Джоди Елън Малпас
До този мъж (8)

Осма глава

Понеделник е. Будя се на разсъмване и веднага отивам в банята, за да проверя какво става с цикъла ми. Разбира се, всичко е чисто и сухо и аз сядам, за да плача тихо. Мога да изчакам няколко дни, но винаги съм била като часовник, затова само ще отлагам неизбежното. Трябва да посетя доктор Монро.

Излизам от станцията на метрото „Грийн парк“ на „Пикадили“ и спирам за няколко мига, за да попия лудия поток от хора в часа пик. Това ми липсва. Липсват ми хаосът в метрото и изминаването пеша на няколкото преки до офиса — трескавото вървене, избягването на сблъсъка с хора, които викат в мобилните си телефони. Всичко това, съчетано с шума на коли и автобуси, с нетърпеливото бучене на клаксони и със звънтенето на велосипедистите, предизвиква лека усмивка на лицето ми, докато не получавам смушкване в гърба и присмех, защото задържам пешеходното движение.

Изтръгвам се от мечтанието си и се отправям към площад „Бъркли“.

— Добро утро, цвете! — Патрик е излязъл от кабинета си и приближава едрото си тяло към бюрото ми.

Сядам на стола и се завъртам към него.

— Добро утро! — Глупаво е, но трябва да се преструвам на весела.

Той кацва на бюрото ми, като извлича обичайния писък от претоварените плоскости, и аз се напрягам в очакване. Бюрото ще поддаде някой ден.

— Как е младата булка? — Щипва бузата ми нежно и ми намигва.

— Идеално. — Усмихвам се. Вътрешно се смея на себе си и на способността си да избирам най-неточните думи, за да опиша как се чувствам наистина. Можех да кажа добре или страхотно, но не… казах идеално. Идеално объркана, това съм аз.

— Беше чудесен прием. Благодаря.

— За нищо — отхвърлям оценката на шефа ми. — Къде са всички? — питам. Отчаяно искам да отклоня темата от моята хаотична сватба и — както изглежда — хаотичен брак.

— Сал е в архива и подрежда, а Том и Виктория трябваше вече да са тук. — Поглежда часовника си. — Ван дер Хаус — сега поглежда към мен и аз се мъча да изглеждам спокойна при споменаването на името на датския ми клиент — свърза ли се вече с теб?

— Не. — Пускам компютъра и размърдвам мишката, за да включа монитора. От мислите ми не убягва фактът, че ми е даден краен срок днес да уведомя шефа си за отмъстителната мисия на Микаел, но като се има предвид сегашното ми състояние и това, че напуснах Джеси, мисля, че моят господар засега няма да ме притиска по този въпрос. — Каза, че ще се свърже с мен, щом се върне в Англия.

— Много добре. — Патрик се размърдва върху бюрото ми. Иска ми се поне да седи неподвижно, щом ще продължава да изтезава горката мебел. — Нещо да докладваш за другите си клиенти? Семейство Кент, госпожица Куин… господин Уорд. — Усмихва се на собствената си малка шега и въпреки терзанията ми с новия ми съпруг съм благодарна, че той не се противопостави на връзката ми с Джеси… ако изобщо има връзка след следващите няколко дни.

— Всичко е супер. У семейство Кент се работи на пълни обороти, утре започваме при госпожица Куин, а господин Уорд би искал да поръчам леглата за новите стаи възможно най-скоро. Може да отнемат месеци.

Патрик се смее.

— Ава, цвете, няма нужда да наричаш съпруга си господин Уорд.

— Навик — мърморя. Мога да го нарека с много думи в момента.

— Имаш предвид онези прекрасни легла в решетъчен стил?

— Да. — Измъквам скицата от чекмеджето си и я представям на Патрик.

— Поразително — казва той просто. — Обзалагам се, че ще струват няколко хилядарки.

Поразително? Да. Скъпо? Абсурдно. Но Патрик не осъзнава ползите от тези легла в място като Имението. За този голям мечок Имението все още е само прекрасен провинциален хотел.

— Той може да си го… — Свивам рамене и взимам скицата, когато ми я подава.

