Джоди Елън Малпас
До този мъж (32)

Тридесет и втора глава

— Запознайте се с новия собственик на „Рококо Юниън“! — изпява Патрик.

Том и Виктория примират леко, но Сали определено е с мен в отдела на шокираните. И двете видимо се давим за въздух, но докато аз знам адски добре защо го правя, нямам никаква представа какво става със Сал.

— Разбира се, вече го познавате в някаква степен — продължава Патрик. — Господин Ван дер Хаус и аз разисквахме сделката през последните няколко седмици и най-после достигнахме до взаимно съгласие по условията.

— А аз нямам търпение да започна. — Микаел се усмихва и пренебрегва другите членове на екипа, задържайки сините си очи върху мен. — Мисля, че ще работим много добре заедно.

Знам, че съгласното мърморене идва само от трима души в стаята. Аз не съм съгласна, а, изглежда, и Сал не е. От устата ми няма да излезе нищо, защото на гърлото ми е заседнала буца. Гледам как Микаел обикаля масата и стиска ръце с Патрик, после официално се представя на колегите ми. Щом стига до Сал, едва я поглежда, а тя несъмнено пламва яркочервена и поглежда към пода.

Тя се е виждала с Микаел!

Устата ми зяпва, докато гледам как се върти на място. Ето как той е разбрал, че съм се омъжила. Така е разбрал, че съм бременна, и то с близнаци. Така е разбрал всичко.

Стаята внезапно се изпълва със звуците на „Ангел“ на „Масив Атак“ и всички поглеждат в мен, докато седя в стола като статуя с телефона в отпуснатата ми ръка.

— Искаш ли да приемеш разговора? — пита Микаел с усмивка, на която не отвръщам. Точно тогава вратата на офиса се отваря и Джон нахлува вътре задъхан, като бързо оценява сцената, на която е попаднал. Вече спокойно мога да кажа, че кариерата ми в „Рококо Юниън“ е приключила.

Джон пристъпва напред без никакво внимание към хората, които го гледат с опулени очи, грабва телефона от безжизнената ми ръка и отговаря бързо.

— Тя е добре.

Зашеметеният ми мозък включва на скорост, докато гледам как Джон крачи из конферентната зала. Всички го гледат, но никой не възразява. Сигурно е видял Микаел да влиза в офиса и се е обадил на Джеси. Почти искам да се разкрещя на Голямото момче, но с този последен удар Микаел слага край на работата ми в „Рококо Юниън“. Огромният мъж с вид на мафиот, който тъпче из офиса, също помага.

Микаел не се нуждае от компания. Нелепото му поведение е отвъд тънката граница на вманиачаването… И малко прилича на това на моя съпруг.

Джон ме поглежда и кимва, аз му кимвам в отговор, защото още не съм намерила своето дар слово. После ми подава телефона, а аз го гледам с ужас. Не мога да проведа тук и сега разгорещения разговор с Джеси, който знам, че ще последва.

Избутвам се още назад в стола си, но Джон ми хвърля поглед, с който казва, че няма да се измъкна. Джеси иска да говори с мен и знам, че няма да стигна доникъде, ако отказвам.

Нервно взимам телефона, ставам и излизам от стаята.

— Джеси?

— Какво прави той там, МАМКА МУ? — Побеснял е и вероятно си скубе кичури от косата.

— Купил е компанията — казвам думите тихо и спокойно с измамната надежда, че като ги кажа спокойно, може да повлияя на начина, по който Джеси се справя с това. Много измамна надежда.

Той се задъхва по телефона.

— Вземи си чантата, хващай Джон и се махай! Чу ли ме?

— Да — потвърждавам бързо. Знам, че нямам друг избор.

— Направи го, докато съм на телефона!

— Добре! — Отпускам ръката с телефона и отново влизам в конферентната зала, където шест чифта очи са насочени право в мен. Напрежението във въздуха е тежко. Взимам чантата си и поглеждам към Джон, който отново кимва.

— Ава? — познатият загрижен глас на Патрик привлича погледа ми към шефа ми, или по-скоро към бившия ми шеф.

— Съжалявам, Патриюк. Повече не мога да работя в „Рококо Юниън“.

— Но защо? Тук ще се случват вълнуващи неща. Микаел ме увери, че ще бъдеш повишена в директор с дял от печалбата. Включих го като част от сделката, цвете! — Станал е и ме приближава с набръчкано чело. — За теб това е невероятна възможност.

Усмихвам се и поглеждам към Микаел. Сега той изглежда безмълвен.

