Ингар Йонсрюд
Виенското братство (82)

Глава 82

— Това е благословия. Не мислиш ли?

Бьорн Алфсен-син погледнал към него и се усмихнал. Седели на пейките в Льовебанкен, малкия парк до Стуртинга. Хладният полъх на вятъра изчезнал в момента, в който пролетното слънце пробило облаците и обляло столицата в жълта светлина. Сьорен понечил да отговори, но вниманието на двамата било привлечено от вървящия към тях мъж. Вървящ? Може би не било най-правилната дума. Слабият мъж ходел толкова бързо, че почти тичал. Едвам успели да се изправят и той вече седял пред тях. Носел кожена папка под мишницата си.

— Бьоре Дранге — казал той и подал ръка. Бьорн не обърнал внимание на жеста. Направил крачка напред и го прегърнал.

— Ръката Божия — казал той, обзет от щастие. — Очаквахме с нетърпение да се срещнем.

Дребничкият пастор дълго го държал в прегръдките си, докато накрая го пуснал.

Бьоре Дранге се обърнал към Плантенстед. Сьорен никога не бил виждал толкова сияещи очи. В този миг те оставили следа в душата му.

— А вие сте…

— Сьорен — отвърнал той. — Сьорен Плантенстед.

По лъчезарното лице на Бьоре Дранге се появила широка усмивка. Русата му несресана коса напомняла на огрени от слънцето разбиващи се вълни.

— Значи вие сте Неговият пратеник — казал приветливо Сьорен.

Плантенстед хвърлил несигурен поглед към пастор Бьорн. Негова била идеята да се срещнат с изпълнения с жар глас от интернета.

— Улф Плантенстед. Добре запознат съм с делото на вашия дядо — казал той и стиснал силно ръката му. — Бог ми показа, че той е бил баща на вашия баща. Тогава разбрах Божието желание. Че трябва ви се представя. Че общността „Светлината Божия“ е и моята общност. Че в нас тримата живее едно ново триединство. — Тогава хванал ръката на Плантенстед с двете си ръце. — Аз съм биохимик. Като вас — казал той и му намигнал приятелски. — Неведоми са пътищата Божии.

— Той ми даде един пръстен. Явно е бил на дядо ми. Не знам откъде го е взел. Не съм и питал. Аз и дядо ми… Никога не сме били в особено добри отношения. Този пръстен вече не е у мен. — Поколеба се.

— А пастор Алфсен е получил библия — каза Фредрик. — Една стара немска библия, нали така?

Плантенстед поклати объркано глава.

— Да… откъде знаете?

— Кой е Елиас Бринк? И какво е Виенското братство? — Фредрик го зяпаше проницателно.

Плантенстед продължаваше да клати глава.

— Аз… Нямам представа. Никога нищо не съм чувал за такова братство. Или… за мъжа, когото споменахте.

— Бьоре Дранге е имал една снимка. Стара снимка на Виенското братство. Дядо ви е на нея.

Сьорен Плантенстед надигна глава и се загледа в белия варосан таван на сакристията.

— Нищо не знам за това — каза той. — Не съм виждал подобна снимка.

Фредрик поклати отчаяно глава и помоли Плантенстед да продължи разказа си.

Бьоре Дранге се преместил в Сулру чак половин година след срещата в Льовебанкен. На Коледа. Бил си сменил името. Пер Улсен. Избрал името, защото било толкова обикновено.

— Тук не става въпрос за мен — казвал Пер. — Става въпрос за Бог. Аз съм само инструмент. Божият глас и инструмент.

Плантенстед сбърчи чело.

— Искаше децата да му казват татко Пер. И така постепенно всички започнахме да го наричаме така. Защото той за нас беше точно това. Нашият общ отец. Татко Пер.

Дните в Сулру никога вече нямало да бъдат същите. В началото само пасторите знаели, че краят е започнал. Земята се пречиствала чрез болести. ХИВ-вирусът. Птичият грип. Ебола. Това бил планът Божий. Ала това не било нищо в сравнение с всичко, което ги очаквало. Чума, каквато човешкият род никога не бил виждал. Чума, която щяла да различава спасените от загубените. Мюсюлманина от християнина. Злото от доброто.

