Ингар Йонсрюд
Виенското братство (2)

Глава 2

— Фредрик Байер. С „й“. Не с „и“.

— Адрес?

— Улица „Соргенфригатен“^[1]. В Майорстюа.

— В Хайнеке^[2] ли?

— Моля?

— Мисля, че сградата, в която живеете, се казва Хайнеке. И сте роден…?

— В… тук, в Осло. Какво значение има?

— Извинете. Имах предвид годината на раждане. На колко години сте?

— Четиридесет и осем. На четиридесет и осем съм.

Главният комисар, който седеше на кожения диван, протегна мършавата си ръка. Взе лъжичката, която му бяха донесли с чашата разтворимо кафе, и я завъртя, докато видя собственото си бледо отражение в нея. По повърхността на извития метал едва успя да различи фините сиви следи на времето, отличаващи се върху слепоочията му. Затова пък тънкият му, добре подстриган мустак, изглеждаше като нарисуван в състояние на пиянски унес.

Пред комисаря седеше служебният психолог. Над него висеше плакат на Ърнест Хемингуей, гол до кръста. Писателят позираше с каменно изражение на лицето и държеше двуцевна пушка.

— Хемингуей не се ли беше застрелял?

— Да, като баща си.

— Не е ли странно един психолог да украсява кабинета си с някакъв тип, който си е пръснал черепа?

— Точно толкова странно, колкото и фактът, че живеете на улица „Безгрижна“, предполагам — отвърна психологът и кимна поверително към дебелата папка на пациента на масата между тях.

Комисарят изсумтя сърдито. В най-добрия случай, адресът беше просто съвпадение.

— Бившата ми жена избра апартамента.

— Значи сте били женен? Деца?

— Три… Две. Искам да кажа, две.

— Три или две?

— Едно от тях почина.

— Съжалявам. Какво се случи? — Психологът с двойна брадичка затегна възела на конската опашка на тила си.

Точно тук идваха полицаите от целия град, за да си излеят душата. Повдигаше му се от вонята на тревога, неудовлетворение и страх, които ежедневно се изливаха върху грубите мръснобели стени. Кабинетът на психолога беше голям колкото килия и Фредрик Байер имаше нужда от въздух. Захабеното кожено канапе изскърца, когато той се надигна. Изправен, стигаше почти до тавана. Застана пред прозореца. Мръснобели завеси се вееха над мокрите от дъжда алуминиеви первази.

Психологът не си направи труда да се обърне и когато Фредрик се обърна, той видя само рядката му конска опашка и плешивото му теме, блеснало от пот. Под него беше мозъкът му, маринован в най-мрачните тайни на полицейските служители. Това приятелче беше нужникът на полицаите в Осло. Дявол да го вземе, нямаше да обсъжда с него какво е станало със сина му.

— С децата си ли живеете?

Фредрик потърка очи.

— Не. Те живеят в Тромсьо. С майка си. Алис. И с нейния нов мъж.

Когато отново се отпусна на канапето, лявото му коляно болезнено изпука.

— Не съм тук по своя воля. Трябваше да избирам между Вас и дълъг отпуск.

Психологът прокара пръст през гънката на двойната си брадичка.

— Защото не смятате, че сте болен?

Тонът не остави съмнение за презрението му към хората, които сами си поставят диагноза.

— Психически ли? — отвърна Фредрик и впи поглед в него. — Не.