Джоди Елън Малпас
До този мъж (31)

Тридесет и първа глава

Закъсняла съм за работа с цял час, но днес няма да ми се размине. Патрик е тук и застава над бюрото ми, когато най-накрая нахлувам през вратата.

— Цвете? — Изражението върху кръглото му лице е въпросително и е последното нещо, от което се нуждая днес. Закъсняла съм, а сега ще го шокирам до инфаркт с изявлението си. Той поглежда към часовника в офиса. — Кое време наричаш ти това?

Това е един от малкото пъти, в които виждам недоволно изражение на лицето на шефа ми. Винаги съм била посветена на кариерата си, но сега ми се изпречват лични проблеми и работата ми е останала на заден план. Наистина си насилвам късмета, откакто Джеси връхлетя в живота ми.

— Съжалявам, Патрик — не мога да го лъжа и да му пробутвам глупости за среща с клиент, затова оставям само извинение.

— Ава, знам, че животът ти се променя бързо напоследък — честито между другото, но ми трябва професионална отдаденост! — Вади гребена си от вътрешния джоб и го прокарва през посивялата си коса.

Малко съм шокирана. Честито между другото ли? Това едва ли е искрено.

— Съжалявам — повтарям, защото съм затруднена да кажа друго. Между другото ли?

Малко съм обидена, но нямам вдъхновение как да изразя обидата на глас, а Патрик не ми дава възможност. Връща се в кабинета си и затваря вратата зад себе си.

Обръщам се и поглеждам към тримата ми колеги, които седят тихо с наведени глави.

И на тях ли е трил сол? Сривам се на стола си и решавам, мъдро или не, като се има предвид раздразнението на шефа ми, да се обадя на Кейт. Приятелски глас. Това ми е нужно да чуя сега.

Изгрухтява по телефона вместо поздрав.

— Още ли си в леглото? — питам и включвам компютъра си.

— Да — е единствената дума, която бързо долита по телефона.

Усмихвам се.

— Да не би с теб да е един определено сладък, рошав мъж с трапчинки на лицето? — Моля се за „да“, после чувам шаване и определено кикот, от което усмивката ми става голяма. Исках да чуя приятелски глас, но и това ми е достатъчно.

— Тук е — отговаря тя с лек писък, без да си дава труда да избягва или отхвърля въпроса ми. — Сам!

— Добре, ще затварям. — Искам да споделя с нея някои неща, но съм повече от щастлива да изчакам.

— Не, Ава!

— Какво?

— Чакай! — настоява тя. Чувам още шаване, определено няколко шляпвания, а после затваряща се врата. — Исках само да знам как мина с Дан — прошепва тя по очевидни причини.

Това изтрива усмивката от лицето ми. Кейт няма нужда да знае кървавите подробности, а аз съм също толкова засрамена от брат ми, колкото той от себе си.

— Добре. Мина добре. Върна се в Австралия и Джеси го убеди да мълчи.

— Чувствам се отговорна.

— Кейт, той вече беше разбрал, преди ти да направиш фрапантното появяване на годината! — Вече мога да се шегувам с това. — Говорихте ли със Сам? — питам внимателно и потупвам ожесточено с молив по бюрото. Чудя се дали е имало голям сблъсък между тях.

— Да, говорихме. Той знаеше за Дан — тя спира и знам, че очаква шокирано ахване от мен, но е минало твърде много време, за да имитирам такова сега.

Опитвам все пак.

— Наистина ли? — направо пищя. Три чифта стреснати очи се стрелват право към мен от всеки край на офиса.

— Няма значение, Ава — мърмори. — Почувствах се като такава идиотка. Той не е толкова тъп, колкото мислех.

— Знам — съгласявам се. — Значи всичко е наред?

— Да, всичко е наред. Всъщност идеално.

Отново се усмихвам.

— Без повече Имение?

— Без повече Имение — потвърждава. — Ти как си? Повръщаш ли? Болят ли те краката? Някакви стрии?

— Още не. — Поглеждам надолу и откривам, че съм поставила инстинктивно ръка върху корема. — Но може да не съм единствената, която има всички тези неща — разпалвам любопитството й. Няма никакъв начин да задържа това за себе си.