— Бог подготвяше своето стадо за края на дните. И ни говореше чрез Пер. Така че да можем да се подготвим.

Гласът му стана блажен.

— Както, когато е помогнал на Ной да построи своя ковчег, за да се спаси от потопа, така сега Бог иска правоверните да преживеят деня на Страшния съд.

— И това сте вие?

— Това сме ние.

Плантенстед не отговори нито шеговито, нито иронично. Фредрик избута стола си назад. Изправи се и си свали кадифеното яке. Закачи го на закачалката до вратата. След това закрачи бавно около масата. Пасторката и Сага го гледаха, докато Сьорен Плантенстед отново бе забил поглед в масата.

Фредрик се спря зад него.

— Тези приготовления — каза бавно той, докато галеше брадата си. — В какво се изразяваха?

Сьорен Плантенстед не направи опит да се обърне назад.

— Татко Пер предсказа, че Сулру ще бъде нападнато. Бог му казал, че когато се случи, това ще бъде първият от последните дни. Затова се подготвяхме. Сложихме аларми. Камери. Набавихме си средства, с които да се защитаваме. Защото така става, дойдат ли последните дни… — каза отнесено той. — … Божиите хора биват застрашени. Човекът е слаб. Изпитва завист. Към спасените.

— А лабораторията в Сулру. За какво я използвахте?

Пасторът се засмя за кратко.

— За ваксини. Правехме ваксини. Хиляди дози. За деня, в който щеше да дойде чумата. — Погледна към жената пастор, за да намери в нея разбиране. — Самият аз съм биохимик. Но въпреки това Бьоре ни показваше пътя — каза той.

Фредрик поклати неразбиращо глава.

— Но за какво ви трябваха ваксини? Ако чумата би могла да различи доброто от злото? Християнина от мюсюлманина?

Гласът му стана благочестив.

— В дъждовно време използваме както гумени ботуши, така и чадъри. Нали?

Само се прави на благочестив, мислеше си Фредрик. Преструва се. Обиколи отново масата. След това се надвеси над облегалката на стола. Главата му беше на една височина с тази на Плантенстед.

— Имало е още една лаборатория — каза той, мрачно натъртвайки всяка една сричка.

Опита се да разчете трептящото лице на мъжа пред себе си. Уклончивото държание на този всезнайко го провокираше. Фредрик рязко се изправи и удари толкова силно с юмруци по масата, че свещникът се обърна.

— Гледай ме в очите, като ти говоря, мама му стара!

Сьорен Плантенстед го зяпаше с уплашени и широко отворени очи.

— Имало е още една лаборатория. В убежището! Където ти, Бьоре Дранге, и останалата част от проклетата ти секта сте измъчвали и изтезавали двама мъже в продължение на месеци. Единият е мъртъв, другият умира. И ти се чудиш защо някакъв откачен дявол ви преследва?

Фредрик остана прав и приведен напред, докато се наслаждаваше на мелодията в главата си, причинена от пулсирането между слепоочията му. Пасторът го гледаше невярващо. Поклати безпомощно глава. Едното ъгълче на устата му беше влажно от лиги.

— Не — промълви той, докато главата му правеше кратки малки тикове. — Не — повтори той. — Нищо не мога да кажа. Нищо не мога да кажа. Не е вярно. Не е така. — Затули лице с двете си ръце. — Не — проплака той.

Фредрик изчака мъжът пред него да спре да трепери.

— Няколко часа след убийствата си се обадил на някого, който се е намирал в Сулру. На кого? Къде са останалите членове на сектата?

Бавно Плантенстед положи ръце на масата. Погледът му беше студен. Отсъстващ.

— Искам да разговарям с адвокат.

Фредрик седеше до пастора на задната седалка в колата. Сьорен Плантенстед отпусна глава до прозореца. Гледаше с празен поглед към сивите облаци над полетата, докосвайки прозореца с пръст.

— Те бяха… хомосексуални…

Гласът му беше равен. Фредрик не можеше да прецени дали това е въпрос или констатация.

— Как е… оцелелият?

— Казва се Пио. Пио Отаменди — отговори тихо Фредрик. — Зле е. Лекарите казват, че ще умре.

— Значи такава е Божията воля — отвърна Плантенстед.

На Фредрик му се прииска да му строши главата в прозореца.