Джоди Елън Малпас
До този мъж (21)

Двадесет и първа глава

Бих могла да лежа тук завинаги и само да го гледам как спи. Спокойният му ментов му дъх гали лицето ми и укрепва дълбокото ми чувство на принадлежност. Нежният допир на дланта му до моя корем засилва любовта ми към този мъж. А близостта с идеалното му тяло увеличава желанието ми за неговото докосване. Има милиони неща, свързани с него, които ме водят до отчаяние, но има и безкрайно много, които ме карат да го обожавам. Някои от тях са и в двата списъка.

Неспособна да устоя, се протягам и прокарвам палец по небръснатата буза и по разтворените му устни и се усмихвам, когато той се намръщва леко, а после въздиша и се успокоява отново. Ръката му върху корема ми несъзнателно започва да описва кръгове. Безупречността на красивото му лице ще ме смайва до последния ми ден — леко почернялата му от слънцето кожа, по момичешки дългите му мигли и почти незабележимата бръчка между веждите му са само част от зашеметяващите му черти. Би ми отнело цял живот, за да ги опиша. Моят невъзможен мъж с всичките му предизвикателства.

Галя лицето му, после с върховете на пръстите си преминавам по опънатата кожа на врата му и дланта ми се плъзга по здравата му гръд. Въздишам замечтано и доволно, докато се възползвам от спокойния момент, за да изследвам тялото и лицето му, и почти ми се иска той да остане така цяла вечност, за да мога да го гледам и да му се наслаждавам необезпокоявана. Но тогава никога не бих чула гласа му, не бих видяла тези очи, не бих изживяла неговото преследване, нито пък обратното броене.

— Приключи ли с докосването? — грубият му глас ме изтръгва от мечтанието, а ръката ми застива върху белега. Очите му все още са затворени.

— Не, стой тихо и неподвижно — нареждам тихо и продължавам с ласките.

— Както желаеш.

Ухилвам се и се навеждам напред, като прокарвам устни по неговите.

— Добро момче.

Затворените му устни потрепват и той очевидно потиска усмивката си.

— Ами ако искам да бъда лошо момче? — пита той.

— Ти говориш! — Посочвам и едно от очите му се отваря нахално. Нищо не може да ме възпре да се усмихна, без значение колко сурова и сериозна се опитвам да бъда.

— Добро утро!

Той се раздвижва изключително бързо. Аз съм по гръб, притисната под тялото му за една наносекунда, а ръцете ми са приковани над главата ми. Не успях дори да разбера кога ме атакува, камо ли да издам изненадано писък.

— Някой си мисли за сънлив секс — заключава той и се накланя напред, за да ме хапне по носа.

— Не, мисля си за Джеси Уорд, което означава, че си мисля за различни видове чукане.

Вдига вежди замислено.

— Ти си ненаситна, красиво момиче. — Той ме целува силно. — Внимавай с езика!

Бързо отговарям на целувката му, но той ме спира, като се отдръпва. Намръщвам се. Той се усмихва. Това самодоволство ли е? Мръщя се по-силно, но съм пренебрегната.

— Мислех си… — заявява той.

Спирам да се мръщя незабавно. Мислите на Джеси са почти толкова тревожни, както и преследването.

— За какво? — питам подозрително.

— За това колко драматичен е нашият семеен живот.

Той е прав. Не мога да споря с него, но какво цели с това?

— Добре? — произнасям думата бавно, изобщо не съм сигурна, че е добре.

— Позволи ми да те заведа някъде! — моли се той. Зелените му очи ме умоляват, а Джеси дори започва да се цупи. Дали е осъзнал, че тази физиономия има почти същото въздействие върху мен, колкото и чукането? — Само двамата, никой друг.

— Никога повече няма да сме сами — напомням му.

Той се повдига и поглежда към корема ми, а аз виждам как се усмихва. После се навежда, целува корема ми и връща този умолителен като на малко кученце поглед към мен.

— Позволи ми да те обичам! Позволи ми да те отведа за няколко дни!

— Ами моята работа? — Напоследък не изпълнявам задълженията си много съвестно.

— Ава, ти претърпя катастрофа вчера.

— Знам — отстъпвам. — Но имам ангажименти, а Патрик…

— Аз ще говоря с Патрик — прекъсва ме той. — Той ще поеме твоите ангажименти.