— Ооо! Коя е бременна? — пита, очевидно любопитна. — Не и скучната Сал!

— Не! — Поглеждам към скучната Сал и моментално отбелязвам, че тя наистина отново е скучната Сал. Присвивам се вътрешно за нея. Как не го забелязах преди?

Косата й е отпусната и без блясък, по лицето й няма грам грим, а блузите с висока яка са се върнали. Не мога да гарантирам за карираната пола, защото краката й са под бюрото, но знам със сигурност, че е с нея.

— Тогава кой? — нетърпеливият глас на Кейт ме отвлича от скучната самоубийствена Сал към спешната й потребност от отговори.

— Корал.

— Стига, бе!

— Да. Корал е бременна и това не е всичко — дразня я, когато всъщност няма нужда да го правя. Тя цялата е в слух. Още нищо не е чула. — И твърди, че е на Джеси.

— КАКВО?

Дръпвам телефона от ухото си. Сигурна съм, че целият офис, може би дори целият Лондон е чул това.

— Но не е.

— Чакай, чакай, чакай! — Мислено я виждам как размахва ръка. Чувам непогрешимото стържене на стол по кухненския й под. Тя сяда. — Корал е бременна?

— Да.

— И твърди, че е от Джеси?

— Да! — Отварям имейла си, докато отговарям, съвсем небрежно и изобщо не съм толкова афектирана от шока на Кейт. Преодоляла съм го.

— Но не е?

— Не.

— Откъде знаеш? — задава въпроса предпазливо, но това е добър и очакван въпрос.

— Защото се опита да пробута фъстък за орех.

— Какви ги дрънкаш, по дяволите?

Въздъхвам и продължавам разсеяно да ровя в имейлите си.

— Тя има снимка от ултразвук. Твърди, че е в четвъртия месец на бременността си, но явно не е и е изрязала доказателството — дата и всичко.

— Лукавата шибана кучка! Толкова ли е отчаяна?

— Много. Тя е най-много в шестата седмица. Последния път, когато Джеси е спал с нея, е било преди повече от четири месеца. Кълна се, Кейт, ей толкова ми…

— Задръж!

— Какво?

— Мамка му! САМ! — пищи тя и аз подскачам в стола. — САМ!

— Ще спреш ли да крещиш в ухото ми? — сопвам се и чувам в телефона препускащи стъпки, а после звукът от рязкото отваряне на врата. Следват тихото мърморене на сънливия глас на Сам и високият писък на Кейт, която явно се е разсънила от случващото се. Не чувам нито едно от двете. Гласът на Сам е прекалено тих, а на Кейт е прекалено висок и направо се изкривява по линията. — Кейт?

— Мамка му!

Вече избухвам.

— Спри да крещиш и говори с мен!

— Добре — пъшка тя. — Дрю е спал с Корал.

Изправям се като пружина в стола си.

— Кога?

— Преди около пет седмици — казва тя небрежно, което е на милиони километри от последните няколко мига на безумни крясъци и изстреляни думи.

— Откъде знаеш?

— Сам ми каза. Дрю бил мъртвопиян и Корал го пипнала. Горкият не знаеше нищо за това и вероятно нямаше да знае, ако Сам не беше се отбил у тях. Хванал Корал да се измъква.

— О, мамка му! — Вече не ровя небрежно в имейлите си. Чукам диво с молива отстрани по бюрото. — Как е мислила, че ще й се размине?

— Отчаяните хора правят отчаяни неща, приятелко. — Кейт се е успокоила. — Сам говори с Дрю по телефона в момента. Ти добре ли си? Това трябва да е било голям шок, въпреки че си разбрала, че тя лъже.

— Да, свикнала съм с шокове, откакто съм с Джеси — отхвърлям въпроса с апатията, която заслужава целият епизод. На Дрю няма да му се размине обаче.

— Добре. Трябва да бъдеш внимателна сега, нали? — казва тя сладко като въпрос, но усещам и лека заплаха.