— Съжалявам, трябваше да ти кажа, че не мога да работя за Микаел. — Сега всички погледи са върху датчанина. — Микаел упорито ме преследва от известно време. Не приема отказ! — Мятам чантата си на рамо. — Сал, той те е използвал, за да получава информация за мен. Съжалявам.

Тя крие лицето си, но виждам, че плаче. Чувствам се ужасно заради нея.

— Толкова ли си отчаян, че да унищожиш толкова мил човек като Сали? — питам Микаел. — Толкова ли отчаяно искаш да отмъстиш на един мъж, че да купиш компанията, в която работи жена му?

— Отмъщението, което ще получи този женкар, е само допълнителна придобивка. Исках те още от първия ден! — Всъщност с това изречение потвърждава подозренията на Джеси. — Той не те заслужава.

— Той ме заслужава и ме има. Винаги ще ме има. Преборили сме се с много по-големи проблеми от теб, Микаел. Нищо, което кажеш, няма да ме отклони от решението ми да съм с него. — Тялото ми може би трепери, но гласът ми е непоколебим и твърд. — Нямам какво повече да ти кажа. — Обръщам се да си вървя, но спирам за кратко при вратата. — Съжалявам, Патрик.

Джон е зад мен, а огромната му длан е на гърба ми, сякаш е усетил физическото ми състояние. Чувствам се тъжна, но странно решителна.

— Ава!

Лекият датски акцент, който намирах за доста секси, вече кара кожата ми да настръхне. Джон се опитва да ме избута напред, но глупаво любопитство ме кара да се боря с Голямото момче и да се обърна към Микаел.

— Той е чукал други жени, докато е бил с теб, Ава. Той не те заслужава.

— Той ме заслужава! — изкрещявам думите в лицето му и той се отдръпва шокиран.

Ръката на Джон се мести на ръката ми, но аз я изблъсквам.

— Ава, момиче?

— Не! Никой няма да го съди освен мен! Той е мой! — Простила съм му и ако ми се даде възможност, вероятно може да забравя. — Ти си заслепен от обида — казвам по-спокойно.

— Става дума по-скоро за теб! — Датчанинът хвърля предпазлив поглед към моя телохранител.

Засмивам се и клатя глава.

— Не, не. Аз съм омъжена и бре…

— А аз все още те искам.

Устата ми се затваря, а Джон изръмжава предупредително.

— Момичето е заето. — Опитва се да ме обърне напред, но аз съм закована на място.

— Ти ли ме упои? — питам, но ужасеното изражение, което моментално изскача на бледото му лице, ми казва всичко, което трябва да знам.

— Ава, никога не бих те наранил. Купих тази компания за теб.

Поклащам глава невярващо.

— Ти си погълнат от желанието за отмъщение. Дори не ме познаваш. Не сме били близки, нямаме връзка или специални мигове. Какво ти има?

— Познавам красотата, щом я видя, и съм готов да се боря за нея.

— Ще се бориш напразно — казвам спокойно. — И дори да успееш в опитите си да ни разделиш, никога не би могъл да ме имаш след това.

Кожата се събира на челото му, щом се намръщва.

— Защо?

— Защото без него аз ще бъда мъртва! — Обръщам се и напускам работното си място, като знам, че никога няма да се върна. Малко съм тъжна, но вече знам какво ме очаква отсега нататък и на лицето ми разцъфва най-голямата усмивка.

Щом се настанявам удобно в рейндж ровъра на Джон и тръгваме от бордюра, забелязвам телефона в ръката си и си спомням, че Джеси все още е на линия. Не искам да го чуя, искам да го видя.

— Джеси?

Не чувам нищо, но знам, че е там. Присъствието му пътува по линията и целува кожата ми.

— Не те заслужавам — казва тихо. — Той е прав, но аз съм прекалено себичен, за да се откажа от теб в полза на някой, който те заслужава. Никога няма да ни разделят и ти никога няма да останеш сама. Ще живееш вечно, бебче.

Сълзи пълнят очите ми и мисля колко съм щастлива, че е толкова себичен.

— Дадено — прошепвам.

— Ще те видя във ваната.

— Дадено — повтарям, защото знам, че няма да успея да кажа повече от една дума в момента. Той затваря и аз се отнасям в мисли, докато гледам как Лондон прелита покрай прозореца. Изпитвам удивително чувство на облекчение. За първи път в колата на Джон цари пълно мълчание. Няма тананикане и няма тупане по волана.

Пътуваме в удобна тишина към „Луссо“.

— Да те приберем вътре, момиче! — Джон паркира и изскача, като ме оставя да разкопчея колана и да отида при него пред колата.