Очите ми се присвиват.

— Ще говориш с Патрик или ще прегазиш Патрик? — питам. Той прави физиономия на обиден, но не му обръщам внимание.

— Ще говоря с Патрик.

— Деликатно.

Той се усмихва.

— Нещо такова.

— Не, Уорд. Не нещо такова. Деликатно. Точка!

— Това да ли е? — пита той с надежда. Иде ми да прегърна очарователния трън в задника.

— Да — съгласявам се. Той има нужда от почивка точно толкова, колкото и аз, а може би повече. Вчерашните събития няма да успокоят тревогите му. — Къде ще отидем?

Той се раздвижва и скача от леглото като въодушевено дете в сутринта на Коледа.

— Където и да е. Не ми пука.

— На мен ми пука. Не карам ски. — Сядам рязко в леглото при мисълта да бъда издокарана в ски екип с гигантски парчета дърво, прикрепени на краката ми.

— Не бъди глупава, жено! — Той ме стрелка с очи, изчезва в гардеробното и се появява малко по-късно с куфар. — Ти носиш бебетата ми — сочи корема ми. — Имаш късмет, че не съм те вързал за леглото за остатъка от бременността ти.

— Би могъл, ако искаш. — Притискам ръце към таблата на леглото. — Няма да възразя.

— Ти си изкусителка, госпожо Уорд. Ела да събираме багажа! — Той се връща в гардеробното и ме оставя да седя на леглото. Мърморя достатъчно високо, за да ме чуе, ставам и отивам след него в помещението, което служи за гардероб. Той сваля безразборно дрехи и ги трупа на куп до куфара.

— Къде отиваме?

— Не знам. Ще звънна на няколко места. — Той щастливо събира багажа си, но тогава вдига поглед и вижда, че стоя подпряна на вратата. — Ти няма ли да събираш багаж?

— Аз не знам къде отиваме. На топло, на студено? С кола, със самолет?

— С кола — заявява твърдо и се извръща да свали още тениски. — Не може да летиш.

— Какво имаш предвид с това, че не мога да летя? — пелтеча зад гърба му.

— Не знам. Налягането — той повдига голите си рамене — може да смачка бебетата.

Смея се, защото иначе мога да го фрасна по главата.

— Кажи ми, че се шегуваш!

Той бавно се обръща с лице към мен. Не е впечатлен от чувството ми за хумор.

Личи по цялото му красиво лице.

— Не се шегувам, когато става дума за теб, Ава. Би трябвало да знаеш това.

Това е нелепо.

— Налягането в самолета няма да смачка бебетата, Джеси. Ако ще ме водиш някъде, нека да е със самолет. — Едва се сдържам да не тропна с крак в подкрепа на заявлението си.

Той изглежда малко изненадан от моята заповед и се замисля, като дъвче устни.

Бавно обмисля казаното.

— Не е безопасно за бременните да летят — казва той тихо. — Четох за това.

— Къде го чете? — питам през смях, ужасена от мисълта, че е възможно Джеси да изрови някакъв наръчник за бременност. Спирам да се смея в мига, в който той вади наръчник за бременност.

— Тук. — Той ми го подава смутено. — Също така трябва да взимаш фолиева киселина.

Зяпам в книгата пред мен с нещо средно между удивление и забавление, докато той започва да прелиства страниците. Някои са подгънати в ъглите и забелязвам, че някои параграфи са подчертани с неонов фулмастер. Той знае какво търси и аз не мога да направя нищо повече от това да се взирам в моя красив невротичен властен маниак.

— Ето, виж! — Той пъха книгата под носа ми и сочи в средата на страницата, където има подчертано в розово. — Министерството на здравеопазването препоръчва на бременните да приемат дневна доза от четиристотин микрограма фолиева киселина, докато се опитват да забременеят и да продължат да я пият през първите дванайсет седмици на бременността, когато се оформя гръбначният стълб на бебето — той се мръщи. — Ние имаме две бебета, значи може би трябва да взимаш осемстотин микрограма.

Сърцето ми е готово да се пръсне.

— Обичам те — казвам с усмивка.

— Знам. — Той прелиства още няколко страници. — Летенето е малко по-нататък.

