Ингар Йонсрюд
Виенското братство (37)

Глава 37

В задния двор силуетът на Кафа се сливаше със сенките. Чак когато се приближи към нея, той забеляза, че е сложила ръце на кръста си. Погледът й беше отправен нагоре към тясната вита стълба, прикачена към фасадата. Загледа се настояващо във Фредрик. Той въздъхна, почисти очилата си и поклати глава.

— Ама, разбира се, защо не — промърмори той.

Аварийната стълба издаваше по-малко шум, отколкото се беше опасявал. На върха имаше решетъчна стоманена площадка, увита в тел. Фредрик потрепери, поглеждайки надолу към засенчения заден двор. Едно падане от тук и край на забавата. Край на всичко. Проклетото коляно го заболя от изкачването. Трябваше да минат през ниска около метър врата, за да стигнат до таванското помещение. Нямаше катинар, но бяха забити два изкривени гвоздея вместо райбери, които да пречат на вратата да се отваря от вътрешната страна. И двата гвоздея обаче сочеха надолу. Следователите се спогледаха. Очите на Кафа бяха широко отворени и сериозни. Между черната й коса и тъмното й чело капчици пот проблясваха като перли.

— Готова ли си? — прошепна Фредрик.

Тя кимна потвърдително.

Вратата леко изскърца, докато я отваряха. Чуха лек металически шум. Малко по малко очите им привикнаха на слабата светлина, идваща от прозореца на тавана над тях. Вътре една върху друга бяха скупчени маси, а краката им седяха като копия. Столове, канапета и стари пейки бяха разпръснати навсякъде. Миришеше на дърво, стар байц и имаше слабо металическо сладникаво ухание. Лъх на мухъл. До прозорчето на тавана имаше стена, която разделяше стаята на две. През един отвор в стената се прокрадваше светлината, която идваше от прозореца от другата страна.

Таванското помещение се простираше по цялата дължина на сградата. Тук вътре свежият нощен въздух беше заменен от застояла жега. Фредрик усети как потта му се стича по гърба. Прииска му се да си свали коженото яке, ала се притесняваше да не вдигне твърде много шум. Защото нещо му подсказваше, че трябва да са тихи. И преди беше имал подобно чувство. И му се доверяваше. Кръвта пулсираше в слепоочията му. Приведен напред, се промъкна навътре. Дъските по пода изскърцаха. Някъде по средата на пътя към отвора в стената се спря.

Нямаше никакъв звук или движение, които да го предупредят. Въпреки това Фредрик спря. Беше комбинация от вътрешни усещания. Беше пропуснал нещо. Даде сигнал на Кафа. Затвори очи и се заслуша. Нищо. Отвори и обходи с поглед помещението. Тогава го видя. Нещо изрязано в стената, на пръв поглед приличаше на дупка от чеп. Но не беше това. Беше по-голямо, по-равно и по-кръгло. Просто не се вписваше. Освен това сега забеляза, че на пода има стърготини. Светли пресни стърготини. А през дупката беше прокаран тънък конец. Корда от въдица. Минаваше над главата му към вратата, през която бяха влезли. Хвърли поглед назад. Кафа също го беше видяла. Внимателно дръпна връвта. Отново този тих металически шум.

Другото таванско помещение беше по-малко. Но изпълнено с живот. На връвта между стените и наклонения покрив се полюляваха килими, плетени черджета и завивки. Образуваха коридори с подвижни стени в стаята. В десния край видяха врата. Кафа го потупа по ръката. Посочи му нещо. На стената точно над тях висяха два стоманени болта, овързани в корда. Те бяха издавали шума. Някаква аларма?

Спогледаха се бързо.

— Вратата — прошепна Фредрик и посочи към дъното на коридора от килими.

Тя кимна в знак на съгласие. Черджетата миришеха на тютюн и прах.

Вратата беше открехната. Фредрик я побутна с крак и пред тях се откри квадратна стая без прозорци. Едвам успяха да различат една мръсно бяла вана до стената. Пред нея бяха наредени няколко пластмасови кани и един чувал, пълен с боклук. Промъкнаха се вътре.