— Няма нужда да ме придружаваш вътре — казвам, но лицето му подсказва, че трябва. — Джеси ти е казал да провериш апартамента, нали?

— Само малка проверка, това е всичко, момиче. — Хваща лакътя ми и ме повежда към фоайето на „Луссо“. Мога да се оплаквам, но не си давам труда. Прекалява с предпазливостта, но ако това ще направи него и невротичния ми съпруг щастливи, ще се подчиня.

Изненадана съм да видя Кейси тук, но той не е с униформа.

— Здравей, Кейси! — обаждам се, докато ме водят вътре, но нямам време да разговарям или може би да го предупредя, че ще се изправи пред яростта на Джеси съвсем скоро. Но забелязвам колко елегантен изглежда в костюма си и определено виждам тревожното изражение на лицето му при вида на Голямото момче, което ме придружава. Джон има такъв ефект върху повечето хора. Какъвто имаше и върху мен.

Джон набира кода и отстъпва, за да ме пропусне в асансьора, после влиза след мен. Набира кода отново.

— Знаеш кода? — питам. Надявам се да не знае значението на кода.

Усмихва ми се и не мога да разбера дали изражението му е многозначително или не.

— Копелето е разумно този път, но се надявах да е малко по-изобретателно.

Започвам да кашлям и мисля точно колко изобретателен може да е Джеси, щом стигне до нула. Всъщност неговата изобретателност е чудесна. Предизвикваща екстаз. Трябва да напълня ваната, но когато вратата на асансьора се отваря, неумолимо си спомням, че е рано и Кати най-вероятно все още се мотае из апартамента.

Отключвам, веднага се отправям към кухнята и хвърлям чантата на плота, но когато не намирам Кати там, тръгвам нагоре, за да я освободя за до края на деня.

— Ава, момиче. — Гръмовните стъпки на Джон идват след мен. — Нека проверя!

— Джон, наистина ли? — Спирам и го пускам да мине. — Ще ми бъдеш бавачка, докато Джеси се прибере ли? — надявам се не. Искам да си взема вана преди ваната с Джеси.

— Не. Успокой се — буботи. — Престани с оплакванията!

Присвивам се леко от резкия му тон, но не споря с великана. Оставям го да отвори и затвори всички врати, докато се подпирам на стъкления парапет със скръстени на гърдите ръце и чакам търпеливо. Няма как да се оплаквам за това, като се има предвид изненадващата ни посетителка от тази сутрин.

— Чисто е.

— Какво облекчение! — усмихвам се и се отдръпвам от стъклото.

Джон рязко спира, а веждите му се носят някъде между върха на очилата му и върха на главата му.

— Не ми остроумничи, момиче! — Наистина е сърдит точно когато мислех, че двамата с него сме постигнали разбирателство. — Ще се обадя на охранителите да оправят кода.

Гледам как тръгва надолу по стълбите.

— Кати няма ли я? — питам.

— Няма я — потвърждава и се отправя към телефона на апартамента, но мобилният му започва да звъни, преди да стигне до стационарния. — Да? — сумти и се отклонява към кухнята. — Тук сме вече. Кати си е тръгнала, но ще остана, докато дойдеш — гласът му затихва, докато разстоянието между нас расте, и знам, че говори с Джеси. — Синя врата, има нужда от боядисване — казва Джон с предполагаем шепот.

Но все още го чувам идеално. Това е неудобството да имаш толкова нисък и буботещ глас. Джон може да звучи заплашително, но изобщо не може да шепти. — Лансдаун Кресънт. Не съм сигурен. Едва я зърнах, но ако не е тя, значи има двойница.

Несъзнателно вървя след гласа на Джон. Чух добре, затова не е нужно да съм наблизо, за да се уверя, че слухът ми не ме подвежда. Но опитът му да скрие това от мен, съчетан със споменаването на адреса на Рут Куин, и фактът, че Джон очевидно я познава, ме кара да искам да видя лицето му, за да преценя изражението му. Няма да е добро, не и когато говори с Джеси, което значи, че Джеси също познава Рут Куин. Кръвта ми се смразява все повече с всяка стъпка, с която се приближавам към Джон.

— Никой ли няма там? — Джон крачи в далечния край на кухнята. — Рут Куин. Вече ти казах. Знаеш, че зрението ми не е толкова добро, колкото някога, но бих заложил живота си. Трябва да се обадиш на полицията, не да я търсиш, откачено копеле.

Кръвта ми се вледенява, а тялото ми замръзва на място, докато гледам как Джон бавно се обръща и ме забелязва. Може да е черен, но определено току-що пребледня.

— Коя е тя? — питам го.