Само…

Удрям книгата и двамата гледаме как тя лети и се удря в пода. Той ме поглежда с присвити очи, а устните му се опъват в права линия. Това ме кара да се ухиля, на което той се мръщи още повече. Ритвам книгата. Той въздиша.

— Вдигни я! — изръмжава.

— Глупава книга — ритам я отново. Все още се хиля.

— Вдигни книгата, Ава!

— Не — отсичам кисело. Знам точно какво правя. Очите ми се изпълват със задоволство при яростта, която се понася от неговата красива физика.

Той повдига вежди и бръчката му вече е в режим на готовност. Личи, че мисли усърдно по въпроса. Знае какво правя. И тогава изправя три пръста пред лицето ми.

— Три — прошепва.

Усмивката ми се разширява и аз первам ръката му настрани.

— Две — противопоставям се.

Той полага всички усилия да сдържи собствената си усмивка.

— Едно.

— Нула, бебче — приключвам вместо него и се сгърчвам от удоволствие, когато ме мята през рамо със засилка, но все пак внимателно, и ме понася към спалнята. Смея се силно, когато ме полага на леглото с прекалено много внимание, след това ме ляга върху мен и отмества косата от лицето ми.

— Кога ще се научиш? — пита той, подхваща тила ми и надига главата ми, така че носът ми опира в неговия.

— Никога — признавам.

Той се усмихва с тази усмивка, която е предназначена само за мен.

— Надявам се. Целуни ме!

— Ами ако не го направя? — питам. Но ще го направя. И той го знае.

Пресяга се надолу и отпуска върха на пръста си в сгъвката над хълбока ми.

Задържам дъха си.

— И двамата знаем, че ще ме целунеш, Ава. — Устните му гъделичкат моите. — Да не губим ценно време, през което бих могъл да се загубя в теб! Целуни ме сега!

Езикът ми се плъзга по долната му устна и сега аз започвам да го дразня, като го докосвам едва-едва, но после той ме атакува с езика си, като прави нежни кръгове около моя. Накрая Джеси изстенва и напада устата ми с груба сила. Мислено си отбелязвам точка. За него е невъзможно да ми устои.

— Мммм — въздишам и отвръщам на решителните набези на езика му. Имаме нужда от това. Имаме нужда от няколко дни, в които да бъдем само двамата, да се обичаме и да се подготвяме за бъдещето, в което ще живеем заедно. Бъдеще, в което ще има и две бебета. Имам нужда Джеси да бъде само мой за известно време. Не искам да се разсейвам с нищо освен с него, нито пък да решавам някакви проблеми. Искам да бъдем само двамата.

— Не пише, че не мога да летя, нали? — питам, глупаво или не. Знам, че е невъзможно, защото съм виждала бременни жени по самолетите. Това е просто още едно от неразумните правила на Джеси.

Той напада устните ми и ги засмуква.

— Логично е — казва.

— Не, невротично е — споря. — Бременни жени летят непрестанно, така че ще ме качиш на самолет и ще ме заведеш на някое топло място, и ще ми позволиш да пирувам с теб през цялото време. Постоянен контакт. Искам постоянен контакт. — Знам, че това ще го зарадва, и когато той повдига глава, без да спира да смуче устната ми, усмивката му го потвърждава.

— Нямам търпение. — Той целува носа ми и става. — Хайде тогава! Губим ценно време за пир. — Намига ми, обръща се и ме оставя да се търкалям в белите чаршафи.

Аз наистина съм на Седмото небе на Джеси.

 

 

Дърпам куфара си надолу по стълбите и той се тътри звучно.

— Хей! — викът ме кара да подскоча насред път и аз стисвам парапета, за да се успокоя. Крясъкът е последван от оглушителни стъпки нагоре по стълбите. Аз съм сграбчена и задържана неподвижно. — Какво правиш, по дяволите, жено?

Страхът ми се превръща в гняв.

— По дяволите, Джеси, ти си виновен, мамка му! — Веднага осъзнавам грешката си, ръмженето, което идва от Джеси, потвърждава, че току-що съм говорила като пиян моряк. Два пъти в едно изречение. Упреквам се наум и треперейки, притварям очи.

— Ще внимаваш ли с шибания ЕЗИК! — Той взима куфара. — Чакай тук! — излайва и аз заставам неподвижно, преди всичко защото съм като закована на едно място, онемяла от вика му. Той буквално захвърля куфара ми, когато достига до основата на стълбището, като мърмори и сипе ругатни под нос, а след това се връща при мен и ме взима на ръце. — Ще си счупиш шибания врат, глупава жено.

