Ингар Йонсрюд
Виенското братство (93)

Глава 93

Въздухът беше освежаващо влажен. Не толкова, че да може да се нарече дъжд, но достатъчно, че да направи тънък воден слой на очилата му. Той си закопча ципа на коженото яке и зарови ръце в джобовете. Тръгна да се разхожда от Майорстюен през центъра към Грьонланд. Всъщност му се щеше да си сложи слушалките и да се отдаде на блуждаещи мисли, докато слуша Оскар Даниелсон. Стокхолм в моето сърце. Но беше твърде рано. Не можеше да се лиши от слуха си тази вечер в Осло. Твърде дълго вече беше полицай. Купонджиите тъкмо се отправяха към леглата си. Шофьорите на мошенически таксита бяха на лов за последни клиенти и забавяха скорост, когато той минаваше покрай тях, а няколко мръсни проститутки си опитаха късмета с пресилено „Здравей, красавецо“.

Влезе на сигурно място в сградата с бетонни стени на полицейския участък и тръгна по стълбите към седмия етаж. Мина безшумно покрай вратата на офиса на Себастиан Кос. Чу някой да разговаря вътре. Мрачният баритон на Себастиан Кос и още по-дебелият бас на главния секретар Неме. Не успя да различи думите, но разбра за какво си говорят. Медиите били повикани за осем сутринта. Тогава щели да им сервират вчерашните новини. Общността била открита. Жените и децата били живи. Под опитното ръководство на Неме Себастиан Кос успял в това, в което други преди него се бяха провалили.

Фредрик се заключи в една от слабо осветените зали за срещи. Изключи си мобилния телефон, остави очилата си на масата, наметна си коженото яке и се настани на стола на колелца. Затвори очи и заспа. Вкъщи дълбокото дишане на Бетина му пречеше. Крьосюс пък хъркаше в хола. Тук беше тихо.

Час и половина по-късно се събуди от разговор в коридора. Часовникът на стената показваше осем и двайсет и четири. За момент се замисли дали да не включи телевизора, за да проследи останалата част от пресконференцията, но просто нямаше сили. Вместо това намести слушалката на служебния си телефон между ухото и рамото си. Надяваше се той да е в офиса си.

— Хансон. Криминална полиция — отговори му един дрезгав глас на мелодичен смоландски шведски.

— Хасе — каза доволно Фредрик. — Ти май никога не спиш. — За момент настъпи мълчание, после мъжът от другата страна на линията избухна в смях.

— Мамка му, Фредрик. Толкова е хубаво да чуя гласа ти.

Деветнайсет години бяха изминали от първата им среща. Фредрик трябваше да покаже на полицейските новобранци не толкова привлекателните страни на нощния живот в Осло. Четирима-петима синеоки младежи и той. Шведски полицай, преместил се от Стокхолм заедно с жена си, норвежка. Наскоро беше положил норвежкия полицейски изпит. Приличаше на хъски и звучеше като цепещо се дърво, когато се смееше. Още при първата жертва на коледните празненства, един лежащ в несвяст мъж на улицата, погледите им се бяха срещнали и бяха станали приятели. Бракът му се беше разпаднал и Хасе отдавна се беше прибрал вкъщи. Приятелството им обаче се запази.

— Стафан Хейхе, да… — каза бавно Хансон. Фредрик чу барабаненето с кутийка снюс^[1] по масата. — Шведски гражданин, на четиридесет и една години. Роден в някаква общност на свободна църква в Готланд, като е имал шест братя и сестри. След казармата станал командир и парашутист. Бил изпратен в Югославия по време на гражданската война. И там той… — Хасе Хансон сам се прекъсна. — Това не е полицейски доклад — каза той с понижен глас. — Нищо такова. Официалната версия моят шеф ще я изпрати на твоя шеф, след като е говорил със своя шеф. И един господ знае какво ще остане от цялата тази история. Но аз ти казвам истината. Цялата помия, разбираш ли. Ще си остане между нас. Нали така?

— Разбира се. Благодарен съм ти, че си си направил труда.

Хансон изсумтя усмихнато.

— За мен беше удоволствие — отговори той тихо, покашля се и продължи. — Сепо и другите момчетата там горе се изпотяват само като чуят името на Хейхе. Този тип почти не съществува. Ако се обърне и пръдне, това вече е класифицирана информация. Правил е неща за Швеция, които Швеция не прави. Разбираш ли?