Огромните му гърди се издуват и той вдига ръка, за да свали очилата си. Иска ми се да ги беше оставил, защото само потвърждава страховете ми. Очите му са разтревожени, а Голямото момче не се тревожи.

— Джеси, трябва да докараш задника си тук. Остави с това да се оправя полицията! — Джон отстранява телефона от ухото си и чувам гневния вик на Джеси. Не мога да разбера какво говори, но безсилният крясък сякаш казва хиляди думи.

Споменаването на полицейска намеса също не може да е нещо добро.

— Коя е тя? — изсъсквам, а дишането ми започва да се ускорява. Разтревожена съм и започвам да се паникьосвам, а не знам защо.

Джон въздъхва победено, но все пак не отговаря, вместо това ми обръща гръб.

— Късно е. Тя е до мен. По-добре се прибирай!

Чувам ядосан вик и мисля, че долавям звука от нещо, удрящо нещо друго, като юмрук във врата — износена синя входна врата. Усещам как търпението ми се изпарява. Неведението ми за нещо, което чувствам, че трябва да знам, загрява замръзналите ми вени.

Джон ми подава телефона и аз бързо го измъквам от ръката му.

— Коя е тя? — Оставам спокойна и категорична, че ако не получа отговор, много бързо ще започна да беснея. И знам, че яростта ми ще ми вдигне кръвното.

Той диша тежко в телефона, а целенасочените му крачки се чуват като фон.

— Не съм сигурен.

— Какво искаш да кажеш? — крещя. Той не ми отговори, не и задоволително. Знае коя е Рут Куин.

— Прибирам се. Ще говорим у дома.

— Не. Кажи ми сега!

— Ава, не исках да казвам нищо, докато не съм сигурен, че е тя — казва.

Изпилването на гуми ме кара да трепна. Може и така да е, но неспособността на Джон да шепти провали този план. — Ще обясня, когато мога да те сложа да седнеш.

— Това няма да ми хареса, нали? — Не знам защо питам. Той иска да ме сложи да седна, което не е добър знак. Всъщност няма добри знаци. Дори Голямото момче изглежда твърде загрижен от това, което излиза наяве.

— Бебче, моля те, трябва да те видя.

— Не, отговори на въпроса ми — напомням му тихо и сядам на един стол. — Какво още имаш да ми казваш, Джеси?

— Скоро ще си бъда у дома.

— Това ще ме накара ли да побягна?

— Скоро ще си бъда у дома — повтаря и затваря, а аз оставам с телефона на Джон, долепен до бузата ми, и стомах, който се бунтува от безпокойство. Почти ми се иска да побягна още сега. Несигурността, смесена с невероятен страх, ме кара да побягна, но не и да избягам от Джеси. Мисълта да живея без него прерязва болезнено цялото ми същество. Но дълбоко в себе си усещам огромна яма, което ми подсказва, че трябва да се защитя от всичко, което може да повлияе на живота ми.

На нашия живот.

Телефонът на апартамента изпищява и ме кара да подскоча, а Джон тръгва тежко през кухнята, вече с очилата на мястото им. Няма да се хабя в опити да измъкна информация от него, въпреки че той има информацията, която ми трябва.

Връща се кухнята и изглежда прекалено загрижен за толкова заплашителен мъж.

Вече наистина съм разтревожена.

— Трябва да сляза долу. Ще заключиш вратата след мен и няма да отваряш, освен ако не ти се обадя да ти кажа, че съм аз. Къде е телефонът ти?

— Какво става? — изправям се и започвам да треперя.

— Къде е телефонът ти? — настоява той и взима своя от треперещата ми ръка.

— В чантата. Джон, кажи ми!

Взима чантата ми, изсипва съдържанието й и бързо открива телефона ми. Поставя го на плота, вдига ме и ме настанява нежно на стола.

— Ава, сега не е времето да спориш с мен. Долу има някакъв подозрителен човек и ще отида да проверя. Вероятно не е нищо сериозно.

Не му вярвам. Нищо не подсказва, че трябва — нито тонът му, нито езикът на тялото му. Инстинктите ми крещят, че трябва да съм ужасена и аз започвам да се чувствам точно така.

— Добре — съгласявам се неохотно.

След като кимва и стиска рамото ми нежно, Джон отдалечава голямото си тяло от кухнята и скоро чувам входната врата да се затваря, което ме оставя разтреперана и с препускащ ум. Изобщо не успявам да се успокоя. Просто искам Джеси. Не ме интересува какво има да ми казва, изобщо не ми пука. Стисвам телефона в ръка и се затичвам нагоре по стълбите. Бързо откривам ключа за кабинета на Джеси в чекмеджето за бельото ми, после се втурвам надолу и бързо отключвам вратата.