Прибирам я доволна, когато острият пукот на цепещо се дърво раздира тишината на офиса и наблюдавам шокирана как Патрик се срива на пода с разтревожено лице.

Не знам защо. Трябваше да го очаква. Скутът ми е изпълнен с парченца от бюрото и съм страшно благодарна, че краката ми не бяха под него. Щяха да са счупени.

— По дяволите! — крещи Патрик и се търкаля в трески и предмети, които украсяваха бюрото ми, включително плоския монитор. Не знам дали да скоча да му помогна, или просто да се разсмея, но напорът е по-силен от мен. В гърлото ми набъбва гръмогласен кикот и е нужна всяка частица от волята ми, за да го задържа. Това е просто прекалено смешно.

Губя битката. От устата ми изскача взрив от смях и внезапно съм парализирана от веселие. Няма никакъв шанс Патрик да се вдигне от пода без помощ, но се съмнявам, че аз ще съм от полза. Той може би тежи шест пъти повече от мен.

— Съжалявам. — Усмихвам му се и се опитвам да върна контрол върху тялото си, което се тресе от смях. — Ето. — Подавам му ръка и той се пресяга, за да я хване, но това напряга ризата му и тя се разпаря, а копчетата политат във всички посоки и шкембето на Патрик лъсва изпод отворената риза. Това не ми помага и потушеният с усилие смях се връща с пълна сила.

— Да му се не види! — ругае той, но държи здраво ръката ми. — По дяволите!

— Боже! — възкликвам и се превивам, за да не се напикая. — Патрик, добре ли си? — Знам, че е. Нямаше да се търкаля и да ругае, ако беше сериозно ранен.

— Не, по дяволите, не съм. Ще успееш ли да се овладееш и да ми помогнеш? — Дръпва ръката ми.

— Съжалявам. — Не е добре. Плача от смях и спиралата ми вероятно се стича по бузите ми. Използвам цялата си сила, за да вдигна Патрик от пода бързо и да отида в тоалетната. И когато най-накрая го изправям на крака, тичам натам. — Извини ме! — смея се. Подминавам шокираната Сал, докато прелитам покрай архива.

След като оправям лицето си и успокоявам конвулсиите на тялото си, се връщам в офиса. Том и Виктория са пристигнали, а Сал пълзи на колене и събира милиони кламери.

— Какво стана? — прошепва Виктория.

— Бюрото ми най-после се предаде — усмихвам се и с всички сили се опитвам да сдържа нов пристъп на кикот. Ако започна, няма да спра.

— Пропуснах го! — извиква Том невярващо. — Проклятие! — Окачва чантичката си на гърба на стола си. — Скъпа! Как е булката?

— Добре — отговарям.

— О, да! — обажда се Виктория. — Когато се оженя, ще имам точно такава сватба, освен че може би няма да е в се…

Стрелвам предупредително с очи моята вятърничава колежка и тя осъзнава, че почти е сгрешила, затваря уста и набързо се маха от мястото.

Коленича, за да помогна на Сал.

— Беше красиво, Ава — размишлява тя замечтано. — Късметлийка си.

Милите думи на Сали само усилват унинието ми. И тогава телефонът започва да звъни в чантата ми. Поглеждам към нея, тя стои насред хаоса от счупеното бюро. Не мога да говоря с него. Малко съм изненадана, че му отне толкова време, за да ми се обади, и още по-изненадана, че не беше много настойчив снощи. Тези неща са признак само на едно нещо. Знае, че е преминал границата. Дори не мога да си представя какво прави сега, освен че бяга безброй обиколки на „Роял Паркс“.

Сал ме поглежда с очакване, но аз само се усмихвам и продължавам да събирам кламери и да ги пускам в кутията. Чак сега започвам да се чудя защо от всички неща, които можехме да разчистваме, сме се захванали с най-дребните.

— Ще му се обадя после — казвам на Сал, докато мисля колко терапевтично е всичко това.