— Да, аз съм и ще бъда. Слушай, по-добре да затварям. Патрик ми е сърдит, а Том, Сал и Виктория изглеждат така, сякаш някой ги е зашлевил в лицето. Обяд утре?

— Идеално! Обади ми се! — Затваря, а аз оглеждам скептично офиса. Толкова тихо е единствено когато съм сама тук. Поглеждам през рамо към кабинета на Патрик и виждам, че вратата е затворена. Умирам си да се обадя на Джеси и да споделя с него какво научих, но само ще си насиля късмета, а знам, че и без това Сам ще му се обади. По-добре да се приготвя за срещата с Рут Куин.

В единайсет и половина никой още не е проговорил, Патрик не е излязъл от кабинета си, а аз се чувствам нервна, когато чукам на вратата на Патрик. И не я отварям, както бих направила обикновено. Изчаквам отговора, после мушвам глава през вратата и се усмихвам сладко.

— Имам среща по обед с Рут Куин.

— Добре. Трябва да се върнеш до два. Ще имаме съвещание — говори сковано и не ме поглежда, като задържа вниманието си на монитора.

— Добре. — Затварям вратата внимателно и напускам офиса озадачена и загрижена.

Съвещание? Съвещание, за да обсъдим липсата ми на отдаденост на работата напоследък несъмнено. Странно, но дори не съм разтревожена.

На вратата ме посреща куриер на мотопед.

— Доставка за Ава О’Ший — гласът му е заглушен през шлема, който не е свалил.

— Аз съм — мърморя загрижено. Произнасянето на моминското ми име праща ледени тръпки по гръбнака ми.

— Подпишете тук, моля! — Пъхва папка под носа ми и аз се подписвам, после взимам някакъв плик. Не искам да приемам тази доставка, но когато Джон паркира, се опитвам с всички сили да изглеждам естествено, а всъщност трябва да изглеждам вбесена от пристигането на Голямото момче. Куриерът скача на мотопеда си и изчезва по пътя, без да каже нищо друго. Едва когато Джон се навежда и отваря пътническата врата, осъзнавам, че съм замръзнала на място, все още с плика в ръка.

— Какво има там, момиче? — пита. Гладкото му лъскаво чело се набръчква над очилата.

— Нищо — натъпквам плика в чантата си, скачам в колата и закопчавам колана си. — Какво правиш тук?

Включва се в движението и започва терапевтичното потупване с длан по волана.

Чудя се как кожата не се е напукала във формата на ръката му от постоянното удряне.

— Ти имаш среща, момиче.

Учудените ми очи се забиват отстрани в профила му. Той не може да знае, защото съм се погрижила да държа под ключ работния си бележник, както и устата си.

— Откъде знаеш? — За първи път, откакто познавам големия заплашителен черен мъж, той изглежда неловко и избягва да ме погледне. — Накарал те е да ме следиш, нали? — обвинявам. Не мога да повярвам.

Потупването се засилва. Давам му време да обмисли отговора си, но по изражението на лицето му познавам, че знае, че съм го пипнала.

— Момиче, някой се опита да те изхвърли от пътя. Не можеш да го обвиняваш, че е малко нервен. Къде отиваме?

— Ландсдаун Кресънт — отговарям. — И какво е твоето извинение за всички други пъти, в които той ме е дебнал?

— Нямам — отговаря откровено. — Тогава беше просто откачено копеле.

Смея се и Джон се смее с мен, а вратът му се скъсява точно както ми харесва.

— Не ти ли е скучно? — питам и мисля, че сигурно ме смята за страшен трън в задника. Грижите за мен определено не са част от длъжностната му характеристика.

— Не — спира да се смее и се обръща към мен, усмихнат топло. — Онова откачено копеле не е единственият, който е загрижен за теб, момиче.

Трябва да стисна устни, за да не позволя глупавите ми емоции на бременна да ме завладеят и да изхлипам позорно. Знам, че Джон няма да го оцени.

— Аз също нямам нищо против теб — казвам това, защото знам, че ще оцени чутото, и тихият му смях го потвърждава.

— Чета — уведомява ме. Навежда се и отваря жабката. Вади една книга и ми я подава, после отново започва да тупа по волана.

