Джоди Елън Малпас
До този мъж (15)

Петнадесета глава

Сърцето ми спира да бие в гърдите и едно име изскача в ума ми веднага.

Корал.

Би трябвало да съм обезпокоена, но не съм. Изпитвам собственическо чувство към Джеси. Представям си характерната му бръчка и разкъсвам злобното предупреждение бавно. За коя се мисли тя, по дяволите? Курва, това е тя, нищо повече от нещо, удобно за чукане. Дали отново се е свързвала с Джеси? Дали да го питам и да събудя любопитството му? Не искам да знае за това. Не искам нищо, което да го бутне в пропастта на лудостта. Мога да се справя с празни заплахи. Да го оставя ли или какво? Напъхвам увехналите цветя заедно с картичката в кофата за боклук и тръгвам към паркинга. Отчаяният порив да съм с него внезапно ме завладява.

Спирам рязко, когато виждам, че мястото на паркинга, където оставих моето „Мини“ сутринта, е празно. Няма кола. Поглеждам към табелата, която указва етажа, и виждам, че съм на същото място. Така че къде е колата ми, по дяволите?

— Всичко е наред, момиче — чувам ниското буботене на Джон и го откривам, облегнат на прозореца на рейндж ровъра. — Влизай!

— Колата ми е открадната. — Махвам с ръка към празното място и се обръщам, за да проверя дали не си въобразявам разни неща.

— Не е открадната, момиче. Влизай!

— Какво? — Стресната се обръщам към черния мъж, огромен като планина. — Къде е тогава?

На лицето на Джон е изписано изражение, което явно подсказва, че се срамува.

— Шибаният ти съпруг накара да я вдигнат. — Кимва с глава към седалката.

— Занасяш ли ме? — смея се.

Веждите му се появяват над очилата.

— Ти как мислиш? — пита сериозно.

Поемам дълбоко въздух, за да се успокоя, обикалям колата и се покатервам вътре.

Да, той има нужда от мен. Има нужда да ме побърка!

— Може да го удуша — мърморя. Дръпвам колана и го закопчавам.

— Полека с него, момиче! — Джон започва да потропва по волана, докато кара извън паркинга към дневната светлина.

— Джон — започвам със сух тон, — харесвам те, наистина, но освен ако не ми дадеш някаква приемлива причина за невротичното поведение на съпруга ми, няма да приема никаква забележка да карам по-полека с него.

Той се засмива с дълбок, разтърсващ смях, от което на врата му се разкриват бръчките, които пази скрити.

— Аз също те харесвам, момиче — киска се. Бърка под очилата и трие очите си.

Никога не съм виждала този голям, заплашителен звяр толкова оживен. Кара ме да се усмихна. Всички мисли за предизвикателни съпрузи и заплашителни бележки скоро отстъпват място на кикотенето ми, но тогава лицето на Джон се изопва прекалено бързо и аз оставам да се смея сама.

Внезапната промяна в изражението му ме изтръгва от истеричния смях.

— Може да стане по-лошо. Смятам, че трябва да ви поздравя! — С глава кимва към корема ми, после отново се вглежда в пътя напред.

— Казал ти е? — питам изумена. Не искам никой да знае все още. Прекалено рано е.

— Момиче, нямаше нужда да ми казва.

— Така ли? — Дали Джон знае за желанието на Джеси да има бебе?

— Не. Прозрението дойде, когато видях страницата на бебешкия отдел на „Хародс“ на монитора му. Както и усмивката, която не слезе от лицето на копелето целия ден.

Потъвам в седалката. Мога да си представя как кара Зоуи да доставя всякакви луксозни бебешки стоки. Мога също да си представя лицето й, когато Джеси й тикна последния си списък за пазаруване, като се има предвид, че едва се беше запознала с мен, и ми беше осигурила зашеметяващата вечерна рокля за годишнината, а само след няколко седмици трябваше да ми търси сватбена рокля. Не след дълго ще й се наложи да търси рокля за кръщенето на бебето ни. Какво ли ще си помисли?

Принудителен брак, ето какво. Ще реши, че сме бързали толкова, защото той ми е надул корема. Точно това ще си помислят всички останали, включително родителите ми и Дан. Колко време мога да чакам, преди да им кажа?

 

 

Джон паркира пред Имението и аз не губя време, а скачам от рейндж ровъра му и тръгвам нагоре по стълбите.

— В кабинета си е — обажда се той.

— Благодаря, Джон. — Използвам ключа си и минавам през вратата. Отправям се към задната част на Имението, като минавам през лятната стая. Усмихвам се при внезапно настъпилото мълчание. Хвърлям поглед към събралите се жени, всички с питие в ръка и всички с вкиснати лица. — Добър вечер! — Усмихвам се весело и получавам хор от мърморене в отговор. Усмивката ми става още по-широка при мисълта как всички тези лица ще се вкиснат още повече, когато научат за бременността ми. Самодоволна съм.

Когато доближавам кабинета на Джеси, вратата се отваря и оттам излиза мъж, който изглежда едновременно напрегнат и облекчен. Това е Стив. Изглежда различно — напълно облечен и без камшик в ръката. Заковавам се на място напълно шокирана. Вече не изглежда толкова наперен.

— Здрасти! — запъвам се. Изненадата явно личи в тона ми.

Той вдига очи и се усмихва малко засрамено.

— Ава!