— Носех куфар. Ти ме накара да подскоча! — Не се съпротивлявам и не се опитвам да се освободя.

— Не трябва да носиш нищо друго освен моите бебета.

— Нашите бебета.

— Точно това казах. — Той ме оставя да стъпя. — Не прави глупости, жено!

Приглаждам блузата си, като пуфтя, докато го правя.

— Защо носенето на куфар да е глупост?

— Защото си бременна.

Не мога да понеса това.

— По-добре се обуздай, Уорд — заплашвам го и насочвам пръст към лицето му. — Корнуол.

Той започва да се смее, което само засилва раздразнението ми с няколко нива. Би трябвало да се тревожи, не да се смее.

— Колко пъти ще ме заплашваш с шибания Корнуол? — пита той наперено, все едно знае, че никога няма да изпълня заканата си. Може и да го направя. Не съм във възторг от идеята да прекарам цялата си бременност с родителите ми, но всичко би било по-добре от това.

— Тръгвам сега — крещя в лицето му.

— Хайде тогава! Ще те заведа. — Той взима куфара ми и тръгва към вратата, като поглежда през рамо и вижда, че стоя на едно място. Какво иска да каже с това „ще те заведа“? — Идваш ли? — пита.

Успява да ме заблуди.

— Обади ли се на Патрик? — питам, докато вървя след него. Няма начин Джеси доброволно да ме отведе при майка ми.

— Да — отговаря той кратко и рязко. — Трябва да си на работа във вторник. — Затваря вратата след мен и вика асансьора.

— Не мога да повярвам, че използваш обратното броене като код — мърморя, но той не ми обръща внимание.

Слизаме в мълчание — аз наблюдавам отражението му в огледалните врати, докато той звъни на Джон. Все още не ми обръща внимание.

Вратите се отварят и той кимва към тях, докато продължава да обяснява на Джон, че трябва да се свърже със Стив и че ще ме заведе при родителите ми. Не ми се вярва. И да се свърже със Стив за какво?

— Здравей, Ава — веселият тон на Кейси бързо връща усмивката на намръщеното ми лице.

— Госпожо Уорд! — излайва Джеси насред разговора си с Джон, докато минаваме покрай бюрото на портиера.

Пренебрегвам го.

— Добро утро, Кейси. Как си?

— Много добре, благодаря. Прекрасен ден! — Той кима с глава към входа и аз виждам как слънцето грее. — Приятен ден, Ава!

— Благодаря — казвам сънливо, докато излизам в тежкия въздух, но веднага забелязвам, че сватбеният ми подарък чудодейно се е върнал в Луссо, но белият „Рейндж Роувър“ е напълно забравен, когато виждам един „Астън Мартин“.

— Да, благодаря, голямо момче! — Джеси затваря и се отправя към странната кола, като натоварва куфара в нея.

— Какво е това? — питам, сочейки DBS-а.

Той затваря багажника и стисва брадясалата си челюст замислено.

— Мисля, че може би е кола.

— Сарказмът не ти отива, Боже. Имам предвид откъде се появи?

— Дойде от гаража, за да замести моята. — Той подхваща лакътя ми и ме насочва да вляза.

— Все още ли не са намерили твоята?

— Не — отговаря той бързо с очевидно нежелание да продължава по темата, но това не ме спира.

— Какво ще прави Стив? — питам.

Той се отдръпва и внезапно спира насред крачка.

— Нищо — лъже ме и аз повдигам вежди подозрително, за да му покажа, че съм наясно. — Той проверява някои неща за мен — пъшка Джеси и се протяга, за да ме закопчае.

Отблъсквам ръцете му, когато прехвърля колана през стомаха ми.

— Би ли спрял? — Избутвам го и хлопвам вратата, като го оставям от другата страна на стъклото да ме гледа безмълвно. Вече ми се иска да ме заведе при мама. Не знам дали ще мога да издържа повече, а дори не съм се опитвала да се убеждавам, че той може да спре. Две бебета изглеждат като двойно глезене. Глезене от Джеси. И знам много добре какво търси Стив, а също така знам, че фактът, че Стив е незасегнат, е в резултат от това, че разследва случая с дрогирането ми, а сега и с катастрофата.

