Ингар Йонсрюд
Виенското братство (57)

Глава 57

Бръмченето на косачката беше монотонно и успиващо.

Не бе спала кой знае колко през последните няколко нощи. Просто не можеше. Въпреки това умората взимаше връх през следобедните часове и тя се протегна. От тъмната двуетажна къща, дома на брачната двойка Ветре, Кари Лисе мяркаше от време на време мъжа си през клоните на овощните дръвчета. Предния ден той беше подрязал храстите и оплевил розовата леха. Ден по-рано пък беше измил и излъскал колата. Не го виждаше да се усмихва, освен когато си играеше с внучето. Тогава лицето му грейваше и те се споглеждаха за кратко, изпълнени с надежда. След това отново се избягваха. Двамата твърде много си напомняха един на друг за изчезналата си дъщеря. Всеки се справяше посвоему с болката. Тя си мислеше за политика.

Когато бяха разбрали, че дъщеря им и внукът им са изчезнали след убийствата в Сулру, тя бе направила ясно изявление към членовете на партията: няма да спирам да работя. А сега, когато внучето й си играеше спокойно на втория етаж, а Анете им бе изтръгната от ръцете и отведена някъде? Трябваше да работи. Самообвиненията, след като бе послушала дъщеря си относно страховете й от полицията, я изгаряха отвътре.

Метна и последните кюфтенца в тигана и изчака водата да заври, а след това изсипа макароните. Дръпна пердетата и погледна към небето. Бяха надвиснали тъмни облаци. Сипа една порция на Вилям, излезе в коридора и го повика. Той отговори, че идва, и тя отново се зарадва да чуе гласа му. След това тръгна към терасата, но се спря в хола, където седеше полицаят, който ги охраняваше.

— Елате да хапнете с нас.

— Благодаря, но ще ям, когато не съм на смяна — каза той и й се усмихна.

— Стига глупости. Вилям ще се чуди защо не обядвате с нас.

Бьорн Олав Ветре погледна през масата въпросително към жена си. Вилям не дойде и тримата започнаха. Ала изминаха десет минути, а внукът им не се появяваше.

— Да отида ли да го взема?

— Не, вие си яжте. Аз ще ида — каза Кари Лисе и се изправи. Чак когато стигна в края на стълбището, у нея се надигна чувство на безпокойство. Ниският коридор й се стори по-тесен от обикновено. Обходи с поглед стените и детските снимки на Анете. Тогава разбра какво не е наред. Старата стая на Анете беше затворена. Спомни си, че бе сложила един вестник, за да не се затваря вратата, и да може да чуе, ако внукът й я вика. Блъсна вратата и я отвори. Вилям й се усмихна.

— Здравей, бабо.

Нямаше сили да отговори. Само се взираше потресена пред себе си. На яркия цветен килим седеше висок здрав мъж и държеше в скута си четиригодишното дете. Около тях имаше разпръснати колички, лего и плюшени играчки. Обезопасеният за деца прозорец зад тях беше отворен. Мъжът бе облечен в черно. Носеше черна качулка, прилепнала плътно върху издължената му глава. Стигаше точно до пронизващите му очи. Бяха приковани в нейните. Сложи пръст на устните си. Чак тогава тя забеляза фините очертания на една маска. Започваше от носа и се спускаше до брадичката. Точна имитация на лице. Но от близко разстояние можеше добре да види, че липсваха малките детайли, трептенията на мускулите и онази спонтанност на лицата ни, която кара всеки от нас да изглежда единствен по рода си.

Бе сложил едната си жълта като восък ръка на гърба на Вилям. Тя бе толкова голяма, че само с палец и показалец можеше да обхване гърлото на момчето. В другата държеше торбичка с лакомства. Кари Лисе Ветре видя как внукът й вади един след друг желираните бонбони, оформени като крокодилчета. Когато Вилям се опита да даде едно на баба си, мъжът здраво го дръпна назад. В очите на детето изведнъж се появи уплаха. Тогава мъжът кимна към пода точно пред нея. Там имаше прозрачно пликче. Тя безсилно се свлече на колене. От пликчето извади снимка на някакъв мъж. Беше й познат. Това бе една от снимките, които Фредрик Байер й бе показал. Пер Улсен, така се казваше. Един от пасторите от Сулру. Имаше нещо, изписано на снимката. „Бьоре Дранге“. Имаше и някакъв предмет вътре. Изплъзна се от ръката й. Диктофон.

Тъмната фигура не свали поглед от нея, докато оставяше Вилям на пода и се изправяше. След това безшумно се прехвърли през прозореца и изчезна.