Ингар Йонсрюд
Виенското братство (42)

Глава 42

Зелените стени бяха голи, с изключение на табелката с надпис, който гласеше, че храната е само за пациенти. Фредрик взе две чаши кафе и седна. На един стол точно срещу него седеше млада жена. Изглеждаше така, сякаш умира от студ в тънката болнична престилка. Четеше старо списание и барабанеше по пода с босите си пръсти.

„Полицията потвърди, че тялото е на издирвания ислямистки лидер“, прочете Фредрик през рамото на Сюне Йоргенсен.

— Е, трябваше все нещичко да им дадем — отбеляза Сюне и изключи таблета си.

Шепнейки, Фредрик й разказа до какви изводи бяха стигнали тримата. Че може да се очакват нови нападения. След това Сюне излезе от чакалнята. През стъклената врата можеше да види как ниската, но жилава жена крачи неспокойно с телефон в ръка напред-назад в коридора.

— Как е Кафа? — попита тя, когато се върна обратно.

— Добре е. Преживяла е шок.

— Ще се справи ли при вас, как мислиш?

Фредрик разбра защо го питаше.

— О, да. И двамата я очакваме с нетърпение да се върне. Не започнахме добре, но… — Потупа я приятелски по рамото. — … Нищо не сплотява полицаите повече от куршум в главата.

Нямаше да задава повече въпроси. За Сюне това беше достатъчно. А и казаното от него беше вярно. Сега бяха трима. Пер и Пол и Кафа Аскелад^[1], както се бе изразил Андреас.

Целувката по бузата. Защо ли точно този момент изплува в съзнанието му, когато Сюне попита за Кафа? Какво беше събудило у него това докосване? Беше чел за това. Кризисна психиатрия. За този, който е преживял кризата, е важно да може да изрази своята благодарност. Тя го бе целунала. Това беше израз на колегиална благодарност. В нейните очи той й бе спасил живота. Така че стига вече с това, дявол да го вземе, казваше си той. Кафа му беше колежка. Кафа беше значително по-млада негова подчинена. И това бе всичко.

Сюне се изкашля в опит да привлече вниманието му. Сериозното й изражение отново събуди у него угризения на съвестта. Тя беше тази, която трябваше да отговаря за действията на Фредрик на тавана. Себастиан Кос се беше погрижил темата за психичното здраве на Фредрик отново да стане актуална. Сюне обаче се бе застъпила за него. Беше го защитила и накрая беше изискала да го задържи в екипа си. Неговите грешни преценки сега щяха да петнят нейното име. А главният секретар Неме бе човек, който не забравяше никоя грешка.

— Още веднъж. Съжалявам — каза той.

За момент се зачуди дали това не беше причината, поради която разговорът й по телефона в коридора беше отнел толкова време. Дали Кос и Сюне нямаха разногласия относно неговата преценка? Тя явно нямаше никакво намерение да каже и дума относно това с кого е говорила и за какво е ставало дума, а и Фредрик не усещаше нужда да попита.

— Забрави.

Сюне хвърли поглед към босата жена.

— Има едно нещо, което не разбирам — прошепна тя. — Защо не те е убил?

Фредрик бавно поклати глава.

— Не знам.

Тя отново включи таблета.

— Ето видео от хостела.

Записът бе отпреди четири седмици. Първите кадри показваха в поглед отгоре как една мъжка фигура влиза вътре. Носеше тъмни дрехи, а лицето се закриваше от шапка с козирка. Кадрите, заснети вътре, бяха по-ясни. Лицето му стана видимо, когато отиде до рецепцията. Сюне натисна паузата. Фредрик примигна над очилата си.

— Хм. Формата на главата му съвпада. Не мога да видя ясно очите му… Но носът и горната устна… — Фредрик се поколеба. — Явно носи маска. Изглежда много истинска.

— Но мислиш, че е той?

Беше той. Голямото мускулесто тяло. Плавни и контролирани движения. Побиха го тръпки, когато видя как мъжът в черно тръгва към информационното табло и си преписва потребителското име и паролата за безжичната мрежа на хостела. Поседя там няколко секунди, а след това просто излезе. Точно както беше предположила Кафа.