Щом свършваме, Сал се изправя и отива в кухнята, да прави кафе, а аз се вдигам и се отправям към кабинета на Патрик. Почуквам на вратата и пъхвам глава. Той седи на бюрото си с леко зачервено лице и реши косата си.

— Добре ли си, Патрик? — питам и прехапвам свирепо устна, докато оглеждам закопчаното му сако, което скрива закръгления корем.

— Да, да. Добре съм — пухти Патрик и пъхва гребена във вътрешния джоб на сакото си. — Мисля, че Айрин ще види в това знак, че трябва да отслабна. — Усмихва се леко и вече се чувствам по-добре за това, че му се смях. Аз също се усмихвам. — Радвам се, че направих деня ти по-весел, цвете.

— Съжалявам, но трябва да си чувал пукането всеки път щом сядаше на бюрото.

— Да, чувах. Глупав евтин боклук!

— Сигурна съм — съгласявам се със сериозно изражение. Нямаше нищо евтино в моето бюро. — Искаш ли кафе?

— Не — мърмори Патрик. — Трябва да се прибера и да се преоблека.

— Добре. — Измъквам се от кабинета му и се връщам при моята купчина дърво. Ровя, докато откривам чантата си. Намирам телефона, изчиствам пропуснатото обаждане от Джеси и набирам кабинета на лекаря си.

— Той добре ли е? — пита Том ухилен, а Виктория се присъединява.

— Добре е, но запазете безизразно изражение, когато излезе, за да отиде и да смени разпраната риза — усмихвам се.

— Копчетата са се разлетели? — Виктория се смее и се отпуска назад на стола си.

Том поглежда към Виктория и също се разсмива.

— О, по дяволите! Какво ли не бих направил, за да върна времето назад и да съм тук в този момент!

Успявам да удържа кикота си и се пъхвам в архива, където най-после се свързвам с лекарския кабинет. След като минавам през кучето пазач, което имат за рецепционистка, най-после получавам час за четири следобед.

Денят преминава доста бързо само с няколко пропуснати обаждания от моя господар. Те бяха очаквани, но това, което не беше очаквано, е липсата на настойчивост. Джеси не се обади в офиса, не се отби и не звъня цял ден. Не съм сигурна дали трябва да съм доволна от това, че сякаш е приел моята молба за пространство, или разтревожена, че това е толкова нехарактерно за него. Минали са повече от двайсет часа, откакто го видях, и ще излъжа, ако кажа, че не ми липсва, но трябва да се преборя с това. Трябва да се придържам към позицията си, а единственият начин това да стане е, като не говоря и не се виждам с него. Плашещо е какво може да направи той с мен, и то обикновено само като ме докосне, когато съм решена да удържа на своето, така че, да, ключът е в разстоянието.

Взимам чантата и ставам от временното си бюро, което по случайност е сгъваема маса, която държим в склада.

— Тръгвам си. Ще се видим утре — казвам, докато минавам покрай тримата си колеги. — Разбрала съм се с Патрик. — Не искам да казвам къде отивам, защото това несъмнено ще доведе до нови въпроси. Тайните в този офис са лукс.

Прозвучава хор от сбогувания, докато затварям вратата зад себе си, и тръгвам към метрото. „Ангел“ започва, докато приближавам станцията, но оставям телефона в чантата. Там, където отивам, наистина нямам нужда да мисля за него, но е трудно, когато любимото му парче, което му напомня за мен, отеква много силно дори от дълбините на чантата ми. Спира за наносекунда, а после започва отново.

Пренебрегвам го и съсредоточавам вниманието си върху приближаването на станцията.

Отскачам стреснато, когато висок мъж със зелени очи застава пред мен като стена, и от уплаха слагам ръка на гърдите, докато дишам тежко. После се вбесявам страшно.

— Какво правиш? — питам кратко.

— Ти не вдигаше телефона — сочи чантата ми. — Може би не си го чула.

Поглеждам към него и откривам обвинителен поглед. Знае адски добре, че съм го чула.

— Ти си ме следил — аз също мога да обвинявам.

— Къде отиваш? — Пристъпва по-близо, но аз отстъпвам назад. Не мога да му позволя да ме докосне. И мамка му, къде отивам?