Зяпам го и осъзнавам, че е грубо, но не съм сигурна какво да кажа. Няма натъртвания или синини около очите, не куца и не изглежда така, сякаш му е било предложено да избира между погребение и кремация.

— Как си? — питам, след като не мога да измисля нещо по-умно, което да кажа.

— Добре съм. — Пъхва ръце в джобовете на якето си и, изглежда, се чувства не по-малко неудобно. — Ти?

— Добре съм. — Това е неловко. Последния път, когато го видях, той ме беше вързал и ме налагаше с камшик. Беше наперен и мазен, но сега няма и следа от този мъж. — Бил си при Джеси?

— Да — смее се. — Избягвах това достатъчно дълго. Трябваше да се извиня.

— О? — Отново нищо мъдро не излиза от устата ми. Стив изглежда достатъчно искрен, но ако аз бях мъж и Джеси искаше кръвта ми, мисля, че щях да се изправя пред срама да пълзя, което Стив несъмнено е направил. Ако не беше пълзял, сега нямаше да може да върви. Може да са минали няколко седмици, но знам, че Джеси тихо кипеше от гняв по този повод.

— Трябва да се извиня и на теб — запъва той на думите. — Да, ъ… Аз… аз… съжалявам.

Поклащам глава. Аз съм тази, която е засрамена сега. Аз поисках да ме нашиба. Аз го накарах. Трябва да се чувствам разкаяна за това, че го осъдих на сигурно унищожение.

— Стив, не трябваше да го искам от теб. Беше моя грешка.

— Не. — Той се усмихва, но този път мило. — Вървях по ръба прекалено дълго, самозабравих се и загубих уважение към жените, които ми се доверяваха. Ти всъщност ми направи услуга, но, разбира се, ми се иска да не те бях наранявал.

Усмихвам се.

— Ще приема твоето извинение, ако ти приемеш моето.

Вади ключовете от колата си от джоба и тръгва.

— Прието. Ще се видим.

— Ще се видим — отговарям след него.

Влизам в кабинета и заварвам Джеси на колене насред пода. В главата ми моментално нахлуват болезнени спомени. Но той е напълно облечен в костюма си и пред него има купища и купища документи, пръснати по пода. Вдига поглед и сърцето ми се свива от мъчителното изражение на красивото му лице. Бръчката му е дълбока.

— Хей! — Затварям вратата и изражението му се променя от умствено изтощение до доволство за част от секундата.

— Ето го красивото ми момиче. — Сяда на задника си със свити колене и стъпала на пода. Отваря ръце. — Ела тук! Имам нужда от теб.

Приближавам се бавно.

— Имаш нужда от мен или имаш нужда да оправя всичко това заради теб?

Нацупва се и махва нетърпеливо с ръка.

— И двете.

Сядам между бедрата му и се намествам, докато гърбът ми опира в гърдите му.

Обгръща раменете ми и пъхва нос право в косата ми за едно дълго и дълбоко вдишване.

— Как се чувстваш?

— По-добре.

— Добре. Не ми харесва да те виждам неразположена.

— Тогава не трябваше да играеш подмолно и да ми надуваш корема — отвръщам сухо и си спечелвам сръчкване от крака му. — Видях Стив да си тръгва.

— Ммм… — мънка и гризе меката част на ухото ми.

— Предложи ли му да избира между погребение и кремация? — Усмихвам се, когато отново ме сръчква.

— Всъщност му предложих маслинена клонка. Сарказмът не ти отива, жено.

Оставам безмълвна. Щях да заложа живота си на неизбежната смърт на горкия Стив.

— Какво те направи толкова разумен?

— Винаги съм разумен. Ти, красиво момиче, ти си неразумната.

Не си правя труда да го предизвиквам. Дори не се присмивам и не се смея, но малкият му коментар ми напомня за нещо.

— Какво е толкова разумното в кражбата на колата ми? — питам. — И как успя без никакъв ключ?

— Изтеглиха я с камион — отговаря без никакъв срам или обяснение.

Протягам ръка и хващам няколко документа само за да не отвърна на нелепото му твърдение, че не съм разумна.

— Как мина денят ти? — пита.

Опитвам се да избегна лекото напрягане на тялото ми. Присмивам се на себе си за моменталната реакция да се измъкна от прегръдката му, за да не го усети.

Напоследък е толкова отпуснат, затова не искам да го тревожа с банални и празни заплахи от бившата му отритната любовница.

— Плодотворно. Да започваме ли?

Джеси пъшка, но ме пуска.

— Предполагам.

През следващия час подреждаме безкрайни документи, сметки, договори и фактури. Подредила съм всички по дата, натрупала съм ги на спретнати купчини и съм ги захванала с ластици. Джеси се свлича в стола си и започва да си играе с компютъра, а аз гледам, докато хващам последния куп документи. Води мишката по екрана, а бръчката прорязва челото му. Любопитна съм и ставам, за да видя в какво е толкова погълнат, въпреки че подозирам, че вече знам. Докато обикалям бюрото му, той ми хвърля стреснат поглед и бързо изключва монитора.

— Вечеря? — изправя се.

Поглеждам го подозрително, навеждам се през него и включвам монитора. Както си помислих — бебешки неща навсякъде. Отворени са много прозорци и в дъното виждам всеки производител на бебешки принадлежности, за който можете да се сетите. Има дори страница, посветена на органични пелени. Обръщам лице към него с въпросително изражение, но не мога да му се сърдя, особено когато свива глуповато рамене и започва да дъвче долната си устна.

