Ингар Йонсрюд
Виенското братство (4)

Глава 4

Ако трябваше да налучква, би предположил, че е на четиридесет и пет, но знаеше, че е по-възрастна. Над петдесет. Използваха възрастта й срещу нея, когато стана само заместник-председател на партията. Беше прибрала тъмната си коса в кок и носеше втален сив костюм. На врата й висеше сребърно кръстче.

— Не съм се виждала и чувала с Анете от половин година — започна тя.

Сега като седна, тонът й стана по-мрачен. Ветре явно искаше да покаже, че може да контролира емоциите си. Често срещана черта у хората, които са свикнали да получават респект. Те ненавиждат слабостите. Най-вече своите.

— Повечето родители се отчайват, когато децата им се бунтуват. Когато се напиват, пробват наркотици, правят секс и знам ли още какво. При нас никога не е било така. Дъщеря ми се сърди, защото смята, че съм твърде либерална. А аз й се сърдя за това, че изчезна заедно с внука ми. И защото е консервативна кучка. — Ветре се усмихна уморено, преди да продължи.

— Защото Анете…

Столът й изскърца, когато тя се облегна назад и се вторачи в тавана, сякаш търсените от нея думи бяха изписани някъде под гипсовите орнаменти на тавана.

— Анете живее само за Бог.

Косата на Ветре беше добре поддържана и блестяща. Всеки косъм беше укротен и твърдата й ръка не позволяваше и най-малкото непокорство на перчема.

Всичко започнало в тийнейджърските години на Анете. Не искала да ходи на църква, защото не приемала жени да бъдат свещеници. Не одобрявала и хомосексуалните свещеници. Нито промените в литургията. Смятала, че църквата се подиграва на собствения си Бог.

Ветре се позасмя и поклати глава. Бръчките около очите й може би бяха малко по-ясни, отколкото издаваха камерите, но го порази това, колко изумително се доближаваше тя до телевизионното си алтер его. Дискретният грим беше положен перфектно, а начервените й устни излъчваха надеждност и топлота. Имаше и още нещо, както установи колебливо той. Цветът беше точно толкова дълбок, че да създава чувство на еротика. Колко елегантно. Това, което на пръв поглед изглеждаше просто като червило, всъщност предизвикваше мозъка, сърцето и члена.

В интерес на истината, достойно за един политик.

— Въпреки това запазихме известно уважение една към друга. Това се промени чак когато тя влезе в „Светлината Божия“… в общността, както вие я наричате.

Червенокос шведски келнер им сервира кафе. Ветре замълча, докато той беше край масата.

Бяха изминали седем години, откакто Анете беше започнала да посещава богослуженията на „Светлината Божия“, отцепническа общност от Филаделфия. Прекратила обучението си като лаборант няколко месеца преди да положи последния си изпит.

— Безумна глупост — каза Ветре, дишайки тежко.

След това Анете продала апартамента в Санктхансхауген, който родителите й били купили, и заживяла в общността. Там срещнала Пер Олав, бащата на Вилям. Не искали да се венчаят в църква, но сигурно са имали някаква церемония.

— Не ни поканиха.

Ветре примигна бързо и разтри скули с тънките си пръсти.

— Изглежда, всичко се е случило много бързо, защото не мога да си представя, че Анете би си легнала с някого, без връзката им да е… благословена от Бога. Както разбирате, тя не е такова момиче.

— Да, явно не е такава.

Щастието им обаче не продължило дълго. Пер Олав починал малко след раждането на Вилям. От някаква инфекция. В болницата не могли да им дадат много информация. Лотарията на живота. Или Божията воля.

— Зависи кого ще попитате — каза замислено Ветре.

Андреас вдигна поглед от тефтера си.

— Къде се намира тази общност?

— В Маридален. В едно имение, което наричат Сулру^[1]. На мен и мъжа ми не ни е разрешено да ги посещаваме там. Никой не може да ги посещава според Анете. Някаква параноична идея.

Ветре изпъна пръсти. Огледа ноктите си, перфектно лакирани в червено.

Анете посещавала родителите си. Не често, но от време на време. Вероятно я разчувствали сълзите на майка й винаги щом виждала внука си. А може би е имала угризения на съвестта, че е обърнала гръб на хубавия живот, осигурен от родителите й. Сега обаче беше изминала половин година. Половин година ни вест, ни кост.