— Клиент — изтърсвам.

— Ще те закарам.

— Казах ти, че ми трябва пространство, Джеси. — Наясно съм с пешеходците, които вървят около нас, някои пъшкат, други ни хвърлят мръсни погледи, но не ми пука за тях, нито пък на Джеси. Той просто ме гледа втренчено и е шокиращо поразителен в сив костюм и синя риза.

— Колко пространство и за колко време? Ожених се за теб в събота, а ти ме напусна в неделя. — Протяга ръка и хваща рамото ми, после я плъзга надолу, докато хваща моята ръка. Както винаги косата ми се изправя и през мен преминава тръпка.

Гледам го как наблюдава сключените ни ръце и пръстите му се сплитат с моите бавно, докато дъвче устната си. — Трудно ми е, Ава. — Поглежда втренчено към мен със зелените си очи. — Без теб наистина ми е трудно.

Сърцето ми се къса за този мъж, който стои пред мен. Стискам очи и отчаяно се боря с естествения си инстинкт да пристъпя към него и да го прегърна. Ако не получи своето чрез различни видове чукане или чрез обратно броене в стила на Джеси, той ме пречупва със сърцераздирателни думи. Нямаше да е толкова лошо, но знам, че наистина мисли всяка сричка. Отново ме парализира.

— Наистина трябва да тръгвам. — Мразя себе си, задето го оставям така. Обръщам се, като очаквам да бъда задържана, но той пуска ръката ми и аз тръгвам напред шокирана и всъщност доста разтревожена.

— Бебче, моля те! Ще направя всичко. Моля те, не ме оставяй! — умоляващият му глас ме спира и ме прорязва болка. Все още съм му бясна. — Нека поне те закарам!

Не искам да се качваш на влака. Десет минути, само за това моля.

— Ще стигна по-бързо с метрото — казвам тихо сред ревящата тълпа. Обръщам се с лице към Джеси.

— Но аз искам да те закарам.

— Няма да стигнем навреме със… — Спирам, когато ми хрумва, че с шофирането на Джеси вероятно ще успеем. Вероятно той мисли същото, защото веждите му са леко вдигнати.

Не мога да му кажа къде отивам. Ще получи удар. Опитвам се да мисля бързо и трезво и намирам само една възможност. Ще го накарам да ме остави на ъгъла зад кабинета. Наблизо има жилищни сгради. Няма да забележи.

Въздъхвам.

— Къде е колата ти?

Облекчението, което се изписва на лицето му, е очевидно и това само засилва вината ми. Нямам представа защо се чувствам така. Наблюдавам го как бавно вдига ръка и поема нежно моята, после бавно ме повежда към един хотелски паркинг.

Камериерът вади ключовете от кабината си и ги подава на Джеси, който ме пуска едва когато стигаме до колата и ме настанява вътре.

Излиза на „Пикадили“, като се съобразява с другите участници в движението и сменя скоростите внимателно. Стилът му на шофиране отговаря на настроението му — унило.

— Къде отивам? — пита и включва музиката. От колоните се разнася „Острови“ на ХХ. Дори музиката е пасивна и мека.

Опитвам се да си спомня за някоя улица близо до кабинета на лекаря и само една ми хрумва.

— „Люксембург Гардънс“ — казвам и гледам навън през прозореца.

— Добре — отговаря той тихо. Знам, че ме гледа. Би трябвало да се обърна и да го предизвикам, да го накарам да обясни по-добре, но ме обзема униние. Надявам се, че Джеси не е възприел съгласието ми като подчинение. Няма да се покоря на това.

Просто трябва да стигна до кабинета без Джеси и да се справя с ужасната ситуация.

Отбива по „Люксембург Гардънс“ и кара бавно по обградената с дървета улица.

— Тук става. — Посочвам вляво и той отбива. Сега се моля да не се задържи. — Благодаря — отварям вратата.