Прочитам заглавието, а после отново, за да съм сигурна, че съм разбрала правилно.

— Дървета бонзай?

— Точно така.

Започвам да прелиствам страниците, възхищавам се на красивите малки дървета и си представям Джон, наведен над някое, деликатно да подрязва крехките клонки.

— Хоби ли ти е?

— Да, много е отпускащо.

— Къде живееш, Джон? — не знам защо зададох този въпрос. Джон и бонзай са две неща, които никога не бих обединила в едно, но с това ново странно знание изпитвам непреодолима нужда да разбера.

— В Челси, момиче.

— Сам ли?

— Съвсем сам — смее се. — Само с моите дървета.

Смаяна съм. Никога нямаше да го допусна. Този човек, за когото след първия поглед мислех, че е член на мафията — този огромен, черен и зловещ мъж, който наблюдава Имението, държи превъзбудените мъже, а вероятно и жени, на мястото им, живее с дървета? Очарователно.

— Ще ме чакаш ли отвън? — питам Джон игриво, когато спира пред къщата на Рут Куин.

Златният му зъб проблясва, когато се пресяга, за да вземе книгата.

— Може да прочета няколко страници, момиче.

— Ще бързам, колкото мога — изскачам и се стрелвам към дома на Рут.

Входната врата се отваря, преди дори да почукам.

— Ава! — изглежда, се радва да ме види.

— Здравей, Рут! Как си?

— Прекрасно. Влизай! — Поглежда над рамото ми леко намръщена и ме повежда бързо вътре.

Оставям незадоволено любопитството й, защото ако трябва да обяснявам кой е Джон, ще отнеме много време, а не искам да оставам повече от необходимото.

Трябва да запазя отношенията ни на професионално ниво, доколкото е възможно.

Повежда ме по коридора към кухнята.

— Добре ли прекара уикенда? — пита.

Да и не. Страхотно и ужасно. Изглежда все едно е бил преди милиони години.

— Да, благодаря. А ти? — настанявам се на огромната дъбова маса и вадя папките си.

— Чудесно — изпява и заема стол до моя.

Усмихвам се учтиво и отварям папката й.

— Какво искаше да обсъдим? Шкафчетата ли?

— Не, не се тревожи за шкафчетата! Ще се придържаме към оригинала. Но хладилника за вино, напомни ми! Единичен ли избрахме или двоен?

Ще бъда много ядосана, ако ме е довлякла тук за това.

— Двоен — казвам бавно. Изобщо не се чувствам удобно. Можеше да се обади и за двете неща. Телефонът ми започва да звъни в чантата, но не му обръщам внимание, въпреки че е „Ангел“. Не планирам да стоя тук още дълго, а и няма причина да бъда тук, затова ще му се обадя, щом се измъкна. — Това ли е всичко? — питам подозрително. Телефонът спира да звъни, но веднага започва отново.

— Искаш ли да отговориш? — пита Рут и поглежда към чантата ми.

— Няма нищо — поклащам леко глава неубедително. — Има ли още нещо, Рут?

— Ами… — тя се оглежда като обезумяла из кухнята. — Да. Размислих за ореховия под — казва и домъква списание от другата страна на масата. — Доста ми харесва този — сочи дъбов вариант на корицата на списанието.

Започвам да изреждам причините да запазим ореховия, когато телефонът ми ме прекъсва. Раменете ми висват.

Рут бута чантата ми към мен.

— Ава, вероятно трябва да отговориш. Който и да е, очевидно иска да говори с теб.

Затварям очи, сякаш търся сили, и бъркам в чантата, за да извадя телефона, после ставам от масата и отивам в коридора.

— Джеси, на среща съм. Може ли да ти се обадя по-късно?

— Болен съм по Ава — мърмори. — Ти болна ли си по Джеси?

— Има ли лекарство? — питам ухилена, като знам адски добре какво е лекарството.

— Да, нарича се постоянен контакт. Кога свършваш работа?

