Ингар Йонсрюд
Виенското братство (81)

Глава 81

Беше като кацане със самолет. Небето изчезва зад облаците, а самолетът бива обхванат от сива мъгла, преди внезапно да бъде разтресен от земята. Мрачно пропадане, потискащо приземяване. Такова беше чувството да се събудиш.

Хлопането по вратата беше продължило дълго, а часът беше почти осем. Фредрик не беше отпочинал.

— Мамка му — изръмжа той, като видя своя колега пред вратата.

Видар Сага носеше полицейската си черна шапка и бе облякъл кожено яке над униформата. Малките му очи го гледаха, а веждите му блестяха от пот, въпреки че беше немислимо да е избрал да се качи по стълбите. Сага го изблъска, за да мине. Обходи стаята с поглед. Търси купата с шоколадчета от хотела, помисли си Фредрик.

— Обадиха ми се по телефона тази нощ.

Фредрик го погледна въпросително.

— Някакъв човек там иска да се види с нас. Някой, който ужасно много се страхува за живота си.

Видар Сага застана зад волана и двамата потеглиха към Шиен.

— Помниш ли пожара тук?

Фредрик вдигна рамене.

— Тука няма ли постоянно пожари? Навсякъде?

— Пожара в църквата… — каза Сага, леко подразнен. — Църквата „Йерпен“. Преди няколко години.

Развиделяваше се.

— Мисля, че се сещам. Нарочно ли беше подпалена?

Сага кимна потвърдително. Бузите му се размърдаха.

— Бях отговорен по разследването на случая. Срещнах се със свещеника. Или свещеничката, или и аз не знам как трябва да я наричам, дявол да го вземе. Дамата свещеник. — Изпръхтя с нос. — Сигрид — продължи той. — Казваше се Сигрид Хансен. Тя ми се обади.

Сага не каза нищо повече и отбиха по пътя към средновековната църква на няколко километра от центъра на Шиен.

— Тук е погребан Квислинг — обясни той и отправи поглед към каменната стена до паркинга. — И жена му.

Пасторката ги чакаше на стълбите на църквата. Погледна часовника си, докато те слизаха от колата.

— Чудесно е, че дойдохте толкова бързо — каза сериозно тя. Понижи глас. — Той дойде завчера. Страхува се за живота си. Мисли, че властите искат да го убият.

Загледа ги, като търкаше слабите си ръце една в друга, сякаш искаше потвърждение, че не е така. Фредрик опита да придобие подобаващо изражение. Сага избута очилата до най-горната част на топчестия си нос.

Чу се ехо при затварянето на вратата зад тях. Белите варовити стени бяха в контраст с черните пейки. За момент Фредрик помисли, че в църквата няма никого. След това забеляза някакво движение край олтара. Като стигнаха средата на залата, фигурата се изправи. Тръгна приведено и несигурно към червения килим в центъра на пътеката.

Мъжът беше нисък и силен. Малките му очи се заоглеждаха трескаво. Носеше тъмно сако, черни тесни панталони и кожени обувки.

Жената му кимна успокоително и отстъпи встрани.

— Това са полицаите, за които ви бях споменала — каза тя и погледна към Сага. — Вярвам им.

Фредрик подаде ръка. Мъжът пред него я стисна колебливо.

— Фредрик Байер. Аз съм комисар.

Ъгълчетата на устните на мъжа се разтвориха в крива усмивка.

— Сьорен Плантенстед — каза той. — Предполагам, че ме издирвате.

Трудно човек можеше да си представи, че мъжът, който седеше пред него, е пастор, водач и лидер на някаква общност. Изглеждаше като бездомник. Кожата му беше изсъхнала, по нея имаше оранжево-бели оттенъци, а долната му устна беше подута. Брадата му растеше само на определени места по бузите и брадичката, а ръкостискането му бе като да хванеш и да изстискаш мазнина от някоя кухненска гъба. Щом се пуснаха, Плантенстед примигна бързо и силно, а след това отвори широко очи и изпъна устни в неволна гримаса. Сетне прокара ръце през тъмната си средно дълга коса.

Сигрид Хансен ги отведе в сакристията. Там имаше квадратна маса и четири стола. Една свещ гореше в сребърен свещник.

Седнаха. Фредрик точно срещу Плантенстед. Пасторката и Сага от другите две страни. Тя положи ръка върху бледата длан на пастора. Дълго време той чоплеше бродерията на покривката. Накрая Плантенстед вдигна глава и се загледа право във Фредрик.

— Кой е безликият мъж? — Гласът му бе слаб, но ясен. Усещаше се шведската мелодична интонация в думите му. — Кой е този, който ни мрази и избива?

Фредрик го гледаше изпитателно. Студена пот изби по влажното му чело. Не знаеше ли? Наистина ли не знаеше? Или се правеше на глупав? Театър ли играеше?

Фредрик реши да игнорира въпроса.

— Къде е Бьоре Дранге?

Пасторът поклати глава.

— Аз… не знам. Ние… се загубихме, докато бягахме. Гонеше ни. Преследваше ни. Чудовището…

След като успя да задържи погледа си за няколко секунди, Плантенстед започна да мига неконтролируемо. По лицето му се появиха гърчещи тикове. Главата отново се отпусна надолу. После той се срина и изпадна в хълцащ сополив рев.

— Добре — каза накрая Фредрик. — Разкажете ни какво се случи онази нощ в Сулру?

 

 

Дори плющящият дъжд не можел да заглуши пърлените пъшкания, въздишките и хлопането на рамката на леглото по дървената стена.