Фредрик Байер не беше подготвен за това, което щеше да види. Човек никога не е подготвен да види нещо подобно.

Трупът във ваната бе различен от всичко, което беше виждал някога.

Това несъмнено беше тяло. На човек. Но дали е било на мъж или жена, тъмнокожо или бяло, убито или извършило самоубийство… Във ваната имаше желе, изгорена от киселина органична маса с дължината на човешко тяло. Подът беше покрит с червена като кръв гъста течност, разпръснати дебели влакна, приличащи на месо, бели остатъци от кости и сиви буци.

— Мили боже — каза Кафа и се хвана за устата.

Изведнъж ги връхлетя сладникавата металическа воня. Когато се бяха вмъкнали на тавана, беше просто полъх. Сега изпълваше всичко наоколо. Като олио се плъзна по носа и гърлото на Фредрик. Усещането наподобяваше давене. Залитна и се свлече на колене. Усети болезнени и неконтролируеми позиви за повръщане. Мирисът на пода успя сякаш да изхвърли вонята от дробовете му. С всички усилия успя да задържи съдържанието на стомаха си. Сложи ръка на носа си и бавно отново успя да придобие контрол над дишането си. Обърна се и погледна надолу към ваната.

— Мамка му, отвратително — простена той. — Ти добре ли си?

Спогледаха се.

— Кой ли е това? — покашля се тя. Беше покрила носа си с якето. Наведе се над това, което някога, изглежда, е било глава. Очите ги нямаше, на тяхно място зееха две прогорени дупки. Долната челюст беше потънала навътре, а зъбите в горната част на устата проблясваха в жълто.

Фредрик разтърси глава и отправи поглед към чувала с боклук. В него имаше някаква сиво-бяла пудра. Облиза пръст и понечи да бръкне в него, ала размисли. Вместо това се изхрачи и изплю в него. Издигна се гъст дим като от нещо горящо.

— Вар — каза той. — Негасена вар.

— Вар?

— Изгаря органична материя. Този приятел се стича парче по парче във фиорда на Осло. При това бързо. Ако не го бяхме открили, до няколко дни щеше да е станал храна за рибите.

Фредрик тръгна да разглежда каните с химикали, но Кафа го хвана силно за ръката. Издърпа го обратно при ваната.

— Виж — каза тя.

Той го видя. Пръстът й сочеше към някогашните силни ръце на трупа. Бяха отпуснати край разлагащата се маса. Десният юмрук си беше на мястото. Но левият… Ясно виждаха, че беше деформиран. Липсваха му четири пръста. Беше останал само изгорелият палец.

— Дявол да го вземе.

Фредрик се сещаше само за един човек, на когото липсваха четири пръста от лявата ръка. Емира. Погледна към Кафа. Искаше да каже нещо, но от гледката думите заседнаха в гърлото му. Като танцуващо огънче от деня на Свети Йоан една червена около сантиметър точка се понесе над тъмните й къдрици, спускащи се по слепоочията й.

— Залегни!

Издърпа я толкова силно, че и той падна назад. Така и не чу изстрел, но вместо това проехтя звън на метал. Куршумът беше профучал между тях и беше уцелил ваната. Чу се само свистенето на нискоскоростния снаряд.

Кафа гледаше към Фредрик, а той отвърна на погледа й, като се мъчеше да се изправи.

— Бягай! — изкрещя той.

И тя побягна. Приведе се напред и се хвърли между килимите. Той я последва. Кафа блъскаше подвижните стени, шмугваше се под тях и ги заобикаляше. Трябваше само да стигнат до другата стая, до вратата. Навън. И щяха да бъдат спасени. Кафа изчезна от полезрението му, когато се шмугна под последния килим. Той беше по-голям от останалите, по-дебел и по-дълъг. Фредрик знаеше, че трябва да се докопа чак до стената, за да може да мине. Повреденото му коляно го забавяше. Със своите къси и бързи крака тя можеше да тича много по-добре. Затова и остана толкова изненадан, когато отмести килима и видя, че още стои там, на само няколко стъпки от него. Кафа направи крачка встрани. И още една. Колебливо. Подпря се на вратата с ръка, но не уцели бравата, сложи ръка на пода и започна бавно да се обръща. По една или друга причина той насочи поглед към глезена й. Голият й тънък глезен, който бавно се въртеше, докато обувката й не помръдваше от пода.

