причините, поради които господин Кърш искаше да тества възможностите ми конкретно върху вас.

— Мен ли да тества? — не разбра Лангдън.

— Не, разбира се. — Пак онзи неловък смях. — Да тества мен. Да провери дали съм в състояние да ви убедя, че съм човек.

— Тестът на Тюринг.

— Точно така.

Предложен от криптоаналитика Алън Тюринг, този тест, спомняше си професорът, представляваше проверка на способността на машината да се държи като човек. Накратко казано, арбитър слушаше разговор между машина и човек и ако не успееше да познае кой от участниците е човекът, тестът се смяташе за издържан. През 2014 г. тестът на Тюринг за пръв път беше преминат успешно в лондонското Кралско дружество. Оттогава изкуственият интелект се развиваше с бясна скорост.

— Засега никой от нашите гости не е заподозрял нищо — продължи гласът. — Всички се забавляват чудесно.

— Чакай, всички гости ли разговарят с компютър?!

— Формално всички разговарят с мен. Няма проблем да функционирам многопосочно. Вие чувате основния ми глас — гласа, който предпочита Едмънд, — но останалите гости чуват други гласове и езици. Въз основа на вашия профил като образован американец избрах основния си мъжки глас с британски акцент. Предвидих, че той ще внуши повече доверие от, да речем, провлечен южняшки говор на млада жена.

„Това нещо да не би да ме обвинява в шовинизъм?!“

Лангдън си спомни за един популярен запис, разпространен по интернет преди няколко години. Шефът на вашингтонската редакция на „Тайм“ Майкъл Шерър получил обаждане от телемаркетингов робот, който говорел толкова човешки, че журналистът качил записа онлайн, за да могат да го чуят всички.

„А това се случи отдавна!“ — осъзна Робърт.

Кърш от години се занимаваше с изкуствен интелект и от време на време се появяваше по кориците на списанията, за да съобщава за различни успехи. Неговото отроче „Уинстън“ явно бе последното му постижение.

— Наясно съм, че всичко това ви се струпва изведнъж, но господин Кърш настоя да ви покажа спиралата, пред която сте застанали в момента. Той ви моли да влезете в нея и да продължите до самия й център.

Лангдън се вторачи в тесния проход и мускулите му се напрегнаха. „Това ли е представата на Едмънд за студентски майтапи?“

— Не може ли просто да ми разкажеш какво има вътре? Не си падам много по тесни места.

— Интересно, този факт не ми беше известен.

— Нямам навика да включвам клаустрофобията в публичната си автобиография. — Той се овладя. Още не можеше да свикне с мисълта, че разговаря с машина.

— Не се безпокойте, вътре в спиралата е доста просторно, а и господин Кърш специално помоли да видите центъра й. Преди да влезете обаче Едмънд иска да си свалите слушалките и да ги оставите на пода.

Робърт погледна извисяващата се пред него скулптура и се поколеба.

— Няма ли да влезеш с мен?

— Явно не.

— Знаеш ли, всичко това е адски странно и нямам особено…

— Като се има предвид, че заради Едмънд сте дошли чак в Испания, професоре, нищо не ви струва да извървите и няколкото крачки в това произведение на изкуството. Ежедневно го правят дори деца и нищо им няма.

Никога не го беше мъмрил компютър, ако това можеше да се определи като „мъмрене“, но острата забележка постигна желания ефект. Лангдън свали слушалките, внимателно ги остави на пода и се обърна към отвора в спиралата. Високите стени образуваха тесен коридор, който завиваше и изчезваше в мрака.

— Нищо няма да излезе — произнесе той, без да адресира думите си към никого.

После дълбоко си пое дъх и влезе в спиралата.

Коридорът не свършваше и не свършваше, виеше се по-надълбоко, отколкото Лангдън беше предполагал, и скоро той изгуби броя на обиколките. С всяко следващо завъртане проходът все повече се стесняваше и широките му плещи вече почти опираха в стените. „Дишай, Робърт“. Наклонените метални листове сякаш всеки момент щяха да паднат навътре и да го смажат под тонове стомана.