Фредрик разбираше.

Стафан Хейхе бил специален войник, първоначално обучен за снайперист, разказа Хасе. Любимото му оръжие било снайпер AWSM. Мунициите — 338-калиброви „Лапуа Магнум“. По време на войната в Югославия бил обезобразен. Обстоятелствата около мисията му били top secret, но Хасе бил на служба при един стар познат на шведския MUST. Военна служба за разузнаване и безопасност. Официално нито Швеция, нито войските на ООН са изпълнявали тайни мисии в Югославия. Това били само сили за опазване на мира, но в тази история някой се възползвал от предоставената му от войната възможност да разчисти някакви стари сметки. Още от времето на Съветския съюз.

— Какво общо имат MUST с това?

— Не знам. Но имат някаква папка за Хейхе в своя архив.

Хейхе бил заловен от босненски мюсюлмани по време на някаква мисия. Измъчвали го, вероятно като отмъщение, задето удушил един местен контрабандист на оръжие. Три дни по-късно шведски екип на ООН го освободил. Останал без уши, нос, долна устна и език. Пренесли го в Стокхолм на някакъв личен самолет, за да го лекуват. Никой не знае защо не са го пренесли с обикновен полет на ООН.

След като го изписали от болницата, Хейхе живял няколко години като цивилен в Стокхолм. Няколко пъти били подавани сигнали срещу него по време на този период. Не изглеждал като обикновен човек от улицата и затова неговото описание се появявало в няколко случая. Груби случаи. Вдигане на гюрултия в града, изнасилвания и насилие над проститутки по време на секс. Никога обаче нямало име.

— Неизвестен извършител. Неизвестен извършител. Неизвестен извършител — прочете Хасе.

— Някой му е пазел гърба? — попита Фредрик.

Хасе Хансон се покашля.

Въпреки нараняванията си Хейхе мечтаел да се върне обратно към войнишкия живот. Официалната версия е, че не са му позволили. Бил се превърнал в тежест за шведската армия.

— Официалната версия?

— Последните десет-дванайсет години животът на Хейхе е черна дупка. Никой нищо не казва. Ако никой не е имал каквато и да е връзка с него, тогава защо е това мълчание? — попита реторично Хасе, защото имаше отговор.

— Чувал ли си за Осмал Абдула Камал?

— Никога.

Осмал Абдула Камал бил един от ужасяващите хора в Афганистан. Като губернатор на Кандахар, гнездо на плъхове, в което се събирали терористи, контрабандисти на оръжия и наркопласьори, той стоял зад множество убийства и атентати. Камал мразел чужденците и тяхната инвазия в страната му, та неговата цел била да унищожи цялото влияние на НАТО в провинцията. Смятало се, че е голям поддръжник на талибаните. Тогава се случило нещо. Какво, все още било неизвестно. Но тази пролет Камал бил убит. Случило се в малко градче на около час път от Кандахар. И странното било, че бил убит в дома на един от поддръжниците на НАТО в тази местност. Всичко сочело към това, че двамата са били на път да сключат някаква сделка, когато някакъв снайперист сложил край на живота му.

— В таен документ на НАТО като извършител се посочва Хейхе. Наистина трябваше да понатисна моя човек в MUST, за да получа тази информация. Не става ясно какви доказателства имат НАТО за него. Казват само „според достоверни свидетелски показания“.

— Значи допреди няколко месеца Стафан Хейхе е работил като войник в Афганистан?

— Така изглежда.

— Да го вземат мътните.

Кафа Икбал не спа добре тази нощ. Беше в неспокойно полубудно, полусънено състояние. Дали не трябваше да разкажат на жените истината за Бьоре Дранге? Дали жените и децата изобщо бяха в опасност? Както явно мислеха самите те?

Ако Стафан Хейхе наистина искаше да избие цялата общност „Светлината Божия“, то нямаше да му се открие по-добра възможност от онази първа вечер в Сулру. Сектата е била на едно място, хората са се чувствали сигурни, били са изолирани насред една пустош. Но въпреки сгодния случай той беше оставил повечето живи. Колкото и да беше жесток. А беше такъв… Макар да не убиваше случайни хора. Тогава защо жените и децата все пак се бяха скрили при брачната двойка Кварвинген? Щом не са знаели за ужасяващите планове на Бьоре Дранге?

