Ингар Йонсрюд
Виенското братство (97)

Глава 97

Огромният силует нахълта в ниския коридор. Закриваше почти цялата светлина. И макар че беше застанал с гръб към тях, Фредрик нямаше съмнения кой е мъжът. Гърлото му се сви. Едва дишаше.

От гладкия череп на Стафан Хейхе се чу един тих съскащ звук. Той се обърна. Очертанията на кобура на пистолета бяха оцветени в сребърни ивици от светлината. Подобно на Фредрик преди малко, той се наведе напред и прочете пожълтелия лист хартия на стената. Контурите на лицето му станаха по-ясни. Изглеждаше почти човешки. Прав нос и голяма горна устна. Чудовището носеше маска.

Фредрик нямаше представа как е стигнал дотук, но беше сигурен, че преследването на Бьоре Дранге е довело наемния убиец в къщата на Колбайн. Разбра също, че след една-две секунди Хейхе ще се обърне и ще ги види. Стоеше на четири метра от тях. Фредрик трябваше да реагира. Мозъкът му крещеше. Крещеше на краката и ръцете му да се надигнат и да се хвърлят върху мъжа в коридора. Този път с Кафа нямаше да бъдат пощадени. Нямаше представа защо, но беше сигурен. Беше сигурен.

Как може мъж, който едва диша, да нападне огромно чудовище? Главата на Фредрик щеше да се пръсне. Стените около него помръкнаха. Коридорът се смали. Капки пот се стичаха надолу по носа му, ръцете му бяха забити в пода. Повърна.

— Фредрик! Помогни ми!

Викът бе на Кафа.

С усилие вдигна глава и видя как партньорката му ожесточено удря мъжа, който бе поне половин метър по-висок от нея, в областта на бъбреците. Той изстена силно и след това от него излезе звук, приличащ на олио в нагорещен тиган. За миг коленете му поддадоха. Кафа моментално започна да налага Хейхе с тежкото фенерче по гърба и по врата. Ударите бяха светкавични. Фредрик се изправи на крака. Чу звук от счупено стъкло, когато медалът от войната падна на пода.

Фредрик се втурна полусляпо напред. Крайно време беше. Ударът в бъбреците вероятно беше изпратил сигнали по всички нервни пътища в тялото на Хейхе. За миг изглеждаше, сякаш той губи контрол над мускулите в краката си. В големите му сиви очи обаче нямаше помен от страх. Само омраза, гняв и объркване. Падайки назад, той използва ръцете си, за да се предпази от болезнените удари. След това хвана китката на Кафа. Фредрик видя как Хейхе се остави да падне назад върху книгите в кабинета и Кафа нямаше никакъв шанс да не бъде повлечена с него. Никакъв шанс да се отскубне. Само с тежестта на тялото си той успя да отблъсне слабата полицайка от себе си и да я запокити в стената. Тя се удари с трясък и от гърдите й се чу хриптене.

Мъжът в черно лежеше по гръб и Фредрик се хвърли върху него. Оголи зъби, като се взираше в безизразната силиконова маска. Една застинала усмивка върху изкуствените устни. Залепена върху едно лице от силикон. Фредрик налагаше гротескната маска с цялата жестокост, на която бе способен. Обезкосмените вежди и челото на мъжа се сбърчиха. Фредрик нямаше да спре да го удря, докато това нечовешко създание не се превърнеше в един безжизнен чувал. Удряше и удряше. За Йорген. За Анете. За малкия Вилям и горкия Юханес. По слепоочията, по лицето, по гърлото и превързаното рамо. Направи вдлъбнатина в силиконовата маска на пръхтящата черна дупка между липсващия му нос и горната устна. При всеки точен удар усещаше топла лепкава кръв да се пръска по лицето и врата му. Насред цялото това насилие две празни очи просто се взираха в него. Като застинала картина. И това взиране накара Фредрик да се почувства несигурен. Разконцентриран. Твърде късно осъзна опасността. Изведнъж джинсите на коляното му се разпраха и вместо бяла кожа Фредрик видя отворената рана на капачката на коляното си.

— Има нож!

С ъгълчето на окото си видя как Кафа се хвърля към ръката на Хейхе, която той беше успял да измъкне и която сега тъкмо се извиваше към него. Тя не успя да спре намушкването, но успя да промени посоката на ножа. Достатъчно, че блестящото острие на иначе черния нож да не го уцели в гърлото. Вместо това се заби в рамото му. Острието се вряза точно под него, а ударът беше толкова силен, че обвитата с гума дръжка спря чак в плешката. Фредрик беше изтласкан назад. Първо от силата на удара. После от страха. Накрая от болката. Дишането отново му изневери. Гледаше невярващо към голата дръжка, която стърчеше от коженото яке на няколко сантиметра от лицето му. Запълзя трескаво назад през окървавените разпокъсани книги и списания. Гърбът му се опря в стената на офиса и той продължи да се оттласква от пода като навита механична играчка. Причерня му.