— Правя само малко проучване. — Поглежда надолу и започва да трие обувка в килима. Разтопявам се в краката му. Бих могла да го прегърна. И го правя.

Прегръщам го здраво и усещам вълнението му.

— Знам, че се вълнуваш, но може ли да не казваме на други хора?

— Искам да изкрещя — оплаква се той, — да кажа на всички.

Никога няма да познаете, че това е същият мъж. От арогантен, самомнителен задник в деня, в който го срещнах точно в този кабинет, той се е превърнал в това?

— Знам, но съм бременна едва от няколко седмици. На лош късмет е. Жените обикновено изчакват до първия ултразвук поне.

— Кога е първият ултразвук? Ще платя. Ще направим един утре.

Засмивам се и се дръпвам.

— Прекалено рано е за ултразвук, а и така или иначе трябва да го направят в болницата.

Поглежда ме така, сякаш току-що ми е поникнала още една глава.

— Няма да раждаш бебето ми в държавна болница!

— Аз…

— Не, Ава. Това не подлежи на обсъждане. Точка. — Това е онзи тон, за който знам със сигурност, че не трябва да предизвиквам. — Никога! Няма начин — поклаща глава.

Очевидно е ужасен от мисълта.

— Какво мислиш, че ще направят?

— Не знам, но няма да им дам възможност. — Хваща ръката ми и ме повежда извън кабинета си.

— Ти плащаш данъците си, аз също. Привилегия е да имаме Национална здравна служба. Трябва да си благодарен.

— Благодарен съм, чудесно е, но няма да се възползваме от услугите й. Точка.

— Невротичен си — мърморя и поглеждам към него ухилена.

Той също ми се усмихва, въпреки че явно се опитва да остане сериозен.

— Малко — отговаря. — Харесвам роклята ти. — Поглежда към предната част на бежовата ми тясна рокля и аз също поглеждам натам.

— Благодаря.

— Искам да ти покажа нещо. Ела! — Отваря вратата, поставя ръка на кръста ми и ме повежда.

— Какво? — питам. Оставям се нежно да ме избута от кабинета и напред по коридора.

Любопитна съм и също така се чувствам леко… задъхана. Само от няколко прошепнати думи и от ръката му върху тялото ми започвам да се моля наум за него.

Може би е виновна бременността, но може да е и той. Не, последното е, сигурно, но комбинацията може да е изцяло нов куп от сексуални проблеми.

Минаваме покрай членовете на Имението в лятната стая. Джеси кима, аз се усмихвам сладко, докато вървим към стълбите, качваме се и отиваме до края на коридора до разширението.

Джеси отваря вратата на най-последната стая. Същата, от която избягах. Същата, в която седях на задника си и правих скици, и същата, в която Сара ме предупреди. Не харесвам особено тази стая, но ахвам, когато Джеси ме избутва през вратата и пред мен се разкрива изцяло нова гледка.

Вече не е празна черупка от груба мазилка и необработен дървен под. Вече е пищно пространство, украсено с великолепни материали изцяло в черно и златно.

Предпазливо обикалям наоколо, оглеждам се и попивам зашеметяващото помещение. Огромното легло, което скицирах, е оживяло и доминира в стаята, облечено в бледозлатен сатен с огромна черна дантелена кала, избродирана в материала. Прозорците са украсени с тежки златни пердета от същия материал, а подът е мек под краката ми. Поглеждам надолу и откривам, че стоя върху огромен плюшен килим, толкова дебел, че не виждам горната част на обувките си.

Прокарвам поглед по стените. Тапетът, който избрах, е на едната стена, а другите три са боядисани в мътно златно, за да подхождат на покривката на леглото и на пердетата. Стаята е почти точно копие на моята груба скица.

Обръщам се с лице към Джеси.

— Ти ли направи това?

Той затваря тихо вратата.

— Дадох на един човек твоята скица и му казах да я пресъздаде. Близо ли е?

— Да. Кога? — питам.

— Не е важно кога. Важно е дали я харесваш. — Опитва се да прецени реакцията ми.

Изглежда малко предпазлив, а може би дори и малко нервен.

— Съвършена е.

Бил е нервен, защото току-що видимо се отпусна.

— Наша е.

Очите ми се разширяват леко.

— Наша ли? — Какво има предвид с това? Да не иска да живеем тук? Няма да живея тук.

Сигурно е доловил тревогата на лицето ми, защото се усмихва нежно.

— Никой никога не е бил в тази стая и никой никога няма да бъде. Това е нашата стая. Ако работя и ти си с мен, може би ще искаш да спиш или да почиваш.

— Имаш предвид, когато съм с подути глезени или изтощена от носенето на прекалено голяма тежест? — Внезапно се замислям, че ще имаме бебе и че създаваме семейство, а Имението постоянно ще присъства в живота ни. Бащата на моето бебе притежава секс клуб. След като родя бебето, няма да искам да го водя тук, а след като ще се налага Джеси да работи, ще го виждам рядко. И той ще ни вижда рядко. Тези ужасяващи мисли, всяващи несигурност, все още ги потискам дълбоко в себе си, но внезапно осъзнавам, че те ще станат реалност и ще ме запратят обратно с няколко стъпки назад в отношенията ни. Джеси никога няма да продаде това място. Вече го е потвърдил. Това е рожбата на Кармайкъл.

— Искам да кажа, че ако имаме нужда от стая, ще бъде тази — казва тихо.