Стана в шест без двайсет. Изми си зъбите за половин минута, колкото да премахне неприятния вкус в устата си, сложи си тренировъчния клин и тръгна в посока север. Развиделяваше се и тя тръгна да тича от квартал „Бьолсен“, покрай река Акершелва към Нюдален. Проследи реката до южния край на езеро Маридалсване и там продължи навътре по гористия път, който се издигаше покрай източния бряг на езерото. Тялото й преливаше от енергия. Имаше нужда да тича по нанагорнище. Спря на Любовния връх. Вече бе съвсем светло или поне колкото позволяваше сивата облачна покривка, плаваща между столицата и слънцето. Погледна към водата и потрепери при усещането на хладния полъх на вятъра върху потното й тяло. Преглътна жадно и продължи да тича. Чак на параклиса от северната страна на езерото Маридалсване осъзна накъде се е запътила. Обикновено на това място се връщаше на юг. Но не и тази сутрин. Вместо това продължи на север. Покрай нея минаха коли на най-ранобудните хора, запътили се към работните си места в града, и продължи да тича по един склон, докато пред нея се разкри отново гледката над долината.

Оттук имаше двайсет минути тичане до Сулру. Трябваше да се върне обратно в къщата на брачната двойка Кварвинген.

— Сьорен Плантенстед — каза изведнъж Фредрик. — И той е работил за шведските Въоръжени сили. Възможно ли е Плантенстед и Хейхе да са се срещали?

С хриптяща кашлица Хасе Хансон прочисти гърло и каза с дрезгав глас:

— Не.

И той си бе помислил същото. Но всъщност се оказа, че Плантенстед е бил просто капелан в някаква военна база в покрайнините на Малмьо. Хасе бе разговарял с неговите ръководители. Те бързо били разбрали, че Плантенстед няма работа в битките. Затова и той никога не станал повече от човек, на чието рамо осемнайсетгодишните войници, обзети от носталгия, да могат да си изплачат очите. Нямало никакви допирни точки между елитен войник като Хейхе и някакъв си книжен плъх като Плантенстед.

— Добре, кой плаща за услугите на Хейхе в днешно време?

Хасе нямаше представа. Със сигурност би имало много желаещи да плащат на мъж със способностите на Хейхе. Съветници по сигурност. Хора, които се нуждаят от защита. Организирани групи на наемни войски. Или просто хора, които искат да се отърват от някого. Решаващи в случая са собствените му съвест и алчност.

— Ами ако няма съвест?

Хасе Хансон се изкашля като морж астматик. Ударите с кутийката снюс по масата вече звучаха толкова силно, че Фредрик се зачуди дали той не я блъска в телефона. Явно в този момент Хасе наистина отчаяно мечтаеше за няколко дълбоки дръпки от цигара. Фредрик се надяваше той да не се поддаде. Имаше ХОББ^[2].

— Ако трябва да съм честен, не съм много сигурен, че мога да открия още много информация. Някой с голямо влияние е скрил историята на живота на Стафан Хейхе надълбоко в някоя тъмна стаичка. — Хасе понижи глас. — Не забравяй, че тези момчета са каймакът на Въоръжените сили. Получават тайни отличия на тайни церемонии. В името на Швеция са извършвали операции, за които никой няма да узнае. Атентати. Помощи за терористични организации. Продажба на оръжия. Наркотици… Всичко това в името на една добра кауза. Тези момчета чупят яйцата в омлета. — Подсмихна се на собствения си израз. — В знак на благодарност държавата ги оставя да си живеят живота на спокойствие. Обвинения в изнасилвания изчезват. Свидетелите забравят. Имената се изпаряват.

Фредрик благодари на приятеля си и затвори. След това се изправи и погледна към часовника. Все още бе твърде рано за следващата му задача. Хапна сандвич със студено яйце и аншоа в столовата и се втурна към метрото.

Дървената къща насред гората блестеше от роса.

Кафа бе тичала, колкото й бяха позволили силите през последните километри. Като стигна до леко зъзнещите полицаи, се наложи направо да легне в тревата.

Сега седеше сама пред къщата на семейство Кварвинген. С ключове в ръка. Наведе се под полицейското заграждение и отвори вратата. Все още миришеше на храна в антрето. В хола висяха бледите маслени рисунки на Брюняр Кварвинген. Отново се спря в коридора на снимката, правена на Сулру от въздуха. Отговорът се криеше в детайлите.