— Моля — промърморва. Знам, че ако се обърна и го погледна, ще видя зъбните колелца да се въртят с милион километра в час и загрижена бръчка на красивата му глава, затова не се обръщам. Излизам от колата. — Ще вечеряш ли с мен довечера? — пита той бързо, сякаш знае, че шансът му се изплъзва.

Въздъхвам шумно и се обръщам към колата.

— Ти поиска десет минути и аз ти ги дадох. Не каза нищо. — Оставям един мъж с отчаяно лице, излъчващо болка, и пресичам улицата, но внезапно спирам, когато ми хрумва, че няма къща на клиент, в която да изчезна. Трябва да се върна назад поне километър, а не мога да го направя, докато Джеси седи на тротоара в колата си.

Отварям чантата си и се преструвам, че търся нещо, а наум се моля той да си тръгне. Ослушвам се за рев или за мъркане на двигателя и след цяла вечност най-после то достига до ушите ми. Мъркане е. Поглеждам през рамо и гледам как колата изчезва по улицата, после се отправям назад по улицата, от която дойдохме. Усещам гадене, но го отдавам на нервите. Не съм сигурна как ще подходя. След многобройните ми посещения при семейния ни лекар за нови хапчета и след лекциите, които получавах от нея всеки път, сега ме очаква въртене на шиш и още по-строг разговор за нехайството ми. Тя ще си помисли, че съм жадна за наказания.

Мисля, че вероятно съм.

Записвам се и взимам списание от масата в чакалнята, после прекарвам двайсет минути, преструвайки се, че го чета. Въртя се и дърпам дрехите си в опит да се успокоя. Наистина ми се гади и състоянието ми само се влошава, когато сякаш е поличба, попадам на статия с доводи за и против прекъсването на бременността. От устните ми се откъсва безнадежден смях.

— Нещо смешно?

Замръзвам в стола си, когато ме залива познатият тембър на Джеси, а после рязко затварям списанието.

— Проследил ли си ме? — питам, напълно зашеметена, докато се обръщам към него.

— Ти си ужасна лъжкиня, бебче — отчита факта, но тихо. Прав е, не ме бива, но трябва да поработя по това, ако ще остана с този мъж. Ако остана? Наистина ли помислих това? — Ще ми кажеш ли защо си при лекаря и защо ме излъга къде отиваш? — Поставя ръка на голото ми коляно и започва бавно да прави кръгове, докато ме наблюдава напрегнато.

Хвърлям списанието обратно на масата. Не мога да избягам от този мъж.

— Просто проверка — мърморя, забила поглед към пода, и се опитвам да отстраня ръката му.

— Проверка? — тонът му се е повишил значително. Вече не е тих и успокояващ. В него се усеща гняв.

Усещам как ръката му стиска. Той не може да диктува това.

— Да.

— Не мислиш ли, че трябва да направим това заедно? — пита.

Заедно? Шокирана се обръщам към него и го гледам ядосано. Оглеждам лицето му точно както той моето и Джеси отпуска ръката си, но я плъзва нагоре по крака ми.

Отстранявам я от крака си.

— Като решението, което взе, да се опиташ да ми надуеш корема? Него заедно ли го взехме?

— Не — отговаря тихо и се обръща.

Взирам се в прекрасния му профил. Нямам никакво желание да омекна и да отстъпя. Джеси показва голямо нахалство и унинието ми е прогонено напълно и заменено от предишния гняв, само че още по-голям.

— Дори не можеш да ме погледнеш, нали? Знаеш, че това, което си направил, е грешно. Моля се на Бог да не съм бременна, Джеси, защото не бих причинила гадостите, през които ме прекара ти, и на най-лошия си враг, камо ли на моето бебе.

Този път той изглежда шокиран. Очите му са присвити и косата му започва да се навлажнява на слепоочията от пот.

— Знам, че си бременна, и знам как ще бъде.

— Така ли? — Не си давам труда да спра смеха си. — И как ще бъде?

Лицето му се разнежва и кара сърцето ми да забави ударите си, когато посяга към бузата ми и нежно я погалва. Устните ми се разтварят леко и палецът му минава по долната и я дръпва.

— Перфектно — прошепва той и ме поглежда.