— Не съм сигурна. Имам среща в два с Патрик. — Поглеждам през рамо и виждам Рут да преглежда списанието за дизайн. Може да не обръща никакво внимание, но съм сигурна, че ме чува. Може би е добре. Аз съм щастливо омъжена през повечето време. И съм бременна. Дали да не спомена това в разговора?

— Добре. Най-после ще спазиш обещанието си да говориш с него — казва Джеси.

— Да.

— Това няма да отнеме много време, нали?

— Да, вероятно няма, но няма значение, защото Джон ще ме чака, нали? — отговарям на въпроса му с въпрос. Може би съм създала проблеми на Джон, но какъв е смисълът да се преструвам, че не знам?

— Ще те чака — по тона му усещам, че се усмихва. — Как са бебетата ми?

— Нашите бебета са добре — осъзнавам веднага какво съм казала и също така забелязвам, че с ръка галя корема ми. — Джеси, трябва да се връщам. Ще се видим по-късно.

— Какво да правя до по-късно?

— Иди да тичаш!

— Вече го направих — отвръща гордо. — Може би ще отида да пазарувам.

— Да, иди да пазаруваш! — насърчавам го. Надявам се да се озове в бебешкия магазин и да не излезе до шест. — Обичам те! — приключвам разговора с нещо, което ще го успокои за още известно време.

— Знам — въздъхва.

— Доскоро! — усмихвам се и затварям, после се връщам в кухнята. — Съжалявам — размахвам телефона и сядам отново. — Значи дъб?

Изглежда потънала в мисли, докато ме изучава, а после погледът й се спуска към корема ми, който е скрит под масата. Знаех, че сигурно е чула, но малка частица от мен се надяваше да не е.

Започвам да си водя глупави бележки.

— Ще взема цена за дъба. Трудът би трябвало да е същият, но ще проверя. Сигурна ли си, че се отказваме от ореха? — чакам за потвърждение, но когато приключвам с бележките, а тя още не е отговорила, поглеждам нагоре и виждам, че все още бленува. — Рут?

— О, извинявай! Бях на километри оттук. Да, моля те, направи го! — скача. — Ава, толкова съжалявам, не ти предложих чаша чай. Или може би вино? Може да изпием едно дръзко обедно вино.

— Не, честно. Не пия.

— Защо?

Грубият й въпрос увеличава смущението ми.

— Не през седмицата. Не пия през седмицата.

— Разбирам. Да, всички можем да се поразсеем малко. — Усмихва се някак пресилено. — Как е съпругът ти?

Не мога да спра рязкото вдишване. Не когато са свързани с алкохол, с поразсейване и с моя съпруг в две последователни изречения.

— Добре е. — Започвам да събирам нещата си, нетърпелива да си тръгна. Може невинно да е докоснала този нерв, но все още ме зяпа с копнеж и това става непоносимо. — Ще взема цените и ще ти се обадя.

Изправям се малко прекалено рязко и закачвам токчето за крака на стола, от което леко се олюлявам. Рут за миг е до мен и държи ръката ми, за да ме стабилизира.

— Ава, добре ли си?

— Да, добре съм. — Съвземам се и се опитвам с всички сили да не изглеждам смутена, но сега тя ме държи и не ме пуска. Всъщност прокарва длан нагоре по ръката ми. Напрягам се от глава до пети, когато ръката й стига до бузата ми и ме погалва нежно.

— Толкова си красива — прошепва.

Би трябвало да отстъпя, но съм прекалено изненадана и това, че не се отдръпвам, й позволява да гали бузата ми колкото си иска.

— Трябва да тръгвам — казвам тихо, най-накрая позволила на разума си да заработи.

Отстъпвам назад и тя отпуска вяло ръка. По лицето й проблясва срам. Рут се засмива и поглежда настрани.

— Да, може би трябва.

Възползвам се от нейния знак, тръгвам бързо по коридора към входната врата и я отварям. Дори не я затварям след себе си. Джон ме забелязва, че бързам към колата му, и изскача.

— Ава, момиче? — пита. Оглежда ме бързо цялата и проверява дали съм физически добре. Вече доволен, че съм добре, поглежда зад мен и бавно вдига ръка, за да свали очилата си. Действието му не би изглеждало толкова странно, ако беше оставил очилата си на място, но той не ги оставя и сега гледа нагоре към къщата на Рут.

