Дан Браун
Произход (66)

65.

Катедралата „Светото семейство“ заема цялото пространство между две преки в центъра на Барселона. Въпреки огромната си площ църквата сякаш безтегловно виси над земята — изящен рой ефирни кули, извисили се с лекота към испанското небе.

Покритите с многобройни отвори кули имат сложна форма и различна височина, което придава на храма вид на странен пясъчен замък, построен от палави великани. Щом бъде завършена, най-високата от осемнайсетте кули ще се издига на зашеметяващите и безпрецедентни сто и седемдесет метра — по-високо от паметника на Вашингтон, — което прави „Саграда Фамилия“ най-високата църква на света, биеща рекорда дори на базиликата „Св. Петър“ във Ватикана с повече от трийсет метра.

Самата сграда има три огромни фасади. Шарената източна фасада „Рождество“ напомня висяща градина с пъстроцветни растения, животни, плодове и хора. Западната фасада „Страсти Христови“ е нейна пълна противоположност — суров скелет от груб камък, издялан така, че да прилича на сухожилия и кости. Южната фасада „Слава във висините“ се издига в хаос от демони, идоли, грехове и пороци, които постепенно отстъпват мястото си на по-висшите символи на възнесението, добродетелите и рая.

Храмът има и безброй по-малки фасади, контрафорси и кули, повечето облечени в материал с вид на кал, в резултат на което долната половина на сградата сякаш се топи или пък току-що изниква от земята. Според един виден критик тя приличала на „гниещ пън, от който е поникнало семейство изящни гъбовидни кули“.

Освен традиционната религиозна иконография Гауди беше добавил безчет стряскащи елементи, които отразяваха почитта му към природата — костенурки, носещи колони, дървета, растящи от фасади, и дори исполински каменни охлюви, пълзящи по лицето на църквата.

Въпреки този необикновен външен вид истинската изненада очаква посетителя едва когато прекрачи праговете на „Саграда Фамилия“. Щом се озове в централния кораб, той неизбежно се заковава на място и зяпва наклонените и усукани дървовидни колони, устремени към високите шейсет метра сводове, където сред дървесните клони са надвиснали психеделични колажи от геометрични форми. Тази „гора от колони“, казвал самият Гауди, трябвало да насърчи ума да се върне към мислите на най-древните духовни търсачи, за които гората била храм Божи.

Нищо чудно, че този грандиозен сецесионов шедьовър е обект и на възторжени хвалебствия, и на циничен сарказъм. Обявяван от някои за „чувствен, духовен и органичен“, той е заклеймяван от други като „вулгарен, претенциозен и богохулен“. Писателят Джеймс Мичънър го характеризира като „една от най-странно изглеждащите сериозни сгради в света“, а „Аркитекчъръл Ривю“ го нарича „свещеното чудовище на Гауди“.

Ако намирате странна естетиката на катедралата, още по-странен е начинът на нейното финансиране. Изцяло издържана от частни дарения, „Саграда Фамилия“ не получава абсолютно никакви субсидии нито от Ватикана, нито от световните католически водачи. Въпреки периодите на почти пълен фалит и преустановяване на строежа църквата проявява почти дарвинистки инстинкт за самосъхранение и упорито е преживяла смъртта на своя архитект, жестоката гражданска война, терористичните атентати на каталунските анархисти и дори пробиването на недалечния тунел на метрото, който е можел да подрие самите й основи.

И въпреки тези невероятни заплахи „Саграда Фамилия“ още си е на мястото и продължава да расте.

През последните десетина години перспективите пред храма значително са се подобрили. В хазната му се вливат постъпленията от продажбите на над четири милиона билета годишно и посетителите плащат щедро, за да разгледат недовършената постройка. Днес прогнозният пусков срок е 2026 година — стогодишнината от смъртта на Гауди — и „Саграда Фамилия“ сякаш е придобила нова жизненост, а кулите й са се устремили към висините с още по-голяма надежда.

Отец Жоаким Беня, най-старият свещеник в „Саграда Фамилия“ и неин предстоятел, беше приветлив дребен осемдесетгодишен мъж с кръгли очила и кръгло, винаги усмихнато лице. Той имаше една голяма мечта — да доживее завършването на строежа на този великолепен храм.

Тази вечер обаче отец Жоаким не се усмихваше. Беше окъснял в кабинета си заради църковни дела, но после разиграващите се в Билбао драматични събития бяха приковали погледа му към компютърния екран.

„Убили са Едмънд Кърш“.

Колкото и да изглеждаше невероятно, през последните три месеца Беня и Кърш бяха станали близки приятели. Войнстващият атеист го беше смаял, като лично се обърна към него и му предложи да направи огромно дарение за църквата. Тази безпрецедентна сума щеше да се отрази невероятно благотворно на строежа.

„В предложението му няма никаква логика — мислеше си тогава отец Жоаким. — Дали е с рекламна цел? Или иска да окаже влияние върху строителството?“

В замяна на дарението си прочутият футурист постави едно-единствено условие.

Беня колебливо го беше изслушал. „Само това ли?“

— За мен това е личен въпрос — каза Кърш. — И се надявам, че ще удовлетворите молбата ми.

Макар да беше доверчив човек, в този момент предстоятелят усещаше, че си играе с дявола. Вторачи се в лицето на милиардера и потърси истинския му мотив. И го видя. Зад безгрижно чаровната външност пламтеше отчаяно изтощение и тези хлътнали очи и изпито тяло напомниха на стареца за семинаристките му дни, когато работеше като терапевт в хоспис.