Фредрик забеляза бликащата кръв чак когато обърна тялото на партньорката си по гръб. Надвеси се над нея. Хвана я за яката на якето. Изрита вратата. Кафа беше отпусната. Големите й кафяви очи се взираха в неговите в момент на панически страх. Кръвта шуртеше от огнестрелна рана в главата й. Издърпа я през отвора на вратата. След това се обърна.

Зад тях една облечена в тъмни дрехи сянка се беше раздвижила. Изправеният мускулест мъж беше по-едър от Фредрик, много по-силен и имаше кръгла избръсната глава. А по пода между тях се плъзна точка на лазер. За момент Фредрик помисли, че мъжът носи плувна маска, но след това осъзна какво е това. Очила за нощно виждане. Още няколко крачки, далеч от килимите, той можеше да ги види ясно като посред бял ден. Фредрик изкрещя.

— Прекрати огъня незабавно. Полиция!

Бам. Бам, бам. Бам. Куршумите надупчиха гредите на тънката дървена стена. С Кафа на ръце, той побягна между мебелите, възглавниците на канапета и масите. По-скоро усещаше дишането й на гърдите си, отколкото го чуваше. Учестено. Хриптящо. Нямаше много време. Погледът му падна на едно канапе, прекатурено върху маса. Щеше да сложи Кафа там долу. Не можеше да я носи. Това би означавало смърт и за двамата. Затова издърпа канапето настрана и внимателно я положи отдолу. Извади мобилния си телефон от вътрешния джоб и набра номера за спешни повиквания.

— Говори комисар Фредрик Байер. Под обстрел сме. Партньорката ми е простреляна — изсъска той. Два пъти повтори адреса и остави телефона в ръцете на Кафа. След това избута канапето над нея и пълзейки, се отмести. Скри се зад един скрин. Заслуша се. Облеченият в тъмни дрехи мъж сигурно го беше чул. Колко ли време щеше да седи тук преследвачът им? Щеше да отнеме време, преди колегите му да пристигнат. Трябваше да излезе оттук. Ако не искаше да бъде убит. И да измъкне Кафа. Ако още беше жива.

От другата страна на стаята се чу тежко дишане. Прокънтяха стъпки на гумени подметки, приближаващи се към отвора. Фредрик веднага отхвърли мисълта за вратата на покрива, през която бяха влезли. Щяха да го направят на решето, преди да е преполовил пътя. Оставаше само една възможност. Вратата към стълбището на сградата. Тази, която водеше навън и беше затрупана с мебели. Трябваше да е някъде там, от другата страна на стаята.

С тласък обърна скрина, който падна шумно. Втурна се напред. В тъмното нямаше как да изтича, без да вдига шум. Хвърли една маса и няколко стола, а някакви рафтове се стовариха на пода.

Нямаше изстрели. Никакъв звук зад него. Скочи силно напред. Успя. До края на стената беше сложена голяма етажерка. Трябваше да се провре между нея и стената, за да си проправи път напред. Въпреки това щеше да успее. Не беше толкова тясно. Странично се придвижваше стъпка по стъпка. Накрая стигна. Усети пантите на вратата. Заопипва я, търсейки бравата…

Тогава разбра. Причината, поради която мъжът зад него не стреляше. Причината, поради която тъмната фигура не го следваше. Сега отново чу тежкото изчакващо дишане. Нямаше брава. Нямаха никакъв шанс още от момента, в който бяха влезли в помещението. Мъжът го знаеше от самото начало. Че няма път навън. Че е само въпрос на време да се окаже в задънена улица. Отново му се догади. Не можеше да си поеме въздух. Опита се да се хване за нещо, да намери някаква дупка във вратата, която да му помогне да избяга навън. Но нямаше нищо. Само студен метал и мъртво дърво. И… пластмаса. Пластмаса отстрани на вратата. Около пантите. Кабел. Електрически ключ. Ключ на лампа.