— Стой далеч от партньора ми! Погледни ме, уродлив дявол! Погледни ме!

Кафа изкрещя и мъжът в черно се обърна към нея. Тя се беше изправила на крака и вървеше назад към коридора до хола. Мъжът застана на колене. Избърса лицето си и я погледна втренчено. Нямаше смисъл да го изрита сега, докато беше обърнат към нея. Подът беше хлъзгав от пропитите с кръв книги и списания. Пък и ако хванеше крака й, щеше директно да го пречупи. Бягството също не бе опция. Пътят до вратата бе по-кратък за него, отколкото за нея. А и освен това… Ако тя избягаше, Фредрик щеше да умре.

В момента, в който Стафан Хейхе се изправи с неочаквана пъргавина от клекналото си положение и изсъска към нея, тя рязко се извъртя. Изтича навътре в хола и грабна бастуна от масата. Обърна се. Той вече седеше на вратата. В ръката си държеше силиконовата маска. Сега тя не бе нищо повече от гумена кървава топка. От черната дупка на носа му бавно течеше гъста кръв. Белите му зъби в незащитената горна част на устата му лъщяха като клавиши на пиано. Върхът на отрязания му език сочеше с омраза към нея. Той пристъпи в стаята. Хвърли маската. Тя се сви като охлюв. За момент Кафа помисли, че той ще посегне към пистолета на хълбока си, и се приготви да скочи към него. Вместо това обаче той изсъска и се хвърли напред със стон. С разтворени ръце, като бащите, които си играят с децата си.

Кафа отскочи настрани и замахна с бастуна. Държеше го за тънкия стоманен край. Дръжката беше масивно кубче, по-голямо и по-твърдо от топка за билярд. Стафан Хейхе можеше да е голям, колкото си иска. Но ако му нанесеше точен удар, щеше да го повали по гръб. Обаче не уцели. Защото той не беше просто голям. Беше и гъвкав. Ударът й мина покрай големите му ръце.

Сега Кафа беше тази, която седеше с гръб към кабинета. Мъжът в черно се обърна с въртеливо движение. Тя не трябваше да допуска той да я изтласка назад към коридора. Затова направи крачка напред и замахна към превързаното рамо на Стафан Хейхе. Той се дръпна и тя пропусна. Само че вместо да спре хода на бастуна, тя остави тялото си да проследи цялото движение на замаха. Главата на бастуна полетя наново към него. Силата и точността изчезнаха, но атаката дойде напълно неочаквано. Чу се изпукване на кости. Беше го уцелила точно над една от зеещите дупки, където по принцип би трябвало да е ухото на чудовището. Несигурните му стъпки показваха, че е потресен.

Кафа вдигна бастуна. Приведен напред, той я погледна. Олюля се. След това просто застина. Сякаш един рунд от този танц на смъртта бе приключил и сега започваше следващият. И сега тактът беше по-бавен. Тоновете — по-дълбоки. Звуците — по-силни. Оркестърът се подготвяше за кулминацията на произведението.

Стафан Хейхе се изправи в цял ръст. Почти докосваше тавана. Завъртя първо раненото си рамо назад, после другото, така че гърдите му изпъкнаха. Дори по обезобразеното му лице се четеше болката, преминаваща през него. Като молец, излюпил се от пашкула. Толкова болезнено. И толкова освобождаващо.

Вече не беше агресивен. Не беше светкавично бърз, нито неочаквано гъвкав в движенията си. Но имаше нещо по-лошо. Нещо по-опасно. Решителност във формата на природна стихия. Кафа събра цялата си сила и точност и удари отново. И уцели. Защото той не се отдръпна. Вместо това сложи ръка на ухото си. Пое убийствения тежък удар, използвайки единствено ръката си като щит. Костите му се счупиха. Това не го интересуваше. Хвана главата на бастуна, дръпна Кафа към себе си и я стисна за гърлото. След това я заудря. Отново и отново с потрошената си ръка.

Той усети тишината. Не се чуваше стенещото дишане на Кафа. Нямаше го и съскащият дъх на черното чудовище. Вместо това нищо. Отначало нищо. След това — слаб звук на нещо, което се къса. Фредрик беше мокър от пот. Затвори очи. Бавно успя да установи контрол върху бясното сърцебиене, което пулсираше между слепоочията, в рамото и ръцете му. Изви врат назад, стисна зъби и издърпа с все сили дръжката на ножа.

