Ингар Йонсрюд
Виенското братство (99)

Глава 99

Кафа избърса внимателно горната си устна със салфетка. Подутината приличаше на клюн, разделен на две с черна коричка. Докато четеше статията отпреди три месеца, пръскаше реки от слюнка на всяка сричка с повече съгласни.

— Според полицейския доклад убиецът е стрелял от минаре. Един стар имам е бил открит там, пребит и вързан — каза тя.

Кафа седеше до леглото на Фредрик в една от бетонните сгради на болница „Юлевол“. С топли ръце му помогна да седне, а после се отпусна на неудобния пластмасов стол до него. Дълго седяха така. Гледаха се един друг, и двамата разсъждаващи как бе възможно все още да са живи. Накрая тя отвори чантата си и извади документите от ПСС.

— Една гилза е била открита в кулата — продължи тя. — 338 калибър, „Лапуа Магнум“. Предпочитаните от Стафан Хейхе муниции. Същите, с които беше пръсната главата на Сьорен Плантенстед.

Фредрик се закашля. Стисна гърлото си с ръка, за да не изпитва толкова силна болка, докато говори. След вчерашния опит да го удушат, гърлото го болеше, сякаш е пил сяра. Но с малко думи се опита да предаде какво му бе разказал Хасе Хансон. Че в секретен документ силите на НАТО посочват Стафан Хейхе като извършител.

— Губернаторът е застрелян само шест седмици преди убийствата в Сулру. Хейхе явно е дошъл веднага след това в Норвегия — каза тя.

— Защо е убил някакъв талибански губернатор, който се е срещал тайно с пратеник на НАТО? Кой има интерес от това?

Никога нямаше да разберат. Кафа му подаде един документ. Беше извадка от имейл. Местен полицейски комендант наскоро беше оповестил, че някакъв овчар седял зад убийството. Овчар, който случайно бил убит при престрелка само няколко часа след покушението. Мотивът вероятно бил разногласия между семейството на овчаря, което произвеждало сънотворен мак, и клана, към който принадлежал губернатора. Подателят беше заличен, но информацията според краткото съобщение беше прихваната от интернет оператор в Кабул. Следствието беше приключено.

Умората взе връх. Фредрик затвори очи и си спомни за ходенето до тоалетна сутринта. Храчещ и с агресивни движения, беше убедил сестрата, че няма намерение да се изходи в лъскавата студена подлога, която тя му тикаше под задника. Видя бледото си отражение в огледалото в тоалетната. Мазната и сплъстена коса се спускаше от главата му. Брадата му бе обрасла като плевели, а някога добре поддържаният му мустак сега беше стърчащ и оредял. Дебел бинт беше стегнат около раната от нож на рамото, както и около тази на коляното. На врата му имаше ярки сини и червени петна. Пристъпите на кашлица идваха на неравномерни интервали и го караха да квичи като току-що кастрирано прасе.

— До ден-два ще стане по-добре — каза младата сестра, която го крепеше по пътя към тоалетната чиния. Отправи тъжен поглед към пакета с гумените ръкавици, докато преценяваше дали той е в състояние да насочва сам струята урина.

— Да се надяваме — промърмори той.

Кафа се покашля и той отново отвори очи.

— Лекарите казват, че кожата и мазнината на Хейхе съдържат следи от химикали — каза тя. — Често, вероятно ежедневно, е втривал в кожата си хлор и алкохол, разредени с вода. След това се е мажел с някаква смесица от гранясала мас и тебешир.

Той я погледна невярващо.

— Тази мастна субстанция се смесва с пот и мъртва кожа. Вонята на лой почти е заличавала телесната миризма на Хейхе.

Докато лойта попивала в кожата, потта и кожната мазнина се смесвали с изсъхналия тебешир и се получавал сиво-бял прах. Това правело невъзможно откриването на пръстови отпечатъци, кръвна група или ДНК.

Фредрик се опита да издаде някакъв дрезгав звук в знак на въодушевление.

— Затова не откривахме никакви следи от него. Не и преди да се сдобием с кръв, която не е замърсена — каза Кафа.

Тя се изправи и сложи ръка на врата му. Избута внимателно главата му напред и му оправи възглавницата. Докосването й беше нежно и му даде сили.

— Какво е състоянието му? — попита той.

Тя погали косата му и посочи нагоре към тавана. Стафан Хейхе лежал два етажа по-високо. Засега жив. От падането си бил счупил няколко прешлена. Нямало да може вече да ходи. От раната на долната част на ръката имало само повърхностни наранявания. Същото важало за раната на рамото му. Освен това едната му китка била потрошена и имал счупване на челюстта от удара на Кафа с главата на бастуна. Имал сътресение на мозъка. Бил в безсъзнание. Лекарите казали, че не можели да преценят дали мозъкът му е увреден.

Фредрик я погледна сериозно.

— Но ще оцелее?

Тя поклати глава.

— Не казват.

— Адски много се надявам да оцелее. Има поръчител — каза дрезгаво той.

Кафа срещна погледа му.

— Когото Стафан Хейхе ще издаде?

Той изпъна устни.

— Започваш да гледаш на света по-различно в момента, в който разбереш, че ще прекараш остатъка от дните си в инвалидна количка. В затвора.

Гледаше я с притворени очи. Чак сега, след като бе преживял цялата тази буря от насилие, стоварила се върху него, той беше склонен да си признае нещо, което знаеше от много време насам. Кафа с нейния бърз ум и остър език. Да, дори с лице, обезобразено от някакъв шведски наемен войник, той я намираше за привлекателна. Ако не болеше толкова, щеше да симулира още един пристъп на кашлица. Само за да усети отново ръката й на гърба си.

Не беше влюбен. Тази дума беше твърде слаба. Сега той беше спасил живота й. Тя беше спасила неговия. Връзката между тях бе станала неразривна.

Погледът му падна върху помпозния букет от рози на рамката на прозореца. „Обичам те. Звънни, като се събудиш. Приятелката ти и съквартирантка Бетина (и Крьосюс)“, пишеше на картичката, която той бе върнал обратно в пощенския плик. До някаква степен се радваше, че Кафа работи към ПСС и скоро ще се върне обратно там, щом приключи всичко. Трябваше му време. Пространство. Време и пространство, в които да помисли.

— Ти не трябва ли да си някъде там и да търсиш Монсен и Дранге?

Кафа вдигна поглед от телефона си.

— Току-що са открили някакъв труп. Възрастен мъж е намерен край един склон до улица „Мосевайен“. Явно е бил гол.