Ингар Йонсрюд
Виенското братство (40)

Глава 40

— Съжалявам, Якоб. Поздрави все пак София.

Телефонът тежеше в ръката му. Гласът му кънтеше с тъжно ехо в празния апартамент. Алис не искаше да предаде новината. Сам трябваше да каже на децата.

— Толкова съжалявам. Но няма да може да дойдете. Ще трябва да отложим почивката. Тати трябва да работи.

Накрая разбра, че тишината от другата страна на линията няма да бъде прекъсната. Разтърка очи и затвори.

В апартамента във Фрогнер, в който Фредрик беше израснал, картините бяха свалени от стените. Беше натрупал книгите в кашони, а мебелите бяха разглобени. Само спомените бяха по местата си. И уханията. Щрудели, кръв от носа, пресен асфалт.

Майка му, Гюнхилд Фредесен, била на деветнайсет, когато преплавала Атлантическия океан. Две години по-късно вече стояла в булчинска рокля пред олтара на лутеранската църква „Свети Петри“ в Григла, Минесота. До нея бил мъжът, в когото се влюбила. Кенет Байер бил американец с норвежки корени и тя го срещнала, докато работела като секретарка към норвежката делегация на ООН. Малкият Фредрик се появил на бял свят едно лято, докато двойката била на почивка в родината си, а две години по-късно семейството се преместило в Норвегия. Оказало се, че е за постоянно. Така и не им се родили повече деца. Кенет Байер бил дипломат към американското посолство, а Гюнхилд си седяла вкъщи с момчето.

Оказа се, че адвокатката е асистентка на адвокат. Имаше дълги крака и толкова втален костюм, че нямаше как да е прибрала в джобовете си ключовете за червеното като червило ауди, паркирано отвън на тротоара.

В имейла си беше обяснил, че е главен комисар. Забеляза, че тя е очаквала друго, не очукан тип с превръзка около главата и дрезгав глас.

Единственото, което можеше да й предложи за пиене, беше една от шестте бири „Карлсберг“. Тя отказа.

— Вие, разбира сте, сте прекият наследник. Към това ви е завещала цялото си движимо имущество в апартамента като картини, прибори и мебели, които сметнете за ценни от финансова или лична гледна точка. Останалото, сумата по банковата й сметка и приходът от продажбата на апартамента, ще отиде за църковната организация по благотворителност в Осло.

— За колко пари става дума?

Тя извади някакъв документ и писалка от една папка с кожена подвързия.

— Хм. Не е кой знае колко. Три милиона крони в банковата сметка. Към това и сумата от продажбата на апартамента. Много работа има да се свърши тук — каза тя и с укор погледна към петната по стените.

Фредрик предположи, че по същия начин е преценила и него при появата му с непрана риза с петна от пот и скъсани сини дънки. Много работа имаше да се свърши.

— Може би към единайсет-дванайсет милиона — предположи тя разсеяно.

— Боже — промълви Фредрик.

— Моля?

Той се усмихна възможно най-широко.

— И към това ще поискате и вашия дял?

Асистентката не отвърна, но също му се усмихна.

— Това също е за вас — каза тя и му връчи кафяв пощенски плик. „За сина ми, Фредрик Байер“.

Явно го беше писала в последните си дни. Почеркът й беше разкривен. Пликът беше тънък и върху него беше поставен печатът на адвокатската кантора. Отвори го. Вече беше виждал снимката вътре. През всичките тези години беше висяла над канапето в хола, преди майка му да си я вземе в старческия дом. Той беше може би на две-три години и се намираше някъде на улица „Драменсвайен“, на някой 17 май^[1] през шейсетте. Родителите му седяха от двете му страни. Баща му беше навлякъл върху високото си слабо тяло същия костюм, с който по-късно го погребаха. В ъгъла на устата си имаше лула и Фредрик все още си спомняше миризмата й. Майка му беше облечена в тясна светла рокля с големи кръгли копчета. Той самият държеше в едната си ръка норвежко знаме. В другата — американско. Родителите му се усмихваха, а той изглеждаше сериозен и обезпокоен. Фредрик не знаеше кой е бил фотографът. Това беше единствената негова снимка с родителите му от онова време.

— Колко хубаво — каза студено асистентката.

— Благодаря — отвърна той.

В плика беше и завещанието, експертиза от банката и извлечение от банковата сметка.

— Има някакъв влог — каза той и вдигна извлечението. — Десет хиляди крони на месец. От вашата адвокатска кантора? Откъде идват тези пари?

Тя хвърли поглед към златния часовник на ръката си, преди да отговори.

— Един дарител е помагал за издръжката на майка ви с месечна сума. Ние помагахме, като извършвахме прехвърлянето на парите.

— Дарител? Кой?

— Тази информация е поверителна. Майка ви ни помоли за това. Не е необичайно съставителят на завещанието да иска да скрие някои от доходите си от наследниците.

Фредрик й хвърли остър поглед. Дарител. Съставител на завещанието. Какви ги дрънкаше, дявол да го вземе?

— Значи няма проблем в подобна практика?

— Докато всичко е законно, решението си остава на майка ви.

Той изсумтя.

— Значи в прав текст това означава, че знаете кой е давал пари на майка ми, но не искате да ми кажете.

Тя зарови лакираните в червено нокти в русия си бретон.

— Е. Аз не знам кой е. Но в кантората знаят. И тук не става дума какво искаме. Въпросът опира до пълномощия. Има още нещо в плика.

Фредрик извади ненадписан ключ.

— Това е за банков сейф.

Тя се усмихна хладно.

— Знаете ли за кой?

— За съжаление, не. Майка ви смяташе, че ще се радвате сам да откриете отговора.

Такава си беше майка му. Не му липсваше.