Джоди Елън Малпас
До този мъж (19)

Деветнадесета глава

Тишината, която ни обкръжава, е болезнена. През целия път в линейката хлипах, а Джеси постоянно ми казваше колко много ме обича. Не мога да не помисля, че просто не знае какво друго да каже. От тези три думи не идва нито утеха, нито уверение. Не е казал, че няма значение, защото знам, че има. Не е казал, че вината не е моя, защото знам, че е. Не е казал и че всичко ще бъде наред между нас и аз не знам дали ще бъде. Точно когато започвах да виждам светлина в края на несвършващия тунел от проблеми, се сблъскахме с най-лошото поражение — вреда, която не може да бъде поправена. Не мисля, че нещо ще поправи това. Нашата любов един към друг ще бъде подложена на изпитание до абсолютните си граници, но болката дълбоко в мен не ме изпълва с надежда. Не съм сигурна, че мога да преживея това. Джеси винаги ще се чувства обиден.

Изнася ме от линейката и отказва инвалидния стол, докаран от една сестра.

Мълчаливо следва лекаря по препълнения коридор. През цялото време гледа право напред и отговаря на всеки, който му зададе въпрос. Не чувствам нищо освен препускащия пулс на Джеси под ръката ми, която е върху гърдите му. Всичките ми нервни окончания сякаш са мъртви. Не виждам нищо.

След цяла вечност от нежно подскачане нагоре-надолу в ръцете на Джеси съм положена на огромно болнично легло в частна стая. Джеси е внимателен и всички негови действия са нежни и любящи. Той гали косата ми, подпира главата ми и завива краката ми с тънкия чаршаф, който лежи в края на леглото. Но все още няма думи за утеха или успокоение.

Отвсякъде сме обградени от машини и медицинска техника. Една сестра остава в стаята, но мъжете от линейката напускат, след като набързо дават отчет какво се е случило и какви наблюдения са направили по път за болницата. Сестрата записва, пъха нещо в ухото ми и държи друго на гърдите ми. Задава ми въпроси и аз отговарям тихо, но през цялото време очите ми са върху Джеси, който седи в стол с лице в дланите си.

Сестрата откъсва погледа ми от скърбящия ми съпруг, като ми подава нощница.

Усмихва се съчувствено. После напуска стаята. Аз просто държа нощницата, докато минава толкова време, че ми се струва, че вече е следващата седмица или дори следващата година. Искам да е следващата година. Дали до следващата година ще изчезнат парализиращата болка и вината?

Най-накрая се плъзгам до края на леглото с гръб към Джеси и се пресягам да разкопчея роклята. В тишината чувам как той става, сякаш движенията ми внезапно са го изтръгнали от кошмара му и си е спомнил за задълженията си.

Застава пред мен, но парещите ми очи остават приковани към пода.

— Дай на мен! — казва тихо и се заема със свалянето на роклята ми.

— Няма нищо. Мога да се справя — възразявам тихо. Не искам да прави нещо, което не желае.

— Вероятно можеш — дръпва роклята през главата ми, — но това е моя работа и аз искам да ти помагам.

Брадичката ми започва да трепери, докато се боря с упоритите сълзи. Не искам да разпаля някаква вина, която той може би чувства.

— Благодаря — прошепвам. Все още не го поглеждам с пълните си със сълзи очи.

Това е невъзможна задача, особено когато се навежда и притиска лице във врата ми, принуждавайки ме да вдигна моето към него.

— Не ми благодари, че се грижа за теб, Ава! За това съм пратен на тази Земя. Това ме задържа тук. Никога не ми благодари за това!

— Аз провалих всичко. Изгубих мечтата ти.

Бутва ме на леглото и коленичи пред мен.

— Моята мечта си ти, Ава. Ден и нощ, само ти. — Зрението ми е замъглено и размазано, но ясно виждам сълзите, които се стичат от зелените му очи. — Мога да се справя без всичко, но не и без теб. Никога. Не гледай така, моля те! Не гледай така, сякаш мислиш, че това е краят! Това не е краят за нас. Нищо няма да ни раздели, Ава. Разбираш ли ме?