Никога досега не му се беше искало да крещи по-силно. Причерня му, вкусът на кръв в устата му беше солен и сух, пред очите му заиграха снежинки. Червени. Оранжеви и жълти. След това потънаха. Като тлееща пепел. Осмели се да си поеме дъх. Можеше да си отвори очите и да погледне. Загледа издълбаните символи в най-вътрешната част на острието, което тъкмо бе измъкнал от тялото си. Рамото го болеше, а гърдите му бяха лепкави от кръв. Опита да размърда ръката си. Незнайно как, тя беше склонна да му се подчини. Адреналин. Застана на колене. Виждаше като през тунел. Спря се, задъха се и сетне се изправи. Премери тежестта на ножа в ръката си.

С несигурни стъпки закрачи към звука. Холът се бе превърнал в бойно поле. Снимките на Герхард Монсен, Кос и сестрите му бяха потрошени на пода. Масата бе преобърната, а канапето — покрито с пръски кръв. Звуците идваха от спалнята. Фредрик се промъкна напред и погледна през отвора на вратата. Кафа лежеше в единия край на леглото. Ръцете и краката й бяха завързани. Очите й бяха полузатворени, от носа й капеше кръв. Имаше отворена рана на горната й устна. Но дишаше. Той се помръдна леко встрани. И го видя. Седеше в края на леглото. Лъщящото му тяло седеше с гръб към него.

Беше си махнал пуловера. Дясното му рамо беше с компрес. Звукът, който Фредрик бе чул, беше от тиксото, с което бе облепил смазаната си ръка. Стенеше. Може би беше от болка. Може би от яд. Здраво стиснал дръжката на ножа, Фредрик преброи бавно до три и блъсна вратата. Стафан Хейхе срещна погледа му в огледалото на полуотворената врата към кухнята. Великанът се извъртя.

Очите му бяха като на разгневена мечка. Погледът му пробяга от Фредрик към ножа. Все още се стичаше кръв от зеещата дупка в лицето му, зъбите му бяха червено-розови, а някъде дълбоко в гърдите му се чуваше клокочене.

Хвърлиха се един към друг. Фредрик го уцели и усети как ножът се впива в светложълтата ръка. Убиецът обаче го събори. Просто беше твърде силен. Твърде тежък. Твърде целеустремен. Чиста воля. С вързаната си ръка притисна китката на Фредрик, държаща ножа, към пода. Държеше го на земята. Обърна се и седна върху гърдите му. Наведе се бавно напред и сложи долната част на ръката си под лакътя върху гърлото на Фредрик.

Топла светла кръв бликаше от раната на ръката на убиеца и капеше в очите на Фредрик. Той замига панически и усети как натискът върху гърлото му се усилва. По-здраво. Не можеше да диша. Още по-здраво. Замаха с крака във въздуха, гърчейки се. Още по-здраво. Всичко притъмня.

— Стафан Хейхе!

Слаб, изплашен женски глас. Хейхе застина, отпусна хватката и се поизправи. Изглеждаше слисан от това, че чува произнесено собственото си име. Удар.

Мъжът все още седеше разкрачен върху гърдите му. Задушаващата хватка обаче беше разхлабена. Вместо това убиецът гледаше объркано в пространството. Обърна глава и погледна към Кафа. Окървавена и завързана, тя седеше нестабилно край леглото. Червена пяна се стичаше от брадичката върху якето й. Отвърна на погледа му с омраза.

— Вземи това. Мръсен дявол.

Хейхе изведнъж сякаш загуби интерес към него. Очите му се разфокусираха, той залитна напред, впи ръце в пода, опита да се изправи, но се свлече надолу. Фредрик беше твърде немощен, за да се защити, но мъжът в черно не се и опита да го нарани. Мъчеше се само да се изправи. Катурна се на една страна. Стана на колене, падна отново, накрая успя. Направи крачка встрани. Завъртя се към вратата на кухнята.

Във врата му беше забита спринцовка. Стърчеше нагоре. Буталото беше избутано до долу. Великанът загуби равновесие и се обърна отново към тях. После направи няколко крачки назад в кухнята. Очите му се завъртяха от Фредрик към Кафа и той заопипва пистолета в кобура. Фредрик успя да надигне глава. Чудовището издаде лек хъркащ звук, вдигна оръжието и го размаха. Направи още една крачка назад. Затвори едното си око в опит да се прицели. Още една несигурна крачка. И падна.

В средата на кухнята капакът на килера все още седеше отворен. Стафан Хейхе стъпи вътре, пропадна назад и удари главата си в отвора. След това се строполи върху тухления под.