Отпускам глава назад към облегалката и се извръщам, за да видя как Джеси се настанява на шофьорското място и как премества седалката назад, за да има място за дългите му крака.

— Защо не взехме моята кола? — питам, като кимвам към моята блестяща снежнобяла машина.

Той замръзва и поглежда към мен с ъгъла на очите си.

— Не може да караш много далеч.

Вътрешно ликувам.

— Не, но ти можеш! — Би трябвало да го атакувам с истерия и да го накарам да кара проклетия танк. Няма да се изненадам, ако се окаже, че нещото е бронирано.

— Да, бих могъл, но имам тази сега. — Той ме докосва леко и пали двигателя, като го форсира шумно с доволна усмивка. — Чуй това! — той въздиша, вкарва на скорост и потегля.

Завистливо се възхищавам на дълбокото ръмжене на DBS-а и докато отпускам главата си на облегалката, продължавам да се наслаждавам на невероятния профил на Джеси.

— Къде ме караш? — питам, докато вадя телефона от чантата си.

— Казах ти, при майка ти.

Извъртам очи драматично. Знам, че по-скоро сам би си отрязал главата, отколкото да види майка ми доброволно.

— Добре — въздишам и набирам Кейт.

— Дай ми телефона! — Ръката му се насочва към мен, а пръстите му сграбчват въздуха помежду ни. — Никакъв телефон.

— Трябва да се обадя на Кейт.

Той хваща телефона ми и го изключва.

— Обадих се на всички, които трябва да знаят, че заминаваме, включително и на Кейт. Успокой се, Ава!

Не се опитвам да променям нещо. Нямам желание.

 

 

— Ава, бебче, събуди се!

Отварям очи и се протягам, а ръцете ми опират в нещо. Объркана, поглеждам нагоре и виждам покрива на колата. Тогава обръщам глава настрани и се оказвам лице в лице с моя властен маниак. Той ми се усмихва широко.

— Къде сме? — потърквам очи.

— В Корнуол — отговаря бързо.

Все още спящият ми мозък регистрира потребността ми да пишкам.

— Спри — казвам. Прозвучава като хленчене. — Трябва да пишкам! — Извъртам се на седалката и хващам дръжката, за да сляза, като междувременно оглеждам околността. Позната ми е — ниска стена, която огражда неголям двор, малка барака, през която може да минеш по ветровития път надолу към плажа, и смесица от пясък и листа в канала. Това ми изглежда познато. Твърде познато.

Обръщам лице към него.

— Не си се шегувал — казвам недоумяващо и проверявам повторно, но видът на висящия неопрен^[1] в градината оттатък пътя само потвърждава страховете ми. — Решил си да ме захвърлиш при мама? — звуча обидено. Обидена съм. Може би той не е успял да се справи с нелепата си свръхпредпазливост и е стигнал до заключението, че ако родителите ми се грижат за мен по време на бременността, няма да получи удар. Това може също така да спаси брака ни, защото мога да си представя предстоящите месеци на контрол от негова страна и съпротивата от моя — и това докато съм твърде дебела, за да си отмъщавам. Ще стана колкото кит. Огромна. Чудовищна. Дебела и бременна и абсолютно непривлекателна. Бих могла да ревна.

Усещам ръката му да се плъзга по врата ми и да извива лицето ми към неговото.

— Не ме заплашвай с Корнуол! — хили се той. И аз започвам да плача като глупава, препълнена с хормони бременна жена. През безсмислените си сълзи виждам как усмивката му изчезва и на нейно място идва тревожно изражение. — Скъпа, шегувам се. Трябва да ме посекат на части, за да те вземат от мен. Знаеш това. — Той ме притегля в скута си и аз заравям глава във врата му, като хлипам глупаво. Постъпвам напълно неразумно, знам го. Той никога не би ме изоставил. Какво ми става? — Ава, погледни ме!

Сумтя в него и колебливо повдигам глава, така че да види белязаното ми от сълзи лице.