Измъчвало го, че Бьорн Алфсен си позволява тези волности. Ала татко Пер го помолил да не им обръща внимание и той така и сторил. Полежал няколко минути и си поиграл със себе си, докато си представял двойката в съседната стая. Сетне затворил очи и се унесъл. Изпаднал в лек неспокоен сън. В това състояние се намирал, когато някой похлопал на вратата. В просъницата объркал хлопането на вратата с чукането в другата стая, обърнал се на другата страна и се събудил чак когато русият здрав мъж сложил ръка на рамото му и го разтресъл.

— Трябва да замина — казал припряно татко Пер. Очите му били широко отворени, дишането му било учестено. Носел тънко яке над вълнения си пуловер.

За Сьорен Плантенстед не било необичайно татко Пер да идва и да си тръгва, когато си иска. Било си негово право. Пер служел на Бога. Бог им бил изпратил татко Пер и Той им предавал своите задачи чрез него. По-късно въпреки това се връщал към този момент. Имало нещо в очите му. Пер, който винаги бил изпълнен със спокойствие, с Божията любов, сега бил измъчван от нещо. Гласът му бил слаб. Думите — бързи.

— Ще бъда в Поршгрюн. Ако нещо се случи.

Ако нещо се случи? Татко Пер изброил няколко имена.

— Никой друг да не идва.

— Групата в мазето? — заключил въпросително Сьорен и потъркал очи. Пасторът кимнал. След това внезапно го целунал по челото.

— Бог да е с теб.

— Какво имаш предвид? — попитал Сьорен.

— Не знам. Бог ми проговори — отвърнал Пер.

След това изчезнал. Сьорен Плантенстед се заслушал. Скърцане по стълбите и далечен звук от затварящата се врата. От другата страна на стената се чувало монотонно хъркане. Обърнал се на една страна и заспал. Този път дълбоко.

Събудили го писъците отвън. Били пронизителни и изпълнени с ужас. Не можел да прецени дали са на мъж или жена. Седнал в леглото и видял червената лампичка, червената алармена лампичка над леглото, да мига. Но не скочил от леглото. Не се затичал ужасен към прозореца, не се и свил за бърза молитва. Сключил ръце над завивката и зачакал. Не бил герой. Нямало какво да прави отвън. Да бъде Божията воля.

Писъкът бил на жена. Сега го чул. Успявал да се извиси над плющящия дъжд с кратки пискливи крясъци. Стаите до неговата се оживили. Притъпените гласове на възрастните. Изплашените тънки детски хленчения. Тогава вратата се отворила. Анете. Държала Вилям на ръце. Русата й влажна несресана коса се спускала по мокрото й лице. Очите й били широко отворени, устните й — побелели. Била само по фланелка и бикини и през мократа материя той можел да види очертанията на големите й зърна.

— Нуждаем се от теб — казала тихо тя. — Пер го няма. А Бьорн… Пастор Алфсен е мъртъв.

Първият от последните дни.

Всъщност всички били добре подготвени. Били говорили и планирали всичко и сега вече били готови. Малката група от деца и възрастни се събрала в кухнята. Жените били напълнили чантите с дрехи, тоалетни принадлежности, лекарства и продукти от първа необходимост. Мъжете седели край прозорците с погледи, отправени към своите мъртви братя от общността в градината и към колите с вече запалени двигатели.

Единственият, който не бил готов, бил той самият. Никога не му било минавало през ума, че именно той ще трябва да застане пред тях. Да им каже кой може да дойде с него и кой — не. Ръцете му били студени и влажни. Децата го гледали, докато отчаяно се опитвал да установи контрол над мускулите на устата си, които агресивно трептели в ъгълчетата на устните му. Накрая сложил ръка на брадичката си и трептенията престанали. Трябвало татко Пер да стои там. Или Бьорн. Бедният Бьорн.

 

 

Фредрик се покашля и отвеяното изражение на мъжа пред него изчезна. Той примигна силно и отново се върна при тях в сакристията.

— Казахте… — започна Фредрик и хвърли поглед към тефтера, по който драскаше Сага. — … Първият от последните дни?

Не можа да разтълкува погледа, който му изпрати пасторът. Едновременно изглеждаше горд и триумфиращ, безпомощен и нервен. Сьорен Плантенстед си пое дъх, за да каже нещо, но си замълча. Примигна и направи нов отпит.

— Денят на Страшния съд — каза той. — Страшният съд.

Надигна глава и го погледна право в очите.

— Християнин ли сте? Вярващ?

Фредрик бавно поклати глава.

— Не особено — отвърна той.

В очите на Плантенстед се появи лек пламък.

— Ние… вярващите — каза той и хвърли поглед към жената пасторка. — Ние, вярващите, очакваме с нетърпение деня на Страшния съд. Защото тогава ще се отворят вратите на Рая. Тогава всичко чисто ще се отдели от всичко нечисто. Доброто ще бъде възнаградено. Злото ще бъде наказано. — След нов пристъп на мигане продължи. — В нашето безбожно време повечето хора са забравили какво всъщност означава Страшният съд. Разглеждат го като нещо опасно. Нещо негативно. Медиите пишат за комети, които ще доведат до Страшния съд. Или бактерии. Хората си мислят, че Страшният съд ще сложи край на всичко.

Плантенстед изведнъж придоби самоувереност.

— Но денят на Страшния съд е точно това. Ден на съд. Ден, в който виновните ще бъдат осъдени на вечни мъки и болка. Ден, в който невинните ще се преродят. За нас, спасените, това не е краят. А началото. — Срещна погледа на Фредрик. — В Сулру не се бояхме от деня на Страшния съд. Очаквахме го.

Фредрик присви очи.

— Но…? — каза той въпросително. — Първият от последните дни? Какво имате предвид с това?

Очите на Сьорен Плантенстед бяха престанали да играят. Дишането му се беше успокоило, тиковете около очите спряха.

— С това имам предвид края на дните. Страшният съд идва.