Кимвам през тихия си плач, неспособна да измисля или да изрека нещо.

Забърсва грубо бузи с опакото на ръката си.

— Оставяме тези хора да кажат, че ще се оправиш, и после си отиваме у дома, за да бъдем заедно.

Кимвам отново.

— Кажи ми, че ме обичаш!

Силно ридание се откъсва от устните ми. Прегръщам го през раменете и го придърпвам към себе си.

— Нуждая се от теб.

— И аз се нуждая от теб — прошепва той. Ръцете му се плъзгат по гърба ми и въпреки че са хладни и малко треперят, ми дават цялата утеха, от която се нуждая.

Всичко ще бъде наред между нас. Сърцата ни ще бъдат разбити, но ще бъдем добре.

— Нека те облека в тази нощница!

Дръпва ме от леглото, но остава на колене и започва да отлепва окървавеното бельо от тялото ми. Не мога да гледам. Стискам очи и вместо това усещам как смъква бавно бикините по бедрата ми. Познатото усещане от пръста му, който потупва глезена ми, ме подсеща да вдигна крак, но през цялото време очите ми остават стиснати. Знам, че се е преместил за съвсем кратко, после чувам чешмата да тече и Джеси се връща при мен, за да постави мокра кърпа между бедрата ми.

Сърцето ми се свива болезнено в гърдите и преглъщам сълзите начесто.

— Ръцете! — мекото указание на Джеси ме насърчава да отворя очи. Откривам, че държи нощницата пред мен. Ръцете ми се провират през отворите и Джеси ме обръща, за да я закопчае. — Ставай! — нарежда. Ставам, точно когато на вратата се чува почукване. Джеси отговаря.

Същата сестра се е върнала, но този път с нея има лекар в бяла престилка. Той затваря тихо вратата и кимва към Джеси, който внезапно е станал още по-разтревожен и знам защо.

Лекарят се занимава с машината отстрани на мен и после кацва на ръба на леглото.

— Как се чувстваш, Ава? — пита.

— Добре. — Думата, заради която Джеси заплаши да нашари задника ми. Той въздъхва, но не казва нищо. — Добре съм, благодаря.

— Няма болки, порязвания или натъртвания?

— Не, нищо.

Лекарят се усмихва леко и разгъва чаршафа, който покрива корема ми.

— Да видим какво става! Искаш ли да дръпнеш нощницата, за да опипам корема ти?

Дори сега, когато сме в най-мрачното отчаяно място, усещам напрежението на Джеси от възможността друг мъж да сложи ръце върху мен. Поглеждам към него умолително, но той просто поклаща глава.

— Трябва да изляза — казва тихо и отстъпва към вратата.

— Да не си посмял! — извиквам. — Да не си посмял да ме оставиш! — Знам, че е мъчително за него, и знам, че идеята друг мъж да ме докосва е непоносима за него, въпреки че това е преувеличено и е част от неразумното му чувство за собственост, но той може да го преодолее сега. Той трябва да го преодолее сега.

Лекарят ни гледа малко озадачен и чака Джеси да поеме инициативата и да дойде при мен на леглото. Какво ще правя, ако излезе? Не мисля, че мога да го понеса, но той вдишва дълбоко и овладяно, сякаш събира сили, и идва да седне до мен. Хваща ръката ми и я обхваща със своите две, после ги вдига до гърдите си и отпуска глава върху тях. Не може да гледа.

Обградена съм от двете страни. Единият мъж избутва нощницата ми и опипва корема ми, а другият диша дълбоко и стиска ръката ми. Аз отпускам глава и се взирам в тавана. Иска ми се всичко да свърши, за да може Джеси да ме отведе у дома и да започнем болезнено да приемаме случилото се. Кой беше в DBS-а? Това хвърля изцяло нова светлина върху епизода със загубата ми на съзнание в бара. Със сигурност Микаел не е толкова отмъстителен, че да стигне дотам.

