Ингар Йонсрюд
Виенското братство (10)

Глава 10

Герхард Монсен притисна длани една в друга. Погледът му пробяга през конферентната зала. Мълча твърде дълго.

— Политиката — започна той. — Изкуството на възможното.

Подръпна реверите на елегантното си сако, ушито по поръчка. Шеговитият поглед го караше да изглежда по-млад, отколкото беше в действителност.

— Без резултати политиката не е нищо друго, освен упражнение за мазохисти. И безкрайна редица канапета и българско червено вино.

Успя да предизвика малко приглушен смях. На всяка от кръглите маси седяха по десетина народни представители, председатели на партии и съветници. Ораторът, който бе слязъл от подиума и сега стоеше между тях, задържа поглед върху слушателите край масата пред себе си. Там седяха председателите на партиите.

— Тук съм, за да говоря за това, което се изисква от политиците. Това, което се изисква от вас. Това, което се изисква, когато политици от четири големи граждански партии за първи път в историята на нацията ще седнат и ще управляват страната. Заедно. Ще водят реална политика. По силата на политическия закон на гравитацията. Умението да даваш, за да получаваш.

„Р“-тата му разкриваха намек за акцент.

— Правителство, в което не всички органи на властта признават този закон, бавно ще се разяде отвътре.

Белите му като тебешир зъби се оголиха, когато се усмихна като търговец.

— Защото накрая то ще легне, умиращо, в краката на жадната за мъст опозиция.

Пауза.

— Готово да бъде разчленено и погълнато.

Кари Лисе Ветре оглеждаше лицата около себе си. От осем години насам те бяха лешоядите. Опозицията. Според анкетите вършеха добра работа. Скелетът на правителството скоро щеше да бъде оглозган.

— В деня, в който съставим правителство, разногласията между нашите четири партии трябва да бъдат изкоренени. Защото политическите плевели, подобно на тези в природата, могат да разцепят и бетон. А нито едно правителство не би могло да издържи на подобно нещо. Дори и това.

Пауза.

— За това искам да говоря днес.

Той се обърна, сякаш танцуваше танго, и закрачи обратно към подиума.

„Денят, в който съставим правителство“.

Какво щеше да стане всъщност, ако спечелеха изборите? Тогава с тези хора тя щеше да управлява страната. Не. Не да управлява. Да променя. Хората, с които щеше да променя страната. Десните щяха да излъчат министър-председателя. Това беше ясно. Те бяха най-голямата партия. Погледът й падна върху Симон Рибе. Доколкото е възможно една кръгла маса да има край, председателят на Десните седеше там. И, както е присъщо за политиците, носеше пепелявата си коса прилежно сресана над потъмнялото от слънцето лице. Зъбите му, перфектно полирани и избелени, блестяха над кралско синята вратовръзка. Тъмният костюм му седеше като трико на фигурист. Следващият министър-председател на страната.

Рибе й намигна. Имаше дарбата да усеща кога го наблюдават. Очите му се присвиха. Цинично.

Християнската народна партия щеше да се бори нейният лидер, Вибеке Фисквик, да стане министър на финансите. Дебела и приказлива, тя изглеждаше като японска риба балон до Рибе. Гърдите й се разстилаха върху масата. Вибеке бе израснала във вътрешността на западните фиорди. Идваше от най-консервативните среди на партията. Дали щеше да се справи с лидерството на подобна позиция? Министър на финансите. Ветре се съмняваше. Пазеше обаче съмнението за себе си като държавна тайна. Кари Лисе бе загубила борбата за лидерското място. Партията искаше Вибеке. А тя щеше да понесе своите собствени загуби. Когато му дойдеше времето.

Ораторът, Герхард Монсен, беше легенда в Дясната партия. Беше роден в чужбина, май в Германия, но родителите му бяха норвежци от средната класа. Беше започнал да учи в офицерското училище, а по-късно започнал кариера във военноморския флот. В края на шейсетте години направил добри инвестиции, а в началото на седемдесетте вече бил милионер, собственик на плавателни съдове, и завършвал образованието си по право. Сега беше изключително богат филантроп, известен със своите щедри подаръци. Младите костюмирани подмазвачи от Дясната партия определяха присъствието му на семинара като „хепънинг“. Стоеше пред тях като ветеран. Човек, който е бил част от партията при последното управление на Десните. Монсен беше прекарал две години като министър на правосъдието и осем като народен представител. Ветре добре помнеше как я беше подминавал по коридорите в парламента. Тя беше млад съветник. Той беше бивш министър.

— Изключително приятен глупак — казваше мъжът й. Точно такъв беше.

Мислите й бяха прекъснати от някого, който я сръчка силно в рамото. Беше Тина, нейната съветничка.

— Трябва да дойдеш.