— Ще стана дебела. Огромна! Близнаци, Джеси! — Доволството, което изпитвах в болницата, е изчезнало отдавна. Всяка мисъл за това как го тормозя с пищящи бебета и промяна на настроението се е изличила от ума ми. Ще се подуя като балон. Аз съм на двайсет и шест. Не искам отпусната кожа и стрии. Никога повече няма да мога да облека дантела. — Ти няма да… — дори не мога да мисля за това, камо ли да го кажа.

— Да те желая — довършва Джеси вместо мен. Той знае.

Леко поклащам глава, чувствам се виновна, че съм такъв егоист, но онзи поглед, който виждам, когато съм в ръцете му или когато ме погледне… всъщност не знам какво бих правила, ако никога повече не го видя. Имам нужда от него. Той е важна част от нашата връзка.

— Да… — Трябва да бъда честна. Това е страх наред с всички други, които придружават тази бременност.

Джеси се усмихва леко и поставя ръка на бузата ми, а палецът му започва нежно да чертае кръгове.

— Скъпа, това няма да стане никога.

— Няма как да знаеш. Не може да знаеш как ще се чувстваш, когато глезените ми се подуят и започна да ходя все едно имам пъпеш между бедрата си.

Той започва да се смее силно.

— Така ли ще бъде?

— Вероятно.

— Нека ти кажа, жено! Желая те все повече и повече с всеки изминал ден, а вярвам, че вече носиш бебетата ми няколко седмици — разтрива леко корема ми със свободната си ръка.

— Още не съм дебела — мърморя.

— Няма да бъдеш дебела, Ава. Ти си бременна и нека ти кажа — мисълта, че носиш частица от мен и теб на топло и сигурно място, ме прави извънредно щастлив и… — бавно повдига хълбоците си. Твърд е — това ме кара да те желая дори още повече.

Сега млъкни и ме целуни, съпруго!

Хвърлям му циничен поглед, а той ме поглежда очакващо, като отново повдига хълбоци нагоре. Това ме завладява напълно и аз направо се отпускам върху него.

Точно в този момент решавам, че няма да позволя да надебелея. Ще правя упражнения за тазовото дъно, докато посинея. Ще тичам също така и ще нося дантела, когато раждам.

— Ммм, това е моето момиче — прошепва, когато го оставям, за да си поема дъх. — Мамка му, Ава, много бих искал да разкъсам тези дантелени бикини и да те чукам до оглупяване на мига, но не искам публика.

— Не ми пука — отново се хвърлям върху него. Нападам устата му с език и дърпам косата му свирепо. Той току-що каза, че иска да ме чука. Не ми пука къде сме.

— Ава — бори се с мен със смях. — Престани или няма да отговарям за действията си.

— Няма да те държа отговорен — не се предавам. Дърпам тениската му и се притискам към ерекцията му.

— По дяволите, жено! — пъшка той.

Почти съм го пипнала, но тогава чувам рязко почукване по прозореца до главата ми. Дръпвам се с ахване и бързо скривам почти неутолимата си похот. Гледаме се няколко секунди. И двамата дишаме тежко. После едновременно извъртаме глави към прозореца.

Там стои полицай. И не изглежда много щастлив. Бързо съм вдигната от скута на Джеси и поставена на седалката си, където приглаждам косата си и се изчервявам в милион оттенъка на червеното. Джеси се ухилва с дяволитата си усмивка и ме гледа, докато се оправям.

— Това ще ти е за урок — спуска стъклото и се обръща към ченгето. — Съжалявам.

Бременна е. Хормони. Не може да си държи ръцете далеч от мен — едва удържа смеха си, а аз ахвам и удрям бедрото му. Той се засмива, хваща ръката ми и стиска. — Виждате ли?

Полицаят започва да кашля и самият той се изчервява.

— Да… ами… обществено място — размахва ръка наоколо. — Продължавайте, моля!

— На гости сме. — Джеси вдига прозореца и блокира всякакво следващо запъване и заекване от изчервения полицай, после обръща палавото си лице към мен. Това е сговорчивият Джеси. Не безсрамен като всеки друг път, но очарователен и симпатичен, и дяволит. — Готова ли си?

— Мислех, че ще ме качваш на самолет? — Обичам Нюкий и нямам търпение да се видя с мама и татко, но точно в момента искам Джеси само за себе си.

— Да, но едва след като кажем на моята възхитителна тъща, че ще става баба. — Изскача от колата и ме оставя ужасена и внезапно вече не толкова нетърпелива да видя мама. Тя ще припадне. Вратата до мен се отваря. — Излизай!

