Ингар Йонсрюд
Виенското братство (66)

Глава 66

Листа, ноември 1943 година

Ударът му изкара въздуха. Колбайн залитна напред в мрака и падна по корем на земята пред колибата. Опита да се завърти и да извади пистолета от колана си. Но преди да успее да се обърне, едно тежко тяло се стовари върху него. Една ръка хвана косата му, издърпа главата му назад и я удари в замръзналата пръст на гората. Някакви колене затискаха гърба му. Кожата на лицето му се сцепи и по гърлото му потече топла кръв. Имаше горчив вкус на мъх. След това извиха ръцете му назад зад гърба, а после усети как студената стомана се впи в китките му. Силни ръце го изправиха. Той се клатушкаше, опитвайки се да фиксира с поглед фигурата, която мяркаше пред себе си, но светлината от фенерче го заслепи. Виждаше само трептящи сенки.

— Гледай ти — каза тънък глас.

Махнаха ослепителната светлина. След няколко силни примигвания той успя да различи мъжа. Беше нисък тип с наднормено тегло, носеше шапка на полицейски началник и имаше уплашен поглед. Взе пистолета му. Духаше рунтавия си мустак, докато се мъчеше да извади пълнителя.

— Претърсете го.

Някакъв полицейски служител започна да го претършува със силни удари по краката, а после и по горната част на тялото.

— Има ли и други? За кого работиш?

Полицейският началник го хвана за яката на якето и го разтърси, а след това продължи с южняшкия си диалект.

— Как се казваш? Какво правиш тук?

— Сам съм — отвърна Колбайн.

— Лъжеш.

Началникът се обърна към един от полицаите.

— Асбьорнсон. Сложи двама да пазят. Ще претърсим гората на дневна светлина. Свенсен и Хауг, вие претърсете колибата. Вземете всичко, което може да представлява интерес в ареста. Като свършите, ще взривим тая лайняна съборетина. — След това погледът му се върна отново на Колбайн. — Не искаме такава сган тук на Листа. Ще я разбием. — Изплю се на земята между тях. — Асбьорнсон! Разкарай го.

Двамата полицаи го отведоха. Началникът крачеше задъхано зад тях. Чу как се запали един мощен двигател, а силни фарове осветиха чакълестия път. Когато се приближиха до камиона, Колбайн видя още двама мъже в полицейски униформи. До тях седеше младо момиче на около петнайсет-шестнайсет години. Имаше бяла шапка, лунички и красиво тясно лице. Началникът хвана силно Колбайн за врата, удари го по гърба и го задържа на светлината.

— Този ли си видяла, Карен?

Момичето трепереше, но Колбайн нямаше представа дали е, защото го е видяла, или заради начина, по който се отнасяха с него. Тя затърка раменете си с малките си ръчички, облечени в светлосини плетени ръкавици на снежинки. Извърна глава, преди да отговори.

— Да. Той беше.

— Сигурна ли си?

— Да. Сигурна съм.

— Напълно, ама напълно ли си сигурна, момичето ми?

Колбайн потрепери. Този глас бе на някой друг. Глас, който му бе познат от по-рано. На фона на лъча светлина той първо видя чифт униформени панталони, преди фигурата да направи крачка напред. Хел Клепшлан държеше бастуна хоризонтално пред гърдите си.

— Да, татко. Напълно съм сигурна. Абсолютно сигурна.

Карен Клепшлан вдигна поглед към баща си и се усмихна.