Знам, че ще се почувствам по-добре, когато седна в неговия голям офис стол. Ще бъде все едно самият Джеси е увит около мен.

Нахлувам през вратата обезумяла и останала без дъх, за да се изправя срещу жена, която стои насред стаята и се взира в моята стена.

Рут Куин.

Краката ми се подкосяват, залитам напред и сърцето ми спира. Но драматичното ми появяване и шокираното ми ахване, изглежда, не я вълнуват. Тя задържа унесения си поглед, без да ми обърне внимание. Запленена е и ако не бяха думите и реакциите на Джеси и Джон към тази жена, щях да помисля, че не само си пада по мен, а е и вманиачена до лудост.

Твърде много време е минало, преди да осъзная, че трябва да бягам, защото, когато бавно започвам да отстъпвам назад, Рут поглежда към мен. Изглежда куха, няма я обичайната жена с ярки очи и свежа кожа, с която съм свикнала. Минали са едва няколко часа, откакто я видях, но сякаш са години.

— Не си прави труда! — гласът й е студен, носи полъх на омраза и веднага прогонва всяка мисъл, че тази жена си пада по мен. Сега знам с абсолютна сигурност, че ме мрази. — Асансьорът няма да работи, а Кейси ще те спре на стълбите.

Може да съм шокирана, но думите се запечатват в ума ми ясно. Както и споменът за костюма на Кейси… и на записа от охранителната камера от нощта, в която бях упоена. Дори успявам да си задам разумния въпрос как, по дяволите, Рут е успяла да влезе в апартамента и в кабинета на Джеси.

Тогава тя размахва връзка ключове пред себе си.

— Той го направи толкова лесно. — Хвърля ги на бюрото на Джеси и очите ми проследяват пътя им, докато издрънчават и накрая спират. Не разпознавам връзката, но не съм достатъчно глупава, за да се чудя за къде са.

— Глупостта на съпруга ти и отчаяната нужда на любовника ми да ме зарадва едва не направиха това преживяване скучно — поглежда обратно към стената. Стената на Ава. — Мисля, че е малко обсебен от теб.

Оставам на място и умът ми препуска през възможностите за бягство. Няма такива.

Никой не може да стигне до мен, щом новият портиер е на пост и аз съм безпомощна.

Върхът на пръста й докосва място на стената, на което Джеси е написал нещо.

— „Сърцето ми започна да бие отново“? — смее се със студен, зловещ смях и увеличава моето вече огромно безпокойство. — Джеси Уорд, противният, използващ жените задник, е влюбен, женен и очаква близнаци? Колко перфектно!

Явно не е перфектно, но всички предишни определения са верни. Изправена съм пред поредната отхвърлена бивша любовница, но тази е на съвсем друго ниво. Тя го мрази и следователно мрази и мен. С плашеща яснота, още повече че вече се е обърнала и гледа втренчено корема ми, осъзнавам, че мрази също така и нашите бебета. Страхът ми току-що се е изстрелял на най-високото ниво и знам със сигурност, че ние с близнаците сме в смъртна опасност.

Осъзнавам, че приближава, но не осъзнавам, че аз също се движа. Не съм достатъчно бърза обаче, защото след секунди тя вече е пред мен и гали корема ми замислено.

После отдръпва ръка и ме удря. Крещя, тялото ми се свива в защита, а ръцете ми обгръщат корема и инстинктивно се опитват да предпазят бебетата.

Тя също крещи, хваща ме за косата и ме издърпва от кабинета на Джеси към откритото пространство на апартамента.

— Трябваше да го напуснеш — крещи, бута ме на пода и ме рита с точност.

Прерязва ме болка и очите ми плуват в сълзи, които се леят свободно. Ако можех да пренебрегна невероятната болка и шока, мисля, че щях да събера сили и да я поразя с гнева си. Тя се опитва да убие нашите деца.

— Какво в това развратно копеле те накара да останеш, жалка кучко? — Дръпва ме за крака и ме удря по лицето, но острото парене и изгарящата болка няма да ме накарат да махна ръце от корема, нищо няма да ги махне оттам, дори желанието ми да се нахвърля върху нея. Телефонът е все още в ръката ми, но не мога да рискувам да й дам достъп до корема си.

Мисля трескаво, но единственото, което мога да направя, е да приема умопомрачението й и да се моля и тримата да се измъкнем здрави. Ако е имало момент, в който да ми се е струвало, че съм в ада, сега разбирам, че съм грешала.

Това е по-ниско и от най-долното ниво на ада.