— Може ли да го взема за малко? — Фредрик взе таблета. Сюне го погледна неразбиращо, но преди да успее да попита нещо, ги повикаха и двамата излязоха от чакалнята.

Миризмата на сапун, антисептични средства и преварени зеленчуци му напомняха за отдавна отминали времена. Мълчаливи санитарки крачеха по балатума с пълни подлоги. Вратите скърцаха, а хората разговаряха тихо. Санитарката, която ги повика, вървеше две крачки пред тях, докато стигна пред една светлосиня врата. Носеше косата си на опашка и имаше малък часовник, закачен за страничния й джоб.

— Лекарят каза десет минути — съобщи им тя.

Квадратната стая миришеше на пикня. Леглото беше празно. Пред прозореца имаше инвалидна количка, а в инвалидната количка седеше мъж.

— Ивар? Ивар. Имате посещение.

Санитарката сложи ръката си върху неговата и завъртя количката. Главата му беше обвита в каска от дунапрен и марля и бе отпусната върху възглавница между раменете и врата му. От устата му се стичаха лъщящи лиги върху хавлиена кърпа. Безцветна тръба вкарваше някаква течност в сънната му артерия.

— Ивар? Казвам се Сюне. Работя за полицията.

Беше клекнала.

Ивар Тюфте не се помръдваше. Само лекото разширяване на тъмните му зеници показваха, че ги чува. Фредрик си помисли за последния път, когато беше видял мъжа. Безжизнен в мазето на Сулру, а вратата се блъскаше в черепа му. Още оттогава се боеше от този момент.

— Ивар? Разбирате ли какво казвам?

Сюне положи ръка в скута на пациента. Точно до неговата. Едната му китка беше превързана с много бинт и беше неподвижна. Пръстите на другата бяха открити и се движеха изпод финия бинт. Погали го внимателно с палец. Дишането на мъжа в количката се ускори. С голямо усилие той вдигна ръка и я сложи върху нейната.

— Ъъъъъъ — изпъшка той.

— Ивар. Разследваме случилото се в Сулру. Можете ли да стиснете ръката ми, ако ме разбирате?

Зачакаха.

— Можете ли да стиснете?

Сюне се обърна към Фредрик.

— Никакъв отговор.

Точно когато се изправи, вратата зад тях се отвори. Влезе нисък лекар с потни ръце. Извини се, че се е забавил. Останаха до края на леглото. Мъжът в бели дрехи говореше бързо и тихо.

— Пациентът има сериозни мозъчни увреждания. Трудно е да се правят прогнози.

— Какво му има на ръката? — попита Фредрик.

— Дъвче я. — Лекарят ги изгледа с очакване. — Е, сега го видяхте, както поискахте. Ако имате още въпроси, предлагам да се преместим в офиса ми.

Следователите се спогледаха.

— Добре — каза тя. Когато се обърнаха към вратата, Фредрик рязко спря.

— Може ли… само за няколко минути. Да остана с него насаме.

Лекарят го погледна с присвити очи.

— Няколко минути.

Фредрик отвори папката, която носеше със себе си. Извади най-горната снимка. Беше паспортната снимка от флашката на тавана. Първо я подържа пред очите на Тюфте. След това я остави в скута му. Пострадалият проследи движението с поглед. Сложи ранената си ръка върху нея. Погали я нежно с пръст.

Около час по-късно Фредрик седеше в колата на паркинга на болница „Юлевол“. Притискаше превръзката между показалеца и палеца си. Въпреки упойката раната бе топла и боцкаща, а главоболието назряваше между ушите му.

— Какво, по дяволите, направи там вътре? — изсъска Сюне.

— Вършех си полицейската работа.

— Лекарят заплаши да ни съди. Мамка му, какво се случи?

Фредрик я погледна с извинителен поглед.

— Поговорихме си.

Сюне го гледаше с озлобени очи.

— И?

— Първо Ивар Тюфте потвърди, че това е скъп член на общността „Светлината Божия“. Вероятно един от изчезналите пастори.

Фредрик й подаде снимката.

— След това потвърди също, че това е мъжът, който се е опитал да го убие.

Върна й таблета.

— Мъжът, който ни нападна на тавана. Показах на Ивар записа от хостела. Тогава той изкрещя и започна проклетото хапане.