Не искам да имаме нужда. Ако никога не сме тук, няма да ни трябва. Но не го казвам. Направил си е целия този труд заради мен, затова откъсвам поглед от замислените зелени очи на Джеси към бледозлатните стени. Няма украшения, няма картини или декоративни предмети.

Освен кръста.

Очите ми остават вперени в огромното дървено разпятие и забелязвам, че във всеки край на хоризонталното парче дърво, което се намира на две трети нагоре по стената, има окови — лъскави, златни, сложно гравирани парчета метал, завинтени в далечните краища, за да държат нещо на място.

За да държат човек.

Бавно поглеждам към Джеси и виждам, че ме наблюдава внимателно и оценява реакцията ми за това произведение на изкуството.

— Защо това е тук? — питам тихо.

— Защото аз поръчах да бъде тук. — Той също говори тихо. Ръцете му са пъхнати в джобовете му и краката му са леко разкрачени.

— Защо?

— Мисля, че може… да помогне. — Очите му потъмняват и дъвче устната си.

Да помогне ли? С какво? И как би могло едно дървено разпятие да помогне с проблемите, които имаме, дори сега да не съм сигурна за какво имаме нужда от помощ? Но объркването ми не попречва на сърцето ми да учести ударите си. Джеси стои там, погълнат от намерението, изписано по лицето му, което спира дъха ми и създава хаос в жизнените ми показатели.

— За какво ни трябва помощ? — Гласът ми е дрезгав шепот, изпълнен с желание и копнеж.

Всичките ми жизнени показатели се ускоряват допълнително, когато Джеси тръгва бавно към мен.

— Ти искаш груб секс — казва тихо, — а аз не се чувствам много удобно, когато носиш моето бебе. — Сваля обувките и чорапите си, после смъква сакото от раменете си и го полага върху леглото. — Затова мислих внимателно и измислих компромисно чукане.

Усещам, че не мога да дишам спокойно, и по някаква причина, незнайна за мен, аз отстъпвам назад. Не знам защо, вярвам му, но съм малко шокирана от очевидното му намерение.

— Не разбирам.

Джеси вдига ръце и дръпва вратовръзката си, после бавно разкопчава ризата си.

— Ще разбереш. — Оставя ризата си отворена. Дразни очите ми само с малка видима част от плътта си. Минава през стаята, отваря вратата на един шкаф и се занимава с нещо. После цялата стая се изпълва с бавна набираща сила музика, която кара тялото ми да изтръпва.

Вцепенявам се.

— Какво е това? — питам. Джеси бавно тръгва към мен, стига до мен и аз усещам дъха му.

— Това е „Сексуално“ на Амбър — казва нежно. — Подходящо е, не мислиш ли?

Не мога да не се съглася, но сякаш съм онемяла и не мога да кажа нищо.

— Не е нужно винаги да е грубо, Ава. Аз командвам, независимо от начина, по който те имам. — Избутва ме нежно назад, докато не заставам пред кръста. — Ти не харесваш грубия секс. А това, че те обладавам безпардонно — гласът му е нисък и говори убедително. И би трябвало. Той е напълно прав. Това е властта, която има над мен, не само силата на тялото му.

— И никога повече ли няма да ми начукаш разума? — питам също толкова ниско, но не толкова сигурна.

Усмихва ми се леко.

— Ще ми се противопоставяш ли отново?

— Вероятно — прошепвам.

— Тогава ще го правя без абсолютно никакво съмнение, изкусителко моя. — Поставя пръст под брадичката ми и повдига лицето ми към своето. — Ако искам да те чукам грубо и да те карам да пищиш, ще го направя. Ако искам да правя любов с теб, Ава, и да те карам да мъркаш, тогава ще го правя. — Нежно ме целува. Очите ми се затварят и дъхът ми секва. — Ако искам да те вържа на кръста, ще го направя. — Пресяга се зад гърба ми и лениво смъква ципа на роклята ми докрай, после я дръпва надолу и я смъква, за да ми помогне да изляза от нея. Вдига се отново, хваща ръката ми и целува брачната ми халка. — И ти си моя, затова ще правя с теб каквото поискам.

Очите ми все още са затворени и главата ми е сведена надолу. Дишането ми е слабо и плитко, ушите ми са наситени с чувствените звуци на спокойната музика, а плътта ми крещи за докосването му. Каквото и да иска, да го прави. Както и да иска да ме обладае.

Усещам как сваля сутиена и бавно вдига ръката ми, за да я закопчае със златните окови. Те щракват около китката ми и Джеси отново ме целува, после бавно насочва свободната ми ръка към другата златна белезница.

Вече съм вързана, разпъната на кръста и изложена на неговата милост. Но съм в пълна безопасност и се чувствам напълно удобно.

— Погледни ме, бебче! — прошепва и погалва бузата ми.

Тежките ми клепачи се повдигат и съм парализирана от тъмните зелени езера, изпълнени с чиста любов.

— Кажи ми, че никога не си правил това! — давам гласност на единствената разсейваща мисъл, която трови ума ми. Времето, което прекарах в общата стая, не ме остави с впечатление за такава близост между двама души и силни чувства, определено не носеше елемент на любов. А ние изпитваме тази силна любов.

Джеси плъзва ръка на тила ми и ме дръпва напред леко, за да доближим лица колкото можем, без да се докосваме.