Подът от другата страна на шкафа изскърца. Фредрик разбра, че мъжът, който скоро щеше да го убие, просто чака. Присмива му се. Наслаждава се на надигащата се паника у Фредрик. Със сигурност беше така.

Фредрик удари електрическия ключ с лакът. Присветна. Пак присветна. По-бързо. Стаята беше озарена от жестока студена светлина от неонова тръбна лампа на тавана. Той се отблъсна от стената и се хвърли с всички сили към етажерката. Тя се обърна и се сгромоляса на пода. Ето го.

Мъжът беше около два метра висок. Слаб. Мускулите му изпъкваха над тесния черен пуловер. Наведен напред и разкрачен, той се въртеше хаотично в кръг. В дясната си ръка размахваше полуавтоматичен пистолет, докато с лявата се опитваше да свали очилата за нощно виждане от главата си. В момент на прозрение Фредрик осъзна, че светлината ще предизвика зелено-бели експлодиращи искри в очилата, докато електрониката търси грешката в системата. Нападателят беше заслепен за няколко секунди. Фредрик се втурна напред. Удари го в челюстта и огромното тяло отстъпи крачка назад. Фредрик го блъсна силно с рамо в гърдите и посегна към ръката с пистолета. Все едно докосваше риба. Студена и хлъзгава. Вкопчиха се един в друг в помещението. Блъскаха се в столове и разни дървени материали. Фредрик се надяваше да се ударят в нещо голямо. Нещо, което да извади великана от равновесие и той да падне по гръб. Чу се тъп звук. Мъжът беше успял да изтръгне очилата си. Студеното равномерно тежко дишане на мъжа беше толкова странно, че Фредрик не се сдържа да не го погледне. Срещна погледа на врага си. За втори път тази нощ не можеше да повярва на очите си.

Главата му беше тясна, продълговата и без нито един косъм. Беше махнал дори веждите и миглите си. Бледата му кожа напомняше на Фредрик на втвърден восък. Две леденостудени сиви очи го гледаха от обезобразеното лице. Мъжът нямаше уши. Там, където трябваше да е носът му, имаше само една крива пръхтяща дупка и Фредрик гледаше право в носната му кухина. Надолу отворът преминаваше в уста без горна устна. Подобно на носа, и устната в някакъв момент е била изрязана, а червено-белият белег се сливаше с небцето. Някъде там надълбоко в отворената челюст, изпълнено с омраза към него, трепереше парче месо, като новороден плъх. Остатъците от език.

Връхлетяха върху тънката дървена стена. Сблъсъкът не беше силен, но достатъчно тежък, за да извади въздуха на великана. Фредрик се огледа наоколо. Ето там. Горе-долу на височината на раменете му един гвоздей стърчеше от стената. С всички сили удари ръката с пистолета в него и гвоздеят се заби в дланта на мъжа. Дълбок хриптящ звук се надигна от гърлото на нападателя. Пистолетът падна на земята. Фредрик го изрита с коляно в слабините. Уцели. Обезобразеният изстена. Направи го отново. С всички сили стовари коляното си в половия му орган. Искаше да свие коляно още веднъж, но то изведнъж отказа да му се подчини. Ръката, която се беше вкопчила в крака му, беше толкова огромна, че почти го обхващаше целия. Изблъска Фредрик силно назад. Нямаше никакъв шанс. Хвана грамадната фигура за талията, успя да се докопа до колана му и двамата паднаха един върху друг. Мъжът в черно го хвана за гърлото и изви главата на Фредрик към дървения под. Силата му беше неимоверна. Разтърсваше го така, както децата размятат кукли. Очилата му паднаха. Стегни се. Издърпай го за колана. Хвани се за джобовете му. Дръж се. Опита да запази хладнокръвие. Успя да разхлаби нещо от колана.

Светът сякаш стана по-малък. Изпълненото с омраза лице висеше над него. Студените ръце бяха обвити около врата му.

Причерняваше му все повече. Светлината все повече намаляваше.