Ингар Йонсрюд
Виенското братство (21)

Глава 21

Гробът беше изкопан на сянка. Хората се бяха събрали около него в полукръг. Фредрик разпозна само някои от лицата. Приятелките на майка му от организацията. Свещеникът с тясното лице и Бетина.

След като баща му беше починал преди двайсет години, бяха останали само той и майка му. Нямаше братя и сестри, нямаше близки роднини. Тя не проявяваше голям интерес към Алис и внуците си. Фредрик я посещаваше веднъж в седмицата. Преди — в апартамента й във Фрогнер, по-късно — в старческия дом. Разговорите им приключваха много преди изпразването на малката чаша за кафе с тънката дръжка. Докато беше жива, той вечно се чудеше колко малко имат да си кажат. Такъв беше животът. Посещаваше я със същата нагласа, с която си миеше ръцете след тоалетната. Просто трябваше. Отиваше без радост или тъга, но чувстваше, че е грешно да не го прави. Сега, когато нея вече я нямаше, усещаше, че винаги са живели така. В детството му тя беше едновременно настойник и родител, справедлива и добронамерена във всяко отношение, но той осъзна, че никога не е познавал жената, която му е майка. Не знаеше какви са страховете й, с кого е ходила на църква или какви книги е четяла. Дали изобщо е четяла. Така че кои бяха тези хора, дошли да си вземат сбогом с нея? Дори не знаеше кои е смятала за най-близки. Никога не му беше казвала.

Нямаше да му липсва. Щяха да му липсват обаче разходките с кола до старческия дом в Стайнерюд. Как покрай него прелитаха картини на градини и пътища. Дъбът на двора и побърканата жена, която се поклащаше в стаята от другата страна на коридора. Когато в момент на близост бе споделил това с Бетина, тя бе стиснала ръката му и го бе погледнала разтревожено. Сега, край гроба, го стискаше още по-силно. Сякаш искаше насила да извади сълзите от него.

Стените на църквата и енорията с плосък покрив се допираха. Мебелите миришеха на канела и сладникава женска пръдня.

Фредрик се взираше измежду старите лица към портрета на майка си до камината. Беше правен преди шест години. Лятото, в което разбраха, че е болна.

Трябваше да каже „не“, когато Бетина предложи минута мълчание.

Сега я гледаше укорително през отвора към кухнята. Никога не я беше виждал така. Тъмната й коса, която винаги се спускаше диво, сега беше прибрана със сребърна шнола. На врата си носеше перлена огърлица. Обикновена черна рокля стигаше до коленете й. С незабележим шев около талията, така че да се очертава дъгата на дупето й. Беше закрила видимото ъгълче на татуировката си на ръката с копринен шал. Седеше заедно с една възрастна дама над каната с кафе. Той изпъшка. Новият му костюм беше твърде тесен около раменете. Памучната яка на ризата му драскаше врата, а връзката беше твърде стегната. Бетина смяташе, че това е подходящото облекло. Трябвало да се издокара. Все пак ставало дума за майка му.

Бетина не беше в първа младост. Не беше и стара. Като него. Сенките под очите му вече нямаше да изчезнат. Бръчката в ъгъла на окото му нямаше да си отиде. Зачуди се дали не може да свърже телефона си със старата уредба. Том Уейтс бе подходящ за погребения.

— Предполагам, вие сте Фредрик Байер?

Фредрик се изненада, че не го беше познал още на гроба. С елегантния си тъмносин костюм, стилни очила и избелени зъби той се отличаваше от другите старци. Герхард Монсен. Бивш министър от Дясната партия и собственик на плавателни съдове. Здрависаха се.

— Точно така. Познавали сте майка ми?

— По-скоро познавах господин Байер. Запознах се с родителите ви преди много години. Вие тъкмо бяхте проходили. Те ми направиха силно впечатление.

Фредрик се сепна. Ако трябваше да опише баща си, би използвал думите „резервиран“ и „сдържан“. Не би го определил като мъж, който прави силно впечатление. Може би Монсен имаше предвид майка му. Тя беше много красива.

— По едно време общувах много с баща ви. Както в работата, така и извън нея. Така и нашите съпруги се запознаха. Елисабет, моята жена, много харесваше Гюнхилд.

Фредрик се усмихна леко.

— Елисабет… и тя ли е тук?

— Тя, за съжаление, е много болна. Но искаше аз да дойда.

Отново си стиснаха ръцете.

— Благодаря, че дойдохте.

Монсен не го пускаше.

— Ако правилно разбирам, работите заедно със сина ми?

Фредрик го погледна въпросително.

— Себастиан. Себастиан Кос. Чух за тези ужасни убийства в Маридален.

Фредрик дори не се опита да прикрие изненадата си.

— Наистина ли? Себастиан Кос е ваш син? През ум не ми е минавало.

Монсен се усмихна престорено.

— Живеем в малка страна.

Старият собственик на кораби въздъхна леко. Изведнъж погледът му стана отнесен. Изморен. Пусна ръката му.

— Наистина малка страна — повтори той.

— Фредрик?

Отвори очи. Бетина извади члена му от устата си и вдигна поглед към него.

— Кой беше старият?

— Старият? Кой от всичките?

— Онзи, с когото говори.

— А, този ли. Просто някакъв приятел на родителите ми. Бащата на един колега. Себастиан Кос.

— Симпатичен ли е?

— Кос?

— Старецът изглеждаше симпатичен.

— Кос е гадняр.

Облегна глава на облегалката. Беше уморен. Възбуден. Тъжен. Не можеше ли Бетина да приключи по-бързо? Загледа се през прозореца на колата. Някакво псе си играеше с топка от другата страна на улицата.