— Никога. — Нежно притиска устни в моите и аз притварям клепачи. Отварям устни с готовност, но не бясно. Чувствам се спокойна и ведра, докато той бавно движи езика си в устата ми — върти, ближе и го изтегля, преди отново да го гмурне навътре и да продължи бавно да ме прелъстява. Неспособността ми да се движа изобщо не ме притеснява. Той държи врата ми здраво и ме целува така, сякаш съм от стъкло, а аз не го докосвам физически. Устата му ми дава всичко, от което се нуждая. Нямам желание да искам по-груб контакт. Случващото се в момента е просто съвършено.

Провлачва устни до ухото ми и прокарва език по меката част. Притискам бузата си към него, а леко наболата му брада ми и толкова позната и ми действа успокояващо.

Цялата тръпна, всяка частица от тялото ми жужи от еротичните движения на устните му. И тогава Джеси се отдръпва.

— Очите, бебче!

Отварям очи с усилие и гледам как той сваля ризата си. Леко загорялата, идеално оформена гладка плът изпълва очите ми и аз обхождам с поглед цялата ширина на твърдите му гърди, корема и белега му. Гледката ме кара да се размърдам на токчетата си и ми се иска изобщо да не бях вързана. Но Джеси бързо ме разсейва от нуждата да положа ръце върху него, когато разкопчава копчето и ципа на панталона си и го избутва надолу по силните си бедра.

Джеси стои над мен гол и изключителен. Вече не съм спокойна и ведра. Боря се с инстинкта да се измъкна от белезниците и да бъда притисната в него. Сигурно усеща, че всеки миг ще загубя контрол, защото се притиска към тялото ми и поглежда надолу към отчаяните ми очи.

— Остави музиката да проникне в теб, Ава! Овладей се!

Опитвам се, но е прекалено трудно, след като голото му мускулесто тяло е притиснало вързаното ми тяло.

— Не мога — признавам безсрамно. Не ме е срам. Погълната съм. Отново затварям очи и се опитвам да му се подчиня. Внезапно усещам как ръцете ми се стоплят и осъзнавам, че дланите му са обгърнали юмруците ми. Отпускам ги безмълвно, за да му покажа, че съдействам. Той ме пуска, после леко прокарва пръсти по вътрешната страна на ръцете ми. Кожата ми настръхва при този допир, а Джеси стига до гърдите ми и обгръща и двете в дланите си. Очите ми още са затворени, но знам, че той ме приближава. И тогава усещам несъмнената горещина на устата му, напълно обгърнала дясната ми гърда. Тактиката му е прецизна. Засмуква дълбоко, завърта език бавно и се отдръпва, за да целуне зърното, после повтаря — засмукване, завъртане, целуване. Отпускам глава назад и стена с нисък и дрезгав глас. Попивам нежните движения с тиха въздишка и напълно отпускам глава. Между бедрата ми се е зародило жужене, което преминава в стабилно и постоянно туптене.

Усещам как зъбите му стискат болезнено зърното ми и повдигам глава с тих вик.

Джеси не ме пуска, въпреки че очевидно ми причинява болка. Просто гледа през дългите си мигли как се мъча да се справя с натиска. Не отстъпвам. Няма да му кажа да спре, затова потискам болката и посрещам втренчения му поглед с решителност.

Когато се усмихва, знам, че съм се справила добре. Зърното ми е освободено и кръвта нахлува обратно в него, а Джеси го засмуква отново и го връща към живот.

Пъшкам тихо.

— Моето красиво момиче се учи да се контролира — размишлява Джеси, докато смъква бикините по бедрата ми и потупва глезените ми последователно, за да ги вдигна. Целува тялото ми — между гърдите, по шията и отново се връща на устните ми, после ме обгръща нежно и бавно пъхва два пръста в мен. Задъхвам се моментално. — Шшшт! — прошепва. — Попий усещането, Ава! Усети всяка частица удоволствие, с която те дарявам! — Измъква пръстите си и после отново ги пъхва дълбоко. Може да е премерен и нежен, но мускулите ми се стягат около него свирепо. И тогава изважда пръстите си, но преди да успея да изразя оплакването си, усещам влажната глава на члена му да среща върха на моя клитор. Не пропускам да поема остро въздух, но съм прекалено опиянена от горещото му докосване, за да му кажа да се контролира. Би ми харесало да му го кажа. Джеси прокарва твърдата си хлъзгава глава през мен, приближава лице до моето и диша тежко върху устните ми.

Очите ни се срещат и се гледаме с обожание. Той бавно и нежно ме целува. Това е страстна целувка, пълна с жар и отдаденост.

Този път и двамата стенем, и двамата сме задъхани и двамата се помръдваме на място, за да се закрепим.

— Ръцете ти добре ли са? — мърмори в устата ми.

— Да.

— Готова ли си да те обладая, Ава? Кажи ми, че си готова!

— Готова съм.

Джеси се навежда и се бави.

— Отвори очи за мен, бебче!

Изпълнявам веднага. Като с магнит са привлечени точно там, където трябва да гледам. Съзерцавам как, без да бърза, нахлува във влагалището ми и се плъзга в мен.

— Боже! — шепна. Не откъсвам очи от неговите, не искам да наруша тази невероятна близост.

— Исусе! — Поклаща глава съвсем кротко и по челото му се появява блясък на пот, когато хваща задната част на бедрата ми и ги вдига към тесните си хълбоци, после се отдръпва и нахлува напред с нисък, гърлен стон. Отпуска глава и залепва уста върху шията ми. Отпускам глава настрани и затварям очи, докато той лениво ближе врата ми и завършва с нежна целувка под ухото ми. — Аз определям ритъма — прошепва, — а ти ме следваш.