Затварям очи, за да се успокоя.

— Защо ми причиняваш това? — питам.

— Те трябва да знаят. — Хваща ръката ми и ме издърпва.

— Не, ти просто нямаш търпение да кажеш на моята четиридесет и седем годишна майка, че ще става баба.

— Не е вярно! — защитава се, но аз го познавам. Обожава да я дразни. Държи ръката ми, докато ме води по алеята към къщата на родителите ми.

— Откъде знаеше къде да дойдеш? — Това едва сега ми хрумва. Никога не е идвал тук. Или е?

— Обадих се и попитах за адреса, а вярвам, че това е колата на баща ти — посочва мерцедеса на татко. — Прав ли съм?

— Да — мърморя. Родителите ми очевидно ни очакват.

Докато приближаваме входната врата, Джеси вдига ръката ми, целува я нежно и ми намига. Усмихвам се на вбесяващия мошеник. И тогава той щраква чифт белезници около китките ни.

— Какво правиш? — дръпвам, но е късно. Добре е закопчал белезниците. — Джеси!

Входната врата се отваря и мама застава там. Изглежда прекрасно в чифт три четвърти дънки и лек кремав пуловер.

— Моето момиче е у дома!

— Здрасти, мамо! — чурулика Джеси, вдига закопчаните ни ръце и махва ухилен.

Знаех, че ще го направи, и въпреки че горката ми майка се олюлява от шок, не мога да не се усмихвам. Той е в игриво настроение и това ми харесва.

Мама е разтревожена и бързо оглежда зад нас, после сграбчва Джеси и го завлича в коридора.

— Свали тези белезници от дъщеря ми, напаст такава!

Джеси се смее и ги сваля веднага, което бързо връща доброто настроение на Елизабет.

— Доволна ли си? — пита.

— Да. — Тя тупва рамото му, после идва и ме стиска до гърдите си. — Толкова се радвам да те видя, скъпа. Приготвила съм ви стаята за гости.

— Ще оставаме ли? — питам, приела прегръдката й.

— Излитаме на сутринта — съобщава Джеси. — Реших да дойдем, преди майка ти да започне да мисли, че те държа далеч от нея.

Мама ме пуска и поема Джеси в обятията си.

— Благодаря ти, че я доведе — казва и го стиска много здраво.

Усмихвам се, докато гледам как приема прегръдката й, като извърта очи над рамото й към мен. Той не прави това заради себе си. Знам, че би предпочел да бъда до него всеки ден от седмицата, но наистина се опитва и аз го обичам още повече за това.

— Възползвай се максимално, защото я отвличам на сутринта!

— Да, да, знам. — Мама го пуска. — Джоузеф! Те са тук! Ще направя чай.

Следваме я до кухнята. Зяпам наоколо и попивам съвършената чистота и подреденост на дома на родителите ми. Не съм израснала тук, но мама се е постарала много, за да направи копие на дома от детството ми, дори накара да съборят една стена, за да съедини кухнята с трапезарията и да се получи огромна семейна стая.

Татко седи на кухненската маса и чете вестник.

— Здрасти, тате! — Навеждам се през рамото му и го целувам по бузата. Той се напряга при тази публична проява на привързаност.

— Ава, как си? — Затваря вестника и протяга ръка на Джеси, който се е настанил удобно на стола до него. — Тя държи ли те на палци?

— Разбира се! — Джеси ми хвърля поглед, а аз се мръщя.

След като посещавам тоалетната, се настанявам на масата при татко и Джеси и гледам тихо как бъбрят свободно, докато мама прави чай и се включва в разговора от време на време. Чудесен знак. Ако някой ми беше казал, че това е възможно, когато за първи път се запознах с моя господар на секс Имението, щях да му се изсмея в лицето. Никога нямаше дори да го сънувам. Толкова съм щастлива.

— Мислех, че може да отидем до вятърната мелница за вечеря — казва мама и поставя чая на масата. — Ще се разходим до там. Ще бъде прекрасна вечер.

Татко изсумтява в знак на съгласие. Несъмнено чака с нетърпение да обърне няколко бири.

— Това звучи като план — съгласява се.

— Идеално. — Джеси поставя ръка на коляното ми и стиска.

Да, идеално.