„Защо изобщо го правя?“

Миг преди да се обърне и да тръгне обратно, коридорът изведнъж свърши и той се озова пред открито пространство. Както му беше обещал гидът, то се оказа по-просторно, отколкото очакваше. Лангдън бързо излезе от прохода, въздъхна дълбоко и заоглежда голия под и високите метални стени, като отново се чудеше дали не е станал обект на някаква сложна студентска шега.

Някъде навън изщрака ключалка и над стоманените стени отекнаха енергични стъпки. Някой беше влязъл в галерията през вратата, която Робърт бе забелязал на влизане. Стъпките се приближиха към спиралата и после започнаха да обикалят около него, като се усилваха с всяко поредно завъртане. Някой идваше.

Лангдън заотстъпва заднишком с лице към отвора. Отсеченият екот ставаше все по-висок и изведнъж от тунела се появи мъж — нисък и слаб, със светла кожа, проницателни очи и рошава черна коса.

Професорът го зяпна смаяно. Изтекоха няколко секунди, докато накрая си позволи да се усмихне.

— Великият Едмънд Кърш винаги се явява с гръм и трясък.

— Човек има само една възможност да направи първо впечатление — непринудено отвърна някогашният му студент. — Липсваше ми, Робърт. Благодаря, че дойде.

Двамата сърдечно се прегърнаха. Докато потупваше стария си приятел по гърба, Лангдън усети, че е отслабнал, и отбеляза:

— Повталил си се.

— Станах веган — поясни Кърш. — По-лесно е от кростренажора.

Професорът се засмя.

— Е, много се радвам да те видя. И както обикновено, ме караш да се чувствам прекалено навлечен.

— Кой, аз ли? — Кърш сведе поглед към дрехите си — черни ластични дънки, бяла щампована тениска с остро деколте и кожено яке със страничен цип. — Това е висша мода.

— Белите джапанки са висша мода, така ли?!

— Джапанки ли? Това са гвинейски сандали на Ферагамо!

— И предполагам, че струват повече от цялото ми одеяние.

Едмънд се приближи и проучи етикета на Лангдъновия фрак.

— Всъщност фрака ти си го бива. — Усмихна се. — Струва горе-долу толкова.

— Трябва да ти кажа, Едмънд, че твоят синтетичен приятел Уинстън… е много смущаващ.

Лицето на Кърш засия.

— Невероятно е, нали? Няма да повярваш какво успях да постигна тази година в областта на изкуствения интелект — истински квантови скокове! Разработих няколко нови патентовани технологии, които позволяват на машините да решават проблеми и да се саморегулират по съвсем нови начини. Уинстън все още не е завършен, но ежедневно се усъвършенства.

Лангдън забеляза, че през годината, откакто не се бяха виждали, около момчешките очи на Едмънд са се появили дълбоки бръчици. Изглеждаше уморен.

— Би ли ми обяснил защо ме доведе тук, Едмънд?

— В Билбао ли? Или в спиралата на Ричард Сера?

— Да започнем със спиралата — отвърна професорът. — Нали знаеш, че страдам от клаустрофобия!

— Тъкмо затова. Тази вечер целта ми е да измъкна хората от зоната им на удобство. — Кърш се подсмихна.

— Винаги много те е бивало в това.

— И трябваше да разговарям с тебе, а не исках да ме виждат преди шоуто.

— Понеже рокзвездите никога не се смесват с гостите преди концерта ли?

— Точно така! — шеговито отговори Кърш. — Рокзвездите магически се появяват на сцената в облак дим.

Лампите на тавана внезапно замъждукаха и премигнаха. Кърш повдигна ръкава си и си погледна часовника. После отново се обърна към Лангдън и изражението му изведнъж стана сериозно.

— Нямаме много време, Робърт. Тази вечер е невероятно важна за мен. Всъщност е невероятно важна и за цялото човечество.

Професорът беше обзет от вълнение.

— Наскоро направих научно откритие — продължи Едмънд. — Постижение, което ще има мащабни последици. Почти никой не знае за него и тази вечер, съвсем скоро, ще изляза и ще го съобщя на света в излъчване на живо.

— Не знам какво да кажа — отвърна Лангдън. — Звучи страхотно.

Кърш сниши глас и заговори необичайно напрегнато:

— Преди да го обявя публично, Робърт, имам нужда от твоя съвет. — Замълча за миг. — Опасявам се, че от това може би зависи животът ми.