Думите му ме карат да преглътна трудно и да извърна глава към него. Улавям устните му и го боготворя, докато той буквално ме изпраща в блаженство с последователните, спокойни и контролирани движения на таза си.

Вътре, вън. Вътре, вън. Вътре, вън.

Когато телата ни са слети, не съществува нищо и никой друг. Обградени сме от успокояващата музика, и двамата сме спокойни, но и двамата сме лепкави, плъзгаме се един срещу друг и напълно сме изгубили ума си от удоволствие.

Той се отдръпва и нахлува отново. Изпълва ме докрай, и то не само с всеки съвършен удар. Сърцето ми също е пълно. Пълно е със свирепа, могъща и неумираща любов.

Нахлува напред, но този път чувам ясно рязкото му вдишване.

— Ще свършиш. — Думите ми излизат с тиха въздишка.

— Още не! — Стиска очи и бръчката му заема цялата ширина на челото му, но той продължава да поддържа стабилен ритъм. Владее се забележително, но аз бързо достигам до кулминация, която се опитвам да овладея. Само един поглед към лицето му и усещам напрежение по цялото ми тяло и вече се тревожа, че ще свърша преди Джеси.

Задъхвам се и притискам устните му. Този път аз го дразня, а той ме приема нетърпеливо. Езикът му се стрелка в устата ми и повтаря моите кръгове. Впива пръстите си в задната част на бедрата ми и ме повдига малко по-високо, за да има повече стабилност. Тласка члена си в мен здраво и извиква. Откъсвам се от устните му и се сгушвам в извивката на врата му с потиснат вик, разтърсвана от трескави спазми. Джеси завърта твърдо, оттегля се бавно и отново се тласка напред, напълно овладян.

— По дяволите! — мърмори тихо, отдръпва се назад и нахлува точно и изкусно един последен път.

— Джеси! — Захапвам рамото му силно, докато цялото ми тяло пулсира от помитащия оргазъм. Той извиква и стиска бедрата ми, докато свършва. Усещането за изгарящата му същност ме изпълва, стопля ме и ме прави завършена. Главата ми е замаяна и отпусната, но странно, чувствам се по-силна от всякога.

Лицето му е заровено във врата ми, а моето в неговия. Въпреки сравнителното спокойствие по време на любенето краят не беше спокойно преминаване в оргазъм, но и не беше обезумяла експлозия. Току-що сме открили средата — съчетание от искрения нежен Джеси и от властния секс господар, когото обичам.

— Това беше съвършено — прошепвам в ухото му. Имам нужда да го докосвам, но не е нужно да го казвам. Той вече ме държи с една ръка, а с другата се пресяга, за да ме освободи. Въпреки леката болка и липсата на жизненост в крайниците ми все още намирам сили да се пресегна към силните рамене на Джеси. Обгръщам го напълно.

Стягам бедрата си около него и се сгушвам с лице върху рамото му, докато ме отнася до леглото и ме полага върху него, като остава отгоре ми. Усещането за хладния сатен по горещия ми лепкав гръб е добре дошло. Забелязвам, че Джеси не отпуска цялата си тежест върху мен, вместо това леко се надига над корема ми.

— Харесва ли ти стаята ни? — пита, заровил лице в косата ми.

Усмихвам се.

— Ще поставим ли и люлка тук, вътре? За случаите, в които водим и бебето в Имението? — Въпросът ми е достатъчен, за да посее семето, и ако съдя по застиването на отпуснатото му тяло, то бързо ще покълне.

Джеси бавно се надига и се обръща настрана, положил глава на дланта си. С върха на пръста си започва да прави кръгове около пъпа ми, докато самият той ме изучава.

— Сарказмът не ти отива.

Правя най-невинната си физиономия. Знам, че няма да има голямо значение.

Джеси е схванал малката ми игра.

— Само питам.

Бавно повдига вежди и сериозно гледа надолу по тялото ми, докато прави бавни кръгове с пръста по корема ми.

— Вече имаш коремче.

Свивам се на матрака с обидено сумтене.

— Не бъди глупав! Едва съм заченала.

— Не съм глупав. — Разперва ръка върху корема ми и го погалва леко. — Много малко, но е тук. — Навежда се и целува корема ми, после отново подпира глава на сгънатата си ръка. — Познавам това тяло и знам, че се променя.

Намръщвам се и поглеждам надолу, но той ми изглежда съвсем плосък. Привиждат му се разни неща.

— Както кажеш, Джеси. — Няма да споря след този идеален миг, въпреки че ми се иска да го тупна, задето намеква, че съм качила килограми.

Навежда се отново и приближава уста до корема ми.

— Виждаш ли, фъстък? Майка ти се учи кой командва.

— Не фъстък! — Вдигам глава и му се мръщя свирепо. Джеси ми се усмихва. — Измисли друго име! Няма да наричаш детето ни като нещо отвратително, по което си вманиачен и което поглъщаш ежедневно.

— Вманиачен съм по теб. И също така те поглъщам ежедневно. Но не мога да наричам бебето ни непокорна малка изкусителка.

— Да, това би било грешно. Но можеш да го наричаш бебе. — Този път аз се усмихвам.

Джеси скача, възсяда хълбоците ми и приковава китките ми, но без да се отпуска върху корема ми.