Забавям се и се обръщам да видя какво е привлякло вниманието му. Вратата на Рут тъкмо се затваря.

— Какво има, Джон? — питам. Чувствам се по-добре, след като съм далеч от моята дружелюбна клиентка, която вече изглежда зловеща.

— Нищо, момиче. Влизай в колата! — Поставя отново очилата си и ми кимва, вместо да повтаря, затова се покатервам вътре и го чакам. Той се плъзва на седалката и се обръща към мен. — Какво те докара до това състояние?

Клюмвам и слагам колана. Чувствам се малко глупаво.

— Мисля, че имам жена обожателка.

Очаквам смях или поне шокирано ахване, но не чувам нищо, само кимване и лице, което се обръща встрани от мен.

— Още нещо, което да побърка копелето — буботи сухо Джон. — Как се казва?

— Рут Куин. Странна е.

Джон кимва замислено.

— Обратно в офиса ли?

— Да, моля те, Джон! — Пускам чантата между краката си, с което пликът, който прибрах грижливо в нея по-рано, се показва, напомняйки ми за присъствието си.

Протягам ръка — любопитството ме надвива.

— Какво е това? — пита Джон и кимва към кафявия плик с формат А4, който държа.

— Не съм сигурна — неспокойна съм, докато го пипам. — Достави го куриер — напълно откровена съм, защото се оказва, че е ново предупреждение. И без това ще кажа на Джеси, така че няма значение, че и Джон знае. Отлепвам плика, вадя парче картон и дъхът ми спира, щом зървам изрязаните букви.

— Какво има? — пита Джон. Гласът му е пълен с тревога.

Не мога да говоря. В това писмо има определена злонамереност и докато се взирам в съобщението, подредено от различни изрезки от вестници и списания, небрежното изхвърляне на предишното предупреждение ми изглежда доста неразумно.

— Още едно предупреждение — успявам да изрека през забързаното си дишане. Гади ми се.

— Още едно ли?

— Да. Получих едно с мъртви цветя. Просто го изхвърлих в кошчето и реших, че е от някое зарязано бивше сексуално завоевание на Джеси. — Отварям прозореца, за да влезе малко свеж въздух.

— Какво пише? — Джон продължава да хвърля погледи през очилата си към парчето картон, което съм пуснала в скута си. Прочитам му съобщението.

КАЗАХ ТИ ДА ГО НАПУСНЕШ!

Във въздуха се изстрелва ядосана ругатня.

— Какво пишеше на другото? Като това ли беше?

Опитвам се да се съсредоточа и събера пръснатите си мисли, за да си спомня точните думи на другото съобщение.

— Нещо в смисъл, че аз не познавам Джеси. Този, който го беше изпратил, пишеше, че го познава — поклащам глава от безсилие. — Не мога да си спомня. Другото беше написано на ръка. — Ядосана съм на себе си за това, че съм го изхвърлила. Трябваше да съм разумна и да кажа на Джеси. Накарал е Стив да разследва инцидента с колата и упойването ми, а аз много глупаво скрих нещо, което можеше да помогне за справянето с проблема. Можеше в началото да прати Джеси в дълбините на мрака, но ползата от това той да знае многократно превъзхожда срива, който беше гарантиран — срив, който много скоро ще получи, защото сега ще разбере, а аз ще се изправя срещу сериозно вбесен мъж. Бях толкова глупава.

— Защо не каза на Джеси? — Джон изглежда загрижен, което само засилва тревожните ми мисли.

— Ти как мислиш, Джон? — Не може да е толкова глупав, за да зададе този въпрос, и дълбокото вдишване и краткото разбиращо изражение по обезпокоеното му лице ми казват, че не е.

— Добре, момиче. — Не казва, че съм постъпила тъпо, но знам, че го мисли.

— Мислех, че е Корал — казвам тихо.

— Въпреки отпора, който си й дала тази сутрин ли? — опитва се да скрие усмивката си, знам.