И точно тях търсеше тя. Нещо от миналата вечер не беше както трябва. Нещо, което все още не виждаше, но я беше мъчило цяла нощ. Или поне така си мислеше. Когато Кафа влезе в кухнята, се оказа, че търсенето от нея не беше детайл. А нещо съвсем очевидно.

Малката тенджера с картофи, която бе седяла на плота, беше преместена. Сега беше на котлона. Вътре имаше остатъци от овесена каша. Внимателно я докосна с кутре. Кашата беше съвсем леко топла. Някой бе идвал тук, след като с Фредрик бяха заключили външната врата късно миналата вечер.

Обърна се. До стената под кухненската маса имаше едно парче от счупена порцеланова чаша. Кафа отвори вратата на шкафа под мивката. Още счупени парчета в кофата за боклук. Бяха от една от чашите, в които бяха пили кафе предната вечер. И в този момент Кафа разбра откъде е идвало неспокойствието й. Килерът. Не бяха претърсили килера. Не бяха проверили дали е празен.

Затова имаше парчета от порцелан. Някой беше отворил капака на килера от вътрешната страна. Масата над капака се беше преобърнала и чашата беше паднала на земята. Тя избута масата, изрита килима настрана и отвори капака.

Колко бързо и елегантно старецът бе извикат децата и жените да излязат, а после беше затворил капака точно пред очите им. Брюняр Кварвинген вече за втори път ги бе заблудил. Нямаше да има трети. Кафа намери една свещ и няколко кибритени клечки в едно чекмедже. Заслиза решително надолу по стълбата. Килерът имаше същите размери като кухнята над него. Таванът беше достатъчно висок, че да може да седи изправена. Подът беше покрит с вълнени одеяла. На тавана висеше една лампа на батерии. Тя я включи.

Стаята беше предвидена за скривалище. В ъгъла пред стълбата имаше настолни игри и няколко играчки за децата. До тях бяха струпани бидони с вода. Две стари меки табуретки и един кухненски стол бяха сложени в центъра на пода, а край най-вътрешната стена бяха наредени етажерки. Булгур, консервени кутии, сухи супи, вакуумирани зеленчуци и сушени плодове. Една купчина завивки, чаршафи и спални чували. Всички бяха обозначени с имена. Зачете се. Ето го. Пишеше „Пер“. Най-горният спален чувал беше на Бьоре Дранге. Имаше и още нещо върху спалния чувал. Библия. Беше добре запазена. „Принадлежи на Пер Улсен“ бе изписано със син химикал от вътрешната страна на корицата.

Метрото спря на станция Ламбертсетер. Фредрик мина покрай търговския център и продължи по главния път. С големи крачки високият комисар подмина ниски светли тухлени блокове, къщи с по четири апартамента, малки вили и къщи в редица, характерни за първото сателитно градче на Осло. Градинки, високи живи плетове и силно ухаещи овощни дръвчета. Небето бе станало една идея по-светлосиво и той усети меката топлина на слънцето зад облаците. След седем минути ходене пеша Фредрик пристигна. Бе се разходил бавно надолу по един склон и в края му бе отбил в една странична уличка, която пък се изкачваше стръмно нагоре. Там беше. Номер 31. Зелената малка къщичка бе построена на един нисък хълм в края на наклона и един чакълест път водеше от портата на кафявата ограда през обраслата градина към бялата входна врата.

Бьоре Дранге бе спал тук тази нощ. Кафа прокара пръст през пожълтелите тънки страници. Книгата се разтвори на едно определено място. На увода към Книгата на Йов. От Стария завет. Причината бе, че на това място имаше нещо. Някаква снимка. Снимка на къща. Малка зелена къща, построена върху нисък хълм насред богата градина. Чакълест път водеше към вратата. На кафявата дъсчена ограда висеше пощенска кутия, а на капака й бе изписано с черен дебел флумастер: „К. Монсен“.

Тя звънеше ли, звънеше. Защо, по дяволите, Фредрик си беше изключил телефона?

Един мъж със синя риза и дънки отвори, каза си името и се представи като домашен помощник. Имаше гъста чорлава брада и гумени ръкавици с цвят, наподобяващ естествена кожа. Под тъмната му шапка с козирка се подаваше къдрава руса коса. Гледаше въпросително и Фредрик обясни причината за своето посещение.

— Колбайн не е в блестяща форма. Но можете да пробвате — каза той и пусна следователя да влезе.