Дан Браун
Произход (8)

7.

Адмирал Луис Авила стигна до проверочния пункт на музея и си погледна часовника, за да се увери, че идва навреме.

„Идеално“.

Показа личната си карта — „Документо Насионал де Идентидад“ — на служителите и когато не успяха да открият името му в списъка на гостите, пулсът му се ускори. Накрая обаче го намериха към края — бяха го добавили в последния момент — и го пуснаха да влезе.

„Точно както ми обеща Регента“. Авила нямаше представа как е успял. Твърдеше се, че списъкът с гостите на днешното събитие е непробиваем.

Той продължи към детектора за метал, където извади джиесема си и го остави в кошницата. После извънредно предпазливо измъкна необичайно тежката броеница от джоба на китела си и я положи върху телефона си.

„Внимателно — каза си. — Много внимателно“.

Охранителят му даде знак да мине през детектора и пренесе кошницата за лични вещи от отсрещната страна.

— Que rosario tan bonito^[1] — възхити се служителят на металната броеница, която се състоеше от здрав наниз зърна и дебел закръглен кръст.

— Gracias — отвърна Авила. „Сам я направих“.

Мина през детектора без инциденти, взе джиесема и броеницата от кошницата и внимателно ги прибра в джоба си, после продължи към втория проверочен пункт, където получи необикновени слушалки.

„Нямам нужда от аудиогид — помисли си. — Предстои ми работа“.

Докато прекосяваше атриума, дискретно изхвърли слушалките в едно кошче за смет.

Заоглежда се за уединено място, откъдето да се свърже с Регента и да му съобщи, че безпрепятствено е влязъл в музея.

„За Бог, родината и краля — каза си. — Но най-вече за Бог“.

По същото време в най-затънтения край на огряната от луната пустиня около Дубай многообичаният седемдесет и осем годишен аллама Саид ал Фадл мъчително се влачеше по пясъка. Силите му го напускаха.

Кожата му беше обгорена и покрита с мехури, гърлото му дращеше толкова силно, че едва си поемаше дъх. Пясъчната буря го бе ослепила преди часове, а той все още пълзеше напред. По някое време му се стори, че чува далечен рев на бъгита, но после реши, че това просто е воят на вятъра. Отдавна беше изгубил вяра, че Господ ще го спаси. Лешоядите вече не кръжаха във въздуха, а го следваха по земята.

Високият испанец, който го бе отвлякъл предишната нощ, не пророни и дума, докато шофираше колата на стареца все по-навътре в пустинята. След един час спря, заповяда на Ал Фадл да слезе и го заряза в мрака без храна и вода.

Похитителят по никакъв начин не разкри самоличността си и не даде никакво обяснение за действията си. Единственият белег, който старият учен успя да зърне, беше странната татуировка на дясната ръка на мъжа — символ, който не познаваше.

Ал Фадл часове наред се мъкна из пустинята, като напразно викаше за помощ. Накрая обезводненият духовник се строполи в задушаващия пясък и докато усещаше, че сърцето му постепенно спира, си зададе същия въпрос, който беше отеквал в главата му през цялото време.

„Кой би могъл да желае точно моята смърт?“

И единственият логичен отговор го изпълни с ужас.