— Не, преди мислех, че е Корал. Вече не.

— Искаш ли да му кажеш, или аз да го направя? — пита Джон сериозно. Знам какво има предвид. Не е нужно друго обяснение и когато ме поглежда и кимва към умоляващото ми лице, знам, че разбира. — Аз ще му кажа, момиче.

— Ще се опиташ ли и да го успокоиш?

— Ако говорехме за нещо друго, бих казал да. Но това си ти. Не обещавам нищо.

Въздъхвам, но оценявам честността му.

— Благодаря ти. Ще се върнеш ли в Имението?

— Не, момиче. Ще му се обадя. Ти си върши работата, аз ще те чакам.

— Добре — съгласявам се. Чувствам се разтревожена, глупава и прекалено уязвима.

Още веднъж подцених нещо, което наистина не трябваше.

Офисът все още е неприятно тих, когато Джон ме оставя пред работата. Главите и на тримата ми колеги са сведени ниско, Сали все още изглежда готова на самоубийство, а вратата на кабинета на Патрик продължава да е затворена. Никой не ми обръща внимание, докато минавам, и Сали не ми предлага кафе, така че хвърлям чантата си и се отправям към кухнята, за да си направя.

Тъкмо обръщам третата лъжичка захар в чашата, когато раменете ми се изправят и се стягат от позвъняването на моя възлюбен съпруг. Ако можех да се измъкна, щях да пренебрегна обаждането, но той ще позвъни на служебния телефон и ако не му вдигна и тогава, ще нахлуе в офиса. Зарязвам кафето, поемам дълбоко въздух за кураж и отивам да търся телефона си. Това не е разговор, който мога да приема пред всички в офиса, затова бързам към конферентната зала и затварям вратата зад себе си, после вдигам на беснеещия разярен мъж.

— Моля те, не ми викай! — изтърсвам и веднага отдалечавам телефона от ухото си.

Бях права.

— Какво си мислила, по дяволите? — крещи той. — Ти, глупава, глупава жена!

Затварям очи и тихо приемам тирадата му, отдалечила телефона на безопасно разстояние.

Диша неравномерно между крясъците.

— Аз си скубя косата, опитвам се да работя със Стив и да разреша този проблем, а през цялото време ти си имала написана на ръка заплаха? — чувам тръшването на врата. — И си я скъсала? Доказателство, Ава. Шибано доказателство.

— Много съжалявам — малко остава да се разплача. — Не исках да те тревожа. Мислех, че е безобидна.

— Безобидна заплаха, след като беше упоена? Все още ли мислеше, че е безобидна, след като беше избутана от пътя? — Толкова е бесен, защото не той контролира нещата. Не може да контролира ставащото и това го вбесява до лудост.

— Трябваше да ти кажа.

— Мамка му! — След ругатнята настава мълчание и мога да си представя Джеси, проснат в стола да разтрива свирепо слепоочията си с пръсти. — Кажи ми, че няма да напускаш офиса днес следобед!

— Имам среща с Патрик. Ще говоря с него за Микаел — опитвам се да му кажа това, което иска да чуе. Не мога да работя с Микаел, въпреки че вече не мисля, че е той.

— Това не е дело на Микаел, Ава — казва Джеси по-спокойно, отколкото знам, че се чувства. Аз знам, но какво е убедило Джеси? — Стив потвърди, че Микаел е летял в това време за Дания. Летял е от и до Лондон през последните няколко седмици напълно законно. Не би могъл да те упои и не би могъл да кара колата ми, защото и двата пъти е потвърдено, че е бил в Дания. И защо би казал, че ме познава, по дяволите? — тонът на Джеси става по-остър в края на изречението. Говори за първата заплаха.

— Ами мъжът от записа на охранителната камера? — питам неуверено.

— Не знам, Ава — въздъхва. — Намериха колата ми вчера. Стив я оглежда. Проследяващото устройство е било деактивирано.

— О! — Полагам уморения си задник в един от плюшените столове около конферентната маса. Мога да посоча, че не съм единствената, която крие информация, но няма да го направя. Знам, че той е използвал връзки, търсил е услуги и принципно е правил всичко друго, освен да разчита на полицията, докато аз просто съм била глупава.