Удря с юмрук предмишницата ми с гневен див писък, а аз се свивам с уплашен и болезнен вик. Няма да се измъкна. Не съм близо до смъртта, но погледът, който долавям в очите й през замъгленото ми зрение, ми казва, че тя няма да спре, докато не ме види мъртва. Тя е побъркана. Напълно откачена. Какво е направил Джеси на тази жена, по дяволите?

Предната врата се отваря с трясък и Рут внезапно изчезва. Мъча се да се обърна, все още стиснала корема си и все още плачеща в агония. Виждам как гърбът й изчезва в кухнята, а после разплаканите ми очи се спират на Джеси. Задъхан е.

Тичал е нагоре по стълбите, а юмрукът му видимо е подут. Оглежда тялото ми като обезумял, от челото му тече пот, а лицето му е смесица от ужас и свирепа ярост.

Нужни са му няколко мига, за да се съвземе, и виждам, че се разкъсва между желанието да се погрижи за мен и потребността да се справи с откачената жена, която е нахлула в дома ни. Не мога да говоря, но крещя наум да направи второто.

Задавен хлип изскача от устата ми и го подтиква да се разтрепери още повече, а после да хукне към кухнята. Инстинктивно се раздвижвам и — мъдро или не — тръгвам след него. Сега целият ми страх е за него.

Спирам рязко, щом виждам Джеси, застанал в дъното на помещението, после бързо откривам Рут от другата страна на бар плота, върху който закусваме.

Оформяме идеален триъгълник, всички дишаме тежко и всички хвърляме погледи един към друг, но Рут е единствената, която размахва нож. Телефонът пада от ръката ми и издрънчава шумно, но това не привлича вниманието й. Огромното острие блести и тя го обръща небрежно в ръка. Насочено е към мен, но злобният, остър като бръснач метал не само успява да изпрати страха ми в орбита, а и кара очите ми да се спуснат към корема на Джеси с ужас.

— Боже мой! — прошепвам тихо и знам, че никой не ме е чул. Джеси каза, че се е случило при катастрофа с кола. Това каза. Търся да намеря точните думи, но не ги намирам, защото ги няма. Откривам единственото възможно заключение, което съм направила сама. Оказва се, че съм сбъркала в предположенията си, но също така се съмнявам, че той щеше да разкрие истинската причина. Причината сега стои тук и си играе заплашително с нож, който съм сигурна, че е готова да използва. Не мисля, че нещо друго, което бих могла да срещна, ще ме ужаси повече. Сега и четиримата сме в опасност.

— Колко е хубаво да те видя, Джеси! — изплюва тя и заема по-стабилна стойка, като разкрачва още малко крака. Приготвя се да се нахвърли.

— Не, не е — отговаря Джеси спокойно въпреки тежкото си дишане. — Защо си тук?

Рут се усмихва студено.

— Толкова бях щастлива да те оставя да се въргаляш в нещастие, да пропиваш живота си и да се опитваш да запълниш празнотата, която сам създаде с безмозъчното си чукане, но после ти се влюби. Не мога да ти позволя нито грам щастие, след като ти унищожи моето.

— Платих десетократно за грешките си, Лорън — при споменаването на това име главата ми рязко се откъсва от блестящото острие към потното лице на Джеси. Лорън ли? — Заслужавам да бъда щастлив. — Това е почти молба, която ме прерязва през сърцето. Опитва се да убеди себе си, че ме заслужава, но това, че търси одобрение от тази луда жена, ме кара моментално да забравя тъпата болка в корема и паренето на лицето. Усещам как в мен започва да кипи гняв.

— Не, не заслужаваш. Ти ме лиши от щастие, затова аз ще лиша теб. — Махва с ножа към мен и Джеси се размърдва нервно. Измъчените му зелени очи трепват към мен за кратко, после отново гледа към Рут или Лорън. Изобщо не знам.

— Не съм те лишил от щастие.

— Напротив! — крещи тя. — Ти се ожени за мен, а после ме напусна!

Ахвам и обръщам поглед към Джеси. Той дъвче долната си устна, а очите му се стрелкат постоянно между мен и… бившата му жена? Бил е женен? Задушавам се, а умът ми препуска в кръг и не успява да схване това, което съм научила току-що.

Рут ме поглежда, внезапно изтръгната от гневното си избухване, и се усмихва.

— Не знаеше ли? Е, това е изненада. Може също така да обясни защо си се задържала.

Самодоволството й, съчетано с отчаянието на Джеси, ме парализира напълно.

— Нищо не може да ни раздели. — Думите ми прелитат във въздуха и изтриват усмивката от лицето й, но също така карат Джеси видимо да се напрегне.