За кратко се гледаме втренчено, но съм изтръгната от магията му, когато извикват името ми, и бързо си спомням причината, поради която съм тук. Гневът ми също се връща. Не би било идеално. Може би за него, но за мен би било изтезание. Няма да се съглася на това. Ставам, при което той отпуска ръката от лицето ми, но за мой ужас Джеси също се изправя. О, не! Той няма да влезе с мен. Ще бъде достатъчно ужасяващо и без моя невротичен господар. Доктор Монро вероятно ще има какво да каже за решението ми за аборт, и то без да знае, че съм омъжена. Ще са нужни прекалено много обяснения. Не искам да обяснявам. Все едно, ако съм бременна, не искам Джеси да знае. Никога няма да ми позволи да махна неговото бебе, а не искам да мисля докъде би стигнал, за да ме спре. Въпреки неспособността ми да лъжа ще се опитам, когато става въпрос за нещо толкова важно. Нямам избор. Това е единственият начин.

— Да не си посмял! — изсъсквам и той се отдръпва. — Седни! — Соча стола и му хвърлям най-заплашителния си поглед, на който съм способна. Трудно е. Може да повърна всеки момент. Чувствам се ужасно и ми е много, много горещо.

За моя най-голяма изненада Джеси постъпва мъдро и се отпуска на стола внимателно. Изражението му е истински смаяно от избухването ми. Обръщам се и го оставям. Той изглежда така, сякаш е бил зашлевен по лицето. Поемам дълбоко въздух за насърчение и влизам в кабинета на лекаря.

— Ава! Радвам се да те видя. — Доктор Монро вероятно е най-милата жена, която някога съм срещала. В началото на петдесетте, с типичното леко закръгляне за средната възраст и руса коса на каре. Тя има цялото време на света за теб… обикновено. Не беше много доволна, когато се представих за трети път за замяна на загубените ми хапчета.

— И аз се радвам, докторе — отговарям нервно, докато кацвам на ръба на един стол.

Тя изглежда загрижена.

— Добре ли си? Изглеждаш зеленикава.

— Добре съм, просто малко ми се гади. Вероятно от жегата. — Повявам си с ръка. Тук е дори още по-горещо.

— Сигурна ли си? — пита тя искрено загрижена.

Усещам как брадичката ми започва да трепери и това само засилва тревогата по кръглото й лице.

— Бременна съм! — изтърсвам. — Знам, че ще ми четете конско за хапчетата, но наистина нямам нужда от това, така че, моля ви, не ме карайте да се чувствам още по-зле! Знам, че съм глупачка.

Тревогата й моментално се превръща в симпатия.

— О, Ава! — Хваща ръката ми и имам чувството, че ще се разплача още по-силно.

Съчувствието й само ме кара да мисля, че съм още по-безнадеждна глупачка. — Заповядай! — Подава ми кърпичка и аз издухвам носа си шумно. — Кога трябваше да дойде цикълът ти?

— Днес — отговарям бързо.

Очите й се разширяват.

— Точно днес? — пита тя. Кимвам. — Ава, защо си толкова сигурна? Цикълът ти може да закъснее няколко дни, както може и да подрани.

— Повярвайте ми, знам — подсмърчам. Вече не отричам и се изправям срещу проблема. Емоциите ми са тотално объркани.

Тя се намръщва и бърка в чекмеджето си.

— Отнеси това в тоалетната! — казва и ми подава тест за бременност.

Едва се сдържам да я питам дали не мога да направя теста в кабинета, но осъзнавам, че тук няма тоалетна, и напускам кабинета на доктор Монро. Надзъртам в коридора към чакалнята и виждам гърба на Джеси. Все още седи на стола, но се е облегнал напред с лакти върху коленете и глава в ръцете. Не мога да понеса очевидното му отчаяние и бързо отивам в тоалетната срещу кабинета на доктор Монро.

Пет минути по-късно съм отново при нея и се взирам в теста, който е грижливо поставен на другия край на бюрото й. Тя тупка по клавиатурата си, докато аз неистово тупкам с крак по пода. Сдържам дъха си, когато тя посяга и взима теста, поглежда го за кратко и обръща очи към мен.