— Участвах в една дискусия по радиото — за момичета, които правят аборт. Аз съм против аборта, няма да намерите много хора в партията, които да го подкрепят, но и смятам, че съществуват ситуации, при които абортът би могъл да бъде алтернатива. Анете явно е чула дискусията. Беше бясна, крещеше и питаше дали съм искала Вилям да не се е раждал.

Ветре завъртя очи.

— Сякаш това имаше нещо общо с дискусията. Тя смяташе, че съм съдела делата на Сътворителя. Че съм обърнала гръб на Бог. Оттогава не сме говорили.

Сведе поглед.

— Последните месеци й звънях всеки ден. Изпратихме й безброй съобщения, умолявахме я да даде признак на живот. Два пъти ходихме до имението, но бяхме грубо изгонени. Сложили са охрана на пътя. Охрана.

Срещна погледа на Фредрик.

— Охрана на религиозна общност…

Отвън Ветре направи място на Фредрик под черния си чадър. Разходиха се покрай стените на Министерството за опазване на околната среда на улица „Недре Шлотсгате“. Над тях се сипеше летният дъждец. Андреас се върна с колата в участъка.

— Какво знаете за тази общност? За „Светлината Божия“? — попита Фредрик.

— Помните ли Бьорн Алфсен-младши?

Той поклати глава.

Бьорн Алфсен загубил родителите си и големия си брат при автомобилна катастрофа и като единствен наследник на семейния концерн „Горска индустрия Алфсен“ притежавал стотици милиони. Ако си бил изиграл картите правилно, и до ден днешен щял да бъде един от най-богатите хора в Норвегия. Но малко след като дядо му починал на седемдесет и няколко години, продал всичко. Само за няколко години успял да пропилее цялото семейно имущество. Купони и погрешни инвестиции. Много пари потънали в диамантена мина в Южна Африка. Работел заедно с режима на апартейда, но бил измамен от местните бизнесмени. Началото на 80-те години прекарал в съда. Фалити и сърдити партньори.

Това е проклятието на богатите, мислеше си Фредрик. Първото поколение печели парите, второто ги управлява, третото ги пропилява. Всъщност изобщо не е толкова странно. Трудно е да цениш нещо, за което никога не ти се е налагало да се бориш.

— В продължение на много години той отсъстваше от общественото пространство, но в средата на 90-те изведнъж се появи отново. Като влиятелен спонсор на Петдесятничеството — каза тя.

— Значи отново е забогатял?

— Не знам. Такива богаташки чеда винаги имат скътани крони някъде. По отношение на ценностите беше станал много консервативен. Започна да поставя редица условия на общностите, които подкрепяше. Условия, срещу които много хора възразяваха. Нарасна конфликт и той се отцепи. Основа собствена секта.

— „Светлината Божия“ — заключи Фредрик.

— Дори се нарича пастор.

Фредрик вдигна поглед към къщите на площад Кристиания, построени в стил „фахверк“^[2]. Тук бяха някои от най-старите постройки на града. Много заможни хора ги бяха построили. Днес никой нямаше представа кои са те. Асфалтът под краката им завибрира, когато един трамвай мина покрай тях.

— Спомням си „Светлината Божия“. Трябва да е било преди 11–12 години. Бяха направили агресивна демонстрация, нали?

— Точно така. Срещу обществото ни, което било морално деградирало — отвърна Ветре. — Протестираха срещу строежа на джамии. Демонстрираха пред болници, където се правят аборти. Обявиха се против венчавките на гейове и не приемаха църкви с жени свещеници. Смятаха, че Бог ще ни накаже. Че Страшният съд е неизбежен… В един момент обаче нещата поутихнаха. Протестиращите изчезнаха. Честно казано, мислех, че сектата се е разпаднала.

Спряха, за да се сбогуват пред Стуртинга^[3], където Кари Лисе Ветре беше прекарала голяма част от живота си. Винаги в публичното пространство. Той се запита какво ли беше да имаш майка, която принадлежи на народа. Дали всъщност целият случай не се отнасяше за това? За закъснелия протест на детето на един политик?

— Защо я наричате „секта“?

— Защото си е точно това. Заради вярата, че са пазители на абсолютната истина. Силният водач. Изолацията в имението. Предсказанията за Страшния съд.

При всяка изброена точка Ветре вдигаше по един пръст.

— Като по учебник е. Смятате ли, че това е добро място за отглеждане на дете?

Не изчака отговора. Вместо това му подаде ръка.

— Е, имам да печеля избори. Благодаря ви за помощта. Наистина го оценяваме. И двамата с мъжа ми.

Усмихна се както по телевизията.