— Нека наричам бебето ни фъстък!

— Никога!

— Вразумително чукане?

— Да, моля! — отговарям с прекалено много надежда и усмивката ми се разширява.

Той се засмива и ме целува непорочно.

— Бременността те прави чудовище. Ела! Съпругата ми и фъстъкът сигурно са гладни.

— Твоята съпруга и бебето са много гладни.

Зелените му очи проблясват. Джеси ме вдига от леглото и ме облича, после надява боксерките, панталоните и ризата си. Заставам пред него и махам ръцете му от яката. Започвам да го закопчавам, докато той ме наблюдава тихо. Пресягам се през гърба му, за да натъпча ризата в панталона, и отпускам буза върху гърдите му, докато отделям време да го приведа в приличен вид.

— Колан? — питам и се отдръпвам. Джеси се навежда и го вдига от пода, после ми го подава с развеселена усмивка. Също му се усмихвам, взимам колана и започвам да го провирам през гайките на панталона, после го закопчавам. — Готов си.

— Не, не съм. — Кимва към обувките си. — Ако ще вършиш някаква работа, върши я както трябва!

Пренебрегвам наглостта му и го бутвам да седне в края на леглото. Коленича пред него, подпирам задник на токчетата си и започвам да му обувам чорапите.

— Така добре ли е, господарю? — дръпвам няколко тъмноруси косъма в долната част на крака му.

Той подскача.

— Мамка му! — Протяга ръка надолу и разтрива пищяла си. — Нямаше нужда от това.

— Не бъди безочлив! — отвръщам сухо. Обувам му обувките и после се изправям.

Джеси става, грабва сакото си и натъпква вратовръзката в джоба, като през цялото време ми се мръщи.

— Наистина си чудовище.

Усмихвам се сладко, което кара бръчката му да се изглади и устните му да трепнат.

— Готов ли си? — питам.

Той поклаща глава, поема ръката ми и ме повежда извън стаята и надолу към бара.

Поставена съм на обичайния ми стол и Марио пристига при нас след миг.

— Госпожо Уорд! — Веселият му акцент измъква обичайния отговор от мен.

Усмихвам се.

— Марио, наричай ме Ава! — гълча го леко. — Как си?

— Ах! — Мята кърпата на рамото си и се навежда напред. — Много съм добре. Какво ще искате?

— Две води! — намесва се бързо Джеси. — Само две води, моля те, Марио!

Хвърлям критичен поглед към съпруга си, който се е настанил на стола до мен.

— Може да искам малко вино с вечерята.

Изобщо не е смутен от укорителния ми поглед. Всъщност дори не поглежда към мен.

— Може да искаш, но няма да пиеш изобщо. Две води, Марио! — този път не моли главния барман, а нарежда и ако съдя по предпазливия поглед на Марио, който подскача между мен и Джеси, той повече няма да ми дава възможност да избирам.

Изчезва към редицата хладилници, подредени в задната част на бара, а аз гледам кръвнишки Джеси, но той все още отказва да ме погледне. Вместо това прави знак на Пит да дойде.

— Две пържоли, Пит! Едната средно, другата добре опечена. Но никаква кръв.

Объркването по лицето на Пит е очевидно, а учуденото ми изражение също трябва да е явно.

— Ъ… Да, господин Уорд. Салата и пресни картофи? — пита Пит. Усещам озадачения му поглед върху шокираното ми лице, но съм твърде заета да гледам втренчено моя невъзможен съпруг, за да го укоря с поглед.

— Да, само се погрижи едната пържола да е добре опечена! — Джеси приема бутилираната вода от Марио и започва да налива моята в чаша. — Има ли яйца в дресинга за салатата?

Направо се давя в кашлица, не че има някакво значение. Джеси просто гледа Пит с очакващо вдигнати вежди. Горкият Пит няма представа какво става.

— Не съм сигурен. Да проверя ли?

— Да. Ако има, остави салатата с добре препечената пържола без дресинг!

— Добре, господин Уорд.

Марио се отдръпва, както и Пит, и оставаме сами на бара — аз в зашеметено мълчание, а Джеси се прави на зает с наливането на водата, за да не погледне смаяната си съпруга. Знае, че го зяпам тъпо, адски добре го знае.

Обръщам се отново към бара, спокойна и невъзмутима, но тихо кипя. Той просто не може да се спре.

— Ако не отидеш в кухнята, не промениш поръчката ми и не ми донесеш чаша вино, ще съм с една стъпка по-близо да се преместя при моите родители до края на тази бременност. — Знам, че вече ме гледа. Усещам как шокираните му зелени очи пробиват дупки в профила ми. Вземам чашата с вода и бавно се обръщам с лице към него. — Няма да ми налагаш как да се храня, Уорд.

— Вече се напи, докато беше бременна — изстрелва тихо. Той не е щастлив, нито пък аз.

— Бях ти бясна — гласът ми все още е спокоен, но се чувствам и малко виновна.

Веждите му подскачат нагоре.

— Значи си решила да си го изкараш на моето бебе?

Попивам негодуванието, което се излива от него.

— Продължаваш да казваш „моето бебе“. То е „наше“.

— Това имах предвид.

— Значи не се тревожиш за мен. Вече не става дума за моята безопасност. — Наблюдавам го внимателно и преценявам реакцията му към думите ми.