— Положителен — казва просто и го задържа, за да го видя. Знаех, че ще е положителен, но потвърждението го прави още по-реално и също така разпалва болката и лудостта, които ме доведоха до този етап от живота ми.

Но, изглежда, не мога да плача.

— Искам прекъсване на бременността — казвам ясно и поглеждам доктор Монро право в очите. — Можете ли да се погрижите?

Наблюдавам как тя видимо хлътва в стола си.

— Ава, разбира се, решението е твое, но моя работа е да ти покажа възможностите.

— Които са?

— Осиновяване, подкрепа. Има много самотни майки, които се справят добре, а с подкрепата на родителите ти съм сигурна, че ще получиш добри грижи.

Присвивам се.

— Искам прекъсване — повтарям, пренебрегвайки съвета и искреността й. Но тя е абсолютно права. Моите родители биха се грижили за мен… ако бях сама. Но не съм.

Омъжена съм.

— Да — въздъхва тя. — Добре, ще трябва да направим ултразвук, за да знаем какво е положението — започва отново да чука по клавиатурата, а аз седя и се чувствам глупаво. — Предписвам ти още хапчета, за да си сигурна, че ще се предпазваш, след като се оправиш. В болницата ще ти дадат достатъчно информация относно грижите след това и страничните ефекти.

— Благодаря — мърморя и взимам рецептата. Тя не я пуска веднага и поглеждам към нея.

— Знаеш къде съм, Ава? — Гледа ме въпросително, очевидно се съмнява в решението ми, но й се усмихвам, за да потвърдя, че наистина съм добре и че взимам правилното решение.

— Благодаря — казвам отново, защото не знам какво друго да кажа.

— Грижи се за себе си, Ава!

Напускам кабинета й и се подпирам на стената отвън. Внезапно се чувствам още по-зле.

— Ава! Какво има? — Джеси е до мен за миг, а гласът му е изпълнен с паника. Прикляква пред мен, за да се изравни с очите ми. — Боже, Ава!

По челото ми избива пот и устата ми се пълни със слюнка. Знам, че ще повърна.

Стрелкам се по коридора и нахлувам в тоалетната, после изхвърлям съдържанието на стомаха си в първата кабинка, която намирам. Прегръщам седалката и пренебрегвам импулса да си измия ръцете веднага. Джеси маха косата от лицето ми и голямата му топла длан нежно прави кръгове по гърба ми, докато аз се напъвам.

— Добре с… — стомахът ми се свива отново и аз изкарвам още една партида. Свивам се и се отпускам пред тоалетната, положила глава на ръката си. Защо го наричат сутрешно гадене, когато те напада произволно през целия ден? Чувам вратата да се отваря.

— Скъпа, да ти донеса ли вода? — пита доктор Монро. Ако имах силите, щях да се тревожа, че е заварила Джеси с мен в тоалетната.

— Да, моля — отговаря той.

Чувам как вратата отново се затваря. Джеси кляка зад мен и обгръща гърба ми.

— Свърши ли? — пита тихо.

— Не знам. — Все още ми се гади.

— Добре, можем да останем. Добре ли си?

— Добре съм — казвам надменно.

Джеси не казва нищо. Взима водата от доктор Монро, когато тя се връща, и я уверява, че съм в добри ръце. Не се съмнявам в него. Винаги се чувствам в безопасност в ръцете му. Ако не беше толкова потаен и коварен, щеше да е идеален.

Ние щяхме да сме идеални.

Остава клекнал зад мен, държи косата ми назад и ми предлага по малко вода, докато се съвземам.

— Добре съм — уверявам го, докато бърша устата си с кърпичка. Знам, че повече няма да повръщам. Чувствам се празна.

— Ето. — Вдига ме на крака и оправя косата ми на гърба. — Искаш ли още вода?

Взимам чашата от него и отивам до мивката, за да си измия ръцете. Отпивам, изплаквам и изплювам в опит да почистя устата си. Поглеждам в огледалото и виждам, че Джеси стои зад мен. Изглежда разтревожен. Избърсвам бузите си и разрошвам косата си.