Поглеждам го предпазливо, но празнотата в него ме кара да мисля, че не е съгласен. Започвам леко да клатя глава, а долната ми устна трепери. Усещането за дланта ми, която се плъзга по корема ми, е успокояващо, но изражението на лицето на Джеси не е. Гледа към пъпа ми и по лицето му бавно преминава вълна на отчаяние.

— Съжалявам — промълвява. — Трябваше да ти кажа.

Наистина ми е спестил най-големия шок до последно, но не ми пука. Наистина.

Нищо не може да ни раздели.

— Няма значение — опитвам се да го уверя, но виждам как пораженството го поглъща.

— Няма значение — съска Рут и това ни кара с Джеси да погледнем отново към размахалата нож откачила кучка, която нахлу в живота ни. — Тя не знае нищо, нали?

Надявам се да греши. Надявам се Джеси да кимне и да обясни, че знам всичко — за Имението, за пиенето, сега и за нея… всичко. Но той започва да клати глава, което учетворява несигурността ми.

— Не знае ли за нашата дъщеря? — Стаята започва да се върти и Джеси се опитва да помръдне. — Стой където си! — извиква Рут и размахва ножа към него.

— Ава… — Отчаяно се нуждае да стигне до мен. Аз се олюлявам на място, докато се опитвам да осмисля информацията, и знам, че за него е мъчително да бъде отделен от мен. Знае, че не може да помръдне, защото ако го направи, тя ще скочи към мен.

Той има дъщеря? Животът ми свършва тук и сега. Това е върхът на айсберга от сътресения. Той се опитва да компенсира липсата на присъствие в живота на дъщеря си.

— Да, бяхме женени и той ме напусна, докато бях бременна — изплюва Рут.

— Бях принуден да се оженя за теб, защото ти беше бременна. Не исках и ти го знаеше. Бяхме на седемнайсет години, Лорън. Чукахме се веднъж. — Гласът му е пречупен и несигурен, сякаш се опитва да убеди себе си, че е постъпил правилно.

— Не обвинявай родителите си за своето решение! — Тя гори от ярост, а ръката й трепери неудържимо.

— Опитвах се да поправя грешките си. Опитвах се да ги направя щастливи.

Стаята все още се върти диво, докато се опитвам да подредя всичко, което чувам.

Не мога да видя никакъв смисъл в това, особено когато съм в толкова опасна ситуация. Но през объркването и тревогата си осъзнавам колко е важно да остана в безопасност. Трябва да се измъкна оттук. Започвам да отстъпвам назад, като се надявам вниманието и яростта й да останат насочени към Джеси, докато тихо се опитвам да избягам. Знам, че тя ще се нахвърли върху мен, а не върху Джеси. Иска да го накаже и ще го направи, като го остави да живее без мен. Тя е пресметнала всичко, аз също.

— Не мърдай! — крещи тя и ме спира. — Дори не си ПОМИСЛЯЙ да се опиташ да избягаш, защото този нож ще се забие в него, преди да стигнеш до вратата! — Тази заплаха осуетява напълно плана ми. Мисълта да нарани Джеси е непоносима въпреки новата информация за него. — Дори не си чула най-интересното, затова ще бъде учтиво да останеш, за да ме изслушаш.

— Лорън! — предупреждава Джеси.

Тя се смее хитро и доволно.

— Какво? Не искаш ли да кажа на младата ти бременна жена, че ти уби нашата дъщеря?

Той вече се движи бързо и нищо няма да го спре. Знам го, защото аз се олюлявам, готова да се срина на пода. Светът ми току-що се е взривил и се е пръснал на милиони парчета заедно с претоварения ми ум. Но забелязвам и нейното движение.

Забелязвам ножа, който се движи към мен бързо и сигурно. И забелязвам, че Джеси застава между мен и острието. Успява да ме хване, преди да падна, после се сблъсква с Рут на пода и я удря право в лицето с яростен рев. Тя се смее. Откачената кучка само се смее и го подтиква с истеричния си пристъп на смях.

— Не съм убил дъщеря ни! — Удря я отново. Звукът от удара в развеселеното й лице ме кара да потръпна.

— Уби я. В момента, в който тя се качи в онази кола, ти я прати на смърт.

— Вината не беше моя! — Възсяда я и се опитва да усмири размаханите й ръце.

— Кармайкъл не трябваше да взима дъщеря ни. Ти трябваше да я гледаш! Прекарах пет години в тапицирана стая. Двайсет години ми се искаше никога да не ти бях позволявала да я видиш. Ти ме напусна, а после уби единственото, което ми беше останало от теб. Никога няма да ти позволя да я замениш. Никой друг няма да получи част от теб!