— Да дойда ли в Имението след работа? — питам.

— Не. Джон ще те отведе вкъщи, след като говориш с Патрик. Ще се видим там.

След като получих последната информация, казах на Стив да се отбие — сарказмът му не минава незабелязан, нито нотката гняв. Направила съм огромна грешка. Не посочвам, че работният ми ден няма да свърши, след като говоря с Патрик, защото няма да има никаква полза, освен да предизвика още ръмжене по телефона.

Наистина трябва да играя по неговите правила този път. — Не напускай този офис и след като Джон те отведе у дома, стой мирна! Разбра ли ме?

— Разбрах — прошепвам.

— Добро момиче. Ще говоря със Стив, но ще си тръгна веднага щом свърша с него.

— Обичам те — изтърсвам бързо, сякаш няма да мога да му го кажа повече никога.

Въздиша.

— Знам, бебче. Ще си вземем вана, щом се прибера. Става ли?

— Да — съгласявам се. Нежните му думи и обещанието за вана ме карат да се чувствам по-добре.

— Прави каквото ти се казва, жено! — Затваря след това последно предупреждение, но не отлепям телефона от ухото си. Знам, че Джеси е затворил, но го държа няколко секунди може би с надеждата, че съм сбъркала и дълбокият му дрезгав глас ще ми даде още малко увереност.

Едва когато вратата на конферентната зала се отваря и Патрик се появява, най-накрая свалям телефона и приемам, че Джеси го няма.

— Ето те. — Патрик все още не изглежда впечатлен, докато стои и държи вратата отворена. — Готова ли си?

— Да. — Приготвям се да стана, но той ми махва да си седя.

— Не, стой там! Ще проведем съвещанието тук — извиква на другите и един по един те влизат озадачени и мъртвешки тихи. Нещо става, очевидно всички го усещат и едва сега разбирам, че на това съвещание няма да сме само аз и Патрик.

Няма подноси с чай, донесени от Сали, и няма пресни сметанови пасти, на които да се нахвърлим. Патрик изглежда уморен и изтерзан, докато ние всички сме объркани от внезапната промяна на етикета за съвещанията. Какво става със спокойните срещи, на които всички сме се сгушили около бюрото на шефа и мажем лицата си с пасти, докато Патрик се информира за работата с клиентите?

— Така. — Разполага едрото си тяло на един стол в началото на масата и разкопчава сакото си, за да не се опъва върху кръглия му корем. — Не се задържах задълго тук напоследък и съм сигурен, че всички се чудите защо.

Другите трима мърморят в знак на съгласие и въпреки че разсеяно съм забелязала отсъствието му от офиса напоследък, не съм размишлявала много по това. Бях прекалено разсеяна и доста заета с личния си живот, като да се омъжа, да забременея, да напусна съпруга си, да се върна при него, да летя до Испания, да се забъркам в катастрофа с кола…

— Е, има съвсем уважителна причина — продължава Патрик — и вече съм в състояние да я разкрия. Беше трудно да държа всички ви в неведение. Вие знаете, че ценя всеки един от вас, но всичко трябваше да бъде изгладено и приключено. — Отпуска ръце на корема си и се обляга на стола. Очите ми минават от Том към Виктория и Сал и обратно няколко пъти в опит да преценя техните реакции на новината, но всички само зяпат празно в Патрик. — Пенсионирам се — въздъхва той. — Стига ми толкова.

Чувам колективна облекчена въздишка от всички освен от мен. Ако Патрик се пенсионира, какво ще стане с „Рококо Юниън“? Никой ли от тях не е помислил все още за това?

— Всички вие си запазвате работата. Погрижих се за това — още колективни въздишки, — но повече не мога да го правя. Лондон ме изморява, затова двамата с Айрин се местим в Езерната област.

Първата ми мисъл е… Патрик по цял ден с Айрин? Какво си мисли той? А втората ми мисъл е… за кого ще работя? Не се налага да чакам дълго. Вратата се отваря и влиза Микаел.