Шокирала съм го, защото не отвръща с контраатака. Просто свирепо дъвче долната си устна и зъбните колелца на ума му препускат с милион километра в час. Най-накрая клюмва и се извърта настрани от мен на стола си. Ръцете му се гмурват право в рошавата му тъмноруса коса.

— По дяволите! — ругае тихо. — Мамка му! Мамка му, мамка му, мамка му!

— Сериозна съм, Джеси — подсилвам заплахата си. Искам той да разбере, че няма да се примиря с това. Сгреших, когато се напих, знаейки, че съм бременна, но беше в резултат на това, което този мъж прави с мен, на това, което този мъж пали в мен.

Няма повече да се напивам, но една малка чаша червено вино няма да навреди, а средно опечената пържола е безобидна. Дори няма да започвам с яйцата.

Виждам как стиска очи и поема дълбоко въздух, после се обръща към мен. Взима водата ми и я поставя на бара, после поема ръцете ми в своите.

— Съжалявам.

Едва не падам от стола.

— Наистина ли? — Не мога да скрия изненадата в гласа си. Въпреки че го заплашвах с пълна увереност, изобщо не вярвах, че ще си вземе някаква бележка.

— Да. Съжалявам. Ще трябва да свикна с това.

Смея се.

— Джеси, това е нещо, с което е достатъчно трудно да се справя и без да се занимавам с властен маниак. Не е нещо, което съм планирала или обмисляла. Няма нужда да си по петите ми и да анализираш всяко мое движение, да следиш всичко, което минава през устните ми. Моля те, не го прави по-трудно, отколкото вече е! — започнах със смях, но завършвам малката си реч напълно сериозна. Убедена съм във всяка дума и той го знае. Разкаяните му очи го потвърждават.

Знам, че той не може да се спре, но трябва. Трябва да успея да го убедя и тогава вероятно ще може да се отпусне. Това е амбициозна мисъл, след като той едва се е научил да контролира предизвикателното си поведение, когато става дума само за мен.

Въздишам тежко, изправям се и заставам между краката му.

— Искам бебето ми да има баща. Моля те, опитай се да намалиш риска от инфаркт, предизвикан от стрес, като се отпуснеш малко! — Целувам всяка част от лицето му, която мога да стигна, и той ми позволява.

— Хмм… Ще работя по това, бебче. Наистина се опитвам, но не може ли да постигнем поне компромис?

— Какъв?

Усещам как ръката му се плъзва по главата ми и хваща косата ми, като отдръпва устните ми от неговите.

— Моля те, не пий! — Очите му ме умоляват и бързо осъзнавам колко важно е това за него. Той е възстановяващ се алкохолик, въпреки че няма да го признае. Би било егоистично да пия дори при нормални обстоятелства. А докато нося бебето му, би било много повече. Би било жестоко.

— Няма — съгласявам се. Облекчението, което се изписва по лицето му, ме кара да се почувствам ужасно, наистина много ужасно. — Върви и ми поръчай средно опечена пържола! — Целувам бързо устните му и се отдръпвам, за да седна отново на стола си. — И бих искала дресинг в салатата си — кимвам.

Джеси бързо погалва бузата ми и ме оставя на бара, за да отиде и да изпълни задължението си и да осигури на съпругата си средно опечена пържола.

Очите ми шарят из помещението и забелязвам, че е пълно — нещо, на което не бях обърнала внимание, когато Джеси ме донесе тук и докато бяхме заети да се нападаме един друг, а след това да се сприятеляваме. Дали са чули всичко? Боже, дали току-що сме разкрили пред бар, пълен с членове на клуба, че чакам бебе?

Очите ми се стрелват през различни групи, всички пият и бъбрят, но любопитният интерес, който ме обгражда винаги, когато съм тук, присъства. Забелязвам Наташа в ъгъла и съм ужасена, когато очите й се спускат към корема ми. Лицето ми се сгорещява и аз се обръщам бързо към бара, за да избегна любопитния вторачен поглед. Невероятно лесно е да забравим, че светът е около нас, когато сме толкова увлечени един от друг, независимо дали се караме, дали се сприятеляваме, или просто планираме да получим своята доза от другия.

— Добър вечер, Ава! — сдържаният тон на Дрю привлича вниманието ми и аз съм повече от смаяна да го видя в дънки. Официалната му риза е затъкната и черната му коса е перфектно подредена както винаги, но дънки?

— Здравей! — Не мога да откъсна поглед от него, обхождайки с очи тялото му от горе надолу, и когато Дрю се размърдва неловко, осъзнавам, че ме е хванал как го проучвам. Бързо се отърсвам от грубото си поведение. — Как си?

— Добре. А ти? — Кимва на Марио, който бързо взима бира от хладилника и я донася на Дрю.

— Страхотно.

— Е, честито! — вдига бутилката и отпива.

Зяпвам към него. Той също ли знае?

— Не мислех, че някога ще видя този ден — поклаща глава.

— Да! — припява Марио. — Бебе!

Вбесената ми въздишка е шумна, точно както възнамерявах. Надявам се, че е достигнала до ушите на скъпия ми съпруг в кухнята, където следи пържолата ми да е розова в средата.

— Благодаря. — Само това успявам да измисля. Джеси влиза отново в бара и започвам наум да подготвям нападките си.

Но той се включва пръв.

— Само помни, че не е наша работа!

— Какво? — Мръщя се, когато той ме поглежда предупредително, защото не знам за какво ме предупреждава. — За какво говориш?

Извърта очи и взима водата си от бара. Тогава ги виждам.

Сам и Кейт.