Джеси изревава и с едно последно силно замахване я праща в безсъзнание.

Опитвам се да се изправя до седнало положение и гледам как тялото му се разтърсва от изтощение и гняв. Чувам и напълно разбирам всяка дума, която си изкрещяват, и съм шокирана, но най-вече съм тъжна. Всяко късче лудост, което съм изтърпяла, откакто срещнах този мъж, току-що беше оправдано. Цялата му прекалена загриженост, неразумната тревога и невротичното поведение бяха обяснени. Той не мисли, че заслужава щастие, и наистина ме е защитавал. Но ме е защитавал от себе си и от мрака на миналото му. Той не е бил в колата с Кармайкъл. Била е дъщеря му.

Всички хора, които е обичал истински през живота си, са умрели трагично и той смята, че е отговорен за всяка смърт. Сърцето ми кърви за този мъж.

— Нищо няма да ни раздели — хлипам и се опитвам да се изправя, но не мога да се справя с коленете си. Мислил е, че това ще ме накара да избягам, но няма.

Облекчена съм. Всъщност всяко дребно нещо вече има смисъл за мен.

Джеси се повдига от пода и обръща замъглените си измъчени зелени очи към мен.

— Толкова ужасно съжалявам. — Брадичката му трепери, когато тръгва към мен.

— Няма значение — уверявам го. — Нищо няма значение. — Вдигам ръце към него, отчаяно искам да разбере, че приемам и него, и миналото му, независимо колко шокиращо и тъмно може да е. Между нас преминава полъх на спокойствие, като тихо взаимно разбирателство, докато го чакам да дойде до мен.

Нетърпението ми расте. Нужно му е много време и, изглежда, забавя все повече с всяка измината стъпка, докато не се срива на колене със сподавено пъшкане и стиска корема си. Смутените ми очи търсят в лицето му някаква следа какво не е наред, но тогава той дръпва назад сакото си и разкрива напоена с кръв риза и ножа, стърчащ от тялото му.

— НЕЕЕЕЕ! — крещя. Бързо ставам и отивам при него. Ръката ми стои над дръжката на ножа, без да знам какво да правя. — Боже! Джеси! — Той пада назад. Дави се, а дланта му попипва раната около ножа. — Боже, не, не, не, не, не, моля те, не!

Падам на колене. Цялата изгаряща болка от корема и от лицето ми започва да пари гърдите ми. Мъча се да дишам. Дръпвам главата му в скута си и диво галя лицето му. Зелените му очи натежават.

— Не затваряй очи, Джеси! — крещя обезумяла. — Бебче, дръж очите си отворени!

Погледни ме!

Той ги отваря с явно усилие. Диша тежко, опитва се да каже нещо, но го карам да млъкне, като слагам устни на челото му. Плача истерично.

— Ава…

— Шшшт! — Получавам секундно просветление и започвам да ровя във вътрешния джоб на сакото. Намирам телефона му. След три неуспешни опита успявам да натисна трите еднакви цифри^[1], после пищя по телефона, крещя обяснения и умолявам жената отсреща да побърза. Тя се опитва да ме успокои, опитва се да ми даде указания, но не я чувам. Затварям, прекалено загрижена за Джеси. Той изглежда сив, тялото му е напълно отпуснато, а сухите му устни са разтворени и той диша повърхностно и със свистене. Затрудненото му дишане не прогонва зловещата тишина, която ни заобикаля.

— Джеси, отвори очи! — крещя. — Не смей да ме оставяш! Ще побеснея до лудост, ако ме оставиш!

— Не мога… — Тялото му се сгърчва и очите му се затварят.

— Джеси!

Отваря ги отново и ръката му се опитва напразно да се вдигне, но не успява и тя тупва на пода. Не мога да понеса да слушам как се мъчи да диша, затова хващам телефона и набирам моя. „Ангел“ започва да звучи на няколко стъпки от нас. Люлея Джеси, неспособна да овладея хлиповете си. Всеки път, щом телефонът ми спре, набирам пак, повтарям това отново и отново, а звукът от любимото му парче заглушава накъсаното му хриптене. Той се взира празно в мен. В очите му няма нищо. Търся нещо, каквото и да е, но няма нищо.

— Неразделни — мърмори, но клепачите му започват да натежават и той губи битката да ги държи отворени.

— Джеси, моля те! Отвори очи! — отчаяно се опитвам да ги отворя. — ОТВОРИ ГИ! — изкрещявам думата към него, но се моля напразно.

Губя го.

И знам, защото собственото ми сърце също забавя своя ритъм.