„Едмънд Кърш е болен“.

Беня се зачуди дали човекът умира и дарението му не е неочакван опит да се помири с Бога, когото винаги е презирал.

„Най-самодоволните в живота стават най-страхливи в смъртта“.

Отец Жоаким си спомни за първия християнски евангелист, свети Йоан, който всеотдайно насърчавал неверниците да изпитат величието на Исус Христос. Щом неверник като Кърш искаше да участва в построяването на Христов храм, може би щеше да е безбожно и жестоко да му го откаже.

Пък и Беня имаше служебен ангажимент към събирането на средства за катедралата и не можеше да си представи как ще съобщи на колегите си, че е отхвърлил огромното дарение на Кърш заради неговия откровен атеизъм.

В крайна сметка възрастният свещеник прие неговото условие и двамата си стиснаха топло ръцете.

Тази вечер отец Жоаким бе гледал презентацията на Кърш в „Гугенхайм“, отначало смутен от нейната антирелигиозна насоченост, после заинтригуван от намеците на футуриста за някакво загадъчно откритие и накрая ужасен от убийството му. Оттогава просто не можеше да се откъсне от компютъра и от светкавично появилия се зашеметяващ калейдоскоп от взаимно изключващи се конспиративни теории.

Сега съкрушеният Беня тихо седеше в грамадния храм, сам сред „гората“ от колони на Гауди. Тази мистична гора обаче не можеше да успокои бясно препускащите му мисли.

„Какво е открил Кърш? Кой е искал смъртта му?“

Отецът затвори очи и се опита да проясни ума си, но въпросите продължаваха да се връщат.

„Откъде идваме? Къде отиваме?“

— Идваме от Бог! — каза той на глас. — И отиваме при Бог!

Думите отекнаха в гърдите му с такава сила, че сякаш цялата катедрала завибрира. Изведнъж ярък лъч светлина прониза витража на фасадата „Страсти Христови“ и заструи в базиликата.

Поразен, отец Жоаким се изправи и с олюляване тръгна към прозореца. Вече ехтеше целият храм и небесната светлина продължаваше да нахлува през пъстроцветното стъкло. Когато Беня изскочи през главния вход на църквата, навън го посрещна оглушителна вихрушка. От небето вляво от него се спускаше голям вертолет и прожекторът му осветяваше фасадата на „Саграда Фамилия“.

Пред смаяния поглед на стареца хеликоптерът кацна в северозападния ъгъл на строителната ограда и витлата му постепенно спряха.

Докато вятърът и шумът стихваха, от вертолета скочиха четирима души и забързано тръгнаха към предстоятеля. Той веднага позна от тазвечерното предаване двамата, които вървяха отпред — бъдещата кралица на Испания и професор Робърт Лангдън. Следваха ги двама здравеняци с униформени сака.

Както изглеждаше, Лангдън в края на краищата не беше отвлякъл Амбра Видал. Тя очевидно вървеше до него по собствена воля.

— Отче! — каза жената. — Моля ви, простете ни за шумното натрапване на това свято място. Трябва да поговорим с вас. Много е важно.

Отец Жоаким отвори уста да отговори, но успя само безмълвно да кимне.

— Нашите извинения, отче — обезоръжаващо се усмихна Робърт Лангдън. — Знам, че всичко това ви изглежда странно. Познавате ли ни?

— Разбира се, но мислех…

— Фалшива информация — поясни Амбра. — Всичко е наред, уверявам ви.

В този момент двама охранители, които пазеха извън оградата, влязоха през въртящите се портали, разбираемо обезпокоени от появата на хеликоптера, и се втурнаха към отец Беня, за да го защитят.

Двамата мъже с униформените сака моментално се завъртяха към тях и протегнаха ръце с дланите напред в универсалния жест „стой“.

Охранителите сепнато се заковаха на място и погледнаха предстоятеля за напътствие.

— Tot està bé! — извика отецът на каталунски. — Tornin al seu lloc. — „Всичко е наред! Върнете се на поста си“.

Мъжете неуверено се вторачиха в странните посетители.

— Són els meus convidats — каза Беня. „Това са мои гости“. — Confio en la seva discreció. — „Разчитам на вашата дискретност“.

Озадачените охранители излязоха през въртящия се портал.

— Благодаря — каза Амбра. — Признателни сме ви.

— Аз съм отец Жоаким Беня — представи се свещеникът. — Обяснете ми за какво става дума.

Робърт Лангдън пристъпи напред и стисна ръката му.

— Търсим едно рядко издание, собственост на учения Едмънд Кърш, отец Жоаким. — Професорът извади изящна картичка и му я подаде. — Тук пише, че книгата е временно предоставена на тази църква.

Макар и позашеметен от драматичната поява на посетителите, Беня веднага позна картичката. Точно такъв фиш придружаваше тома, който преди няколко седмици му беше донесъл Кърш.

„Уилям Блейк. Събрани съчинения“.

Условието за голямото дарение на Едмънд беше книгата на Блейк да бъде изложена в криптата на „Саграда Фамилия“.

„Странно искане, но твърде скромна отплата за такова дарение“.

Кърш поставяше още едно допълнително условие, описано на гърба на картичката — томът да е отворен на страница 163.