— Нека те заведа у дома! — казва той и застава още по-близо.

— Джеси, добре съм. Наистина.

Вдига ръка и погалва бузата ми.

— Позволи ми да се грижа за теб!

Внезапно отбелязвам, че желанието му е аз да се нуждая от него. Чувства се безполезен, а отсъствието ми, откакто го напуснах, вероятно влошава нещата. Мога ли да съм толкова зла и да му откажа това?

— Добре съм — отстъпвам назад и взимам чантата от мястото, където я захвърлих.

— Не си добре, Ава.

— Нещо не ми е понесло, това е. — Ръката ми трепка до тялото ми.

— За Бога, жено! Ти си в кабинета на лекаря, така че не ми казвай, че си добре! — Прокарва ръце през косата си объркан и говори високо.

— Не съм бременна — изтърсвам бързо, внезапно се замислям ужасена, че може да не ме иска, ако не съм забременяла. Сърцето ми се свива болезнено в гърдите.

Отново ми се гади.

— Какво? — Застава бързо пред мен, по очите му личи, че е шокиран, а тялото му потръпва. Наистина иска това бебе.

Боря се с естествения си рефлекс, като се опитвам отчаяно да задържа ръцете си отстрани до тялото.

— Беше потвърдено, Джеси.

— Тогава защо повръщаш навсякъде?

— Някакъв вирус. — Обяснението ми не е достатъчно, но съдейки по опустошеното му изражение, той ми вярва. — Ти се провали. Цикълът ми дойде.

Не знае какво да каже. Очите му се стрелкат из помещението и той още потрепва.

Страхът ми се засилва от реакцията му към лъжата ми. Чувствам се объркана, изтощена и с разбито сърце. Няма бебе е равнозначно на няма Джеси. Вече всичко е ясно.

— Не съм щастлив. Ще те заведа у дома, където мога да те държа под око — поема ръката ми, но аз я издърпвам, моментално наежена от коментара му. Не е щастлив ли? Иска да ме държи под око? Какво? За да провери дали кървя?

— Никога не си щастлив с мен — поглеждам го право в очите. — Винаги правя нещо, което те ядосва. Замислял ли си се, че може би ще си по-малко нещастлив без мен?

— Не! — изглежда ужасен. — Тревожа се, това е.

— Ами, недей! Добре съм — сопвам се и излизам от тоалетната напълно замаяна.

Излизам от приемната и влизам в аптеката отсреща. Подавам рецептата през гишето, после сядам в един стол и гледам как Джеси крачи напред-назад с ръце в джобовете на панталоните. Обръщам се напред и забелязвам, че аптекарят ми хвърля погледи. Едва тогава осъзнавам, че вероятно смята, че ям хапчетата си.

Изкушението да обясня почти ме кара да стана и да приближа гишето, но аптекарят ме вика и аз приближавам, за да взема хартиения плик от него.

— Благодаря — усмихвам се и бързам да изляза, но просто се изправям пред моя мрачен мъж отвън.

— Какво е това? — Очите му са приковани към плика.

— Резервни хапчета — съскам в лицето му. — След като не съм бременна, бих искала да си остана така.

Раменете му увисват и главата му се отпуска. Боря се с всепоглъщащата вина, която ме обзема, щом виждам как реагира на новината, но трябва да я пренебрегна.

Заобикалям го и тръгвам напред. Краката ми леко треперят и сърцето ми тупти безмилостно в гърдите ми.

— Няма да се върнеш у дома, нали? — извиква той след мен.

Преглъщам буцата в гърлото си и продължавам напред. Не, няма да се върна, но планът беше само за пет дни, за да не ме хване в лъжа и да се тревожа за болницата, когато получа час. Но думите му носят безвъзвратност и още по-тревожното е, че той не настоява да остана с него. Ако премахна бебето от живота си, очевидно ще премахна и Джеси. Тази мисъл завладява емоциите ми. Живот без Джеси?

Вървя срещу вятъра, а лицето ми е мокро от сълзи.