— Ще почувствате лека студенина — казва лекарят и изстисква някакъв гел на корема ми. Започва да движи устройството наоколо, докато гледа екрана, а малката стая изведнъж се изпълва със слабите звуци на пукане и бръмчене. Лекарят мънка и издава странни звуци, докато натиска копчета със свободната си ръка и притиска сивото устройство здраво върху корема ми. Не боли. Нищо не боли, защото все още съм напълно вцепенена. И тогава престава да мърда ръката си и да натиска копчетата на огромната машина. Осмелявам се да хвърля поглед към него и виждам, че се взира напрегнато в екрана. Накрая ме поглежда.

— Всичко е наред, Ава.

— Моля? — прошепвам. Сърцето ми сякаш спира да бие и аз усещам, че ще се задуша от шока.

— Всичко е наред. Лекото кървене в началото на бременността може да е напълно нормално, но имайки предвид обстоятелствата, беше мъдро да бъдем предпазливи.

Усещам ръцете на Джеси да стискат моята и бавно да се стягат, докато не изсъсквам леко от болка. Отпуска незабавно и бавно вдига глава, докато очите му се впиват в моите. Гледам изпълнените с изумление големи зелени езера и мокрите му бузи. Поклащам леко глава, сякаш след целия ужас, който този ден донесе, това е частицата, за която сигурно съм мечтала. И двамата се взираме един в друг. Никой от нас не знае как да се справи с тази новина. Той отваря уста да говори, но нищо не излиза. Аз се опитвам също да кажа нещо, но не се чуват никакви думи.

Той става, сяда отново и после отново става, като пуска ръката ми.

— Ава е все още бременна? Тя е… тя е… има… ние сме…

Лекарят се смее леко.

— Да, Ава е все още бременна, господин Уорд. Седнете, ще ви покажа!

Джеси обръща смаяните си очи към мен за кратко, после ги отправя към монитора на машината.

— Ще стоя, ако не възразявате. Трябва да усещам краката си. — Навежда се леко над леглото с присвити очи. — Не виждам нищо.

Трудно е, но откъсвам поглед от замаяния си съпруг и поглеждам сама. Виждам единствено плетеница от влакънца в черно и бяло. Лекарят посочва на екрана.

— Ето, вижте! Два съвършени сърдечни пулса.

Мръщя се на себе си. Два пулса?

Джеси се присвива и почти се намръщва на лекаря.

— Моето бебе има две сърца?

Лекарят се разсмива и обръща развеселените си очи към нас.

— Не, господин Уорд. Всяко от вашите бебета има по едно сърце и двете бият съвсем добре.

Устата на Джеси остава отворена от изумление и той тръгва назад, докато краката му се удрят в един стол и той се срива, а задникът му шумно се сблъсква със седалката.

— Съжалявам, кажете пак! — мърмори.

Лекарят се подсмихва. Това му се струва смешно ли? На мен не. Аз съм минала целия път от едно бебе, през загубата на бебе и накрая до две бебета? Поне това мисля, че казва той. Облеченият в бяло мъж се обръща към Джеси.

— Господин Уорд. Нека кажа това с прости думи, ако ще помогне!

— Моля ви! — прошепва Джеси.

— Съпругата ви очаква близнаци.

— Мамка му! — Джеси преглъща. — Имах чувството, че ще кажете това. — Поглежда към мен, но ако очаква някакви думи, изражение или нещо друго, търси напразно.

Аз съм все още вцепенена и истински шокирана. Близнаци?

— Около шеста седмица, бих казал.

Да, зашеметена съм, но знам адски добре, че това е невъзможно. Имах цикъл преди около пет седмици. Не може да съм на повече от четири седмици.

— Съжалявам, това не може да е вярно. Имах цикъл през това време, а преди това бях на хапчета. — Няма нужда да знае, че пропуснах няколко. Това сега е маловажно.

— Имали сте цикъл? — пита.

— Да!

— Това не е необичайно — подхвърля лекарят небрежно. — Нека направя някои измервания!

Не е ли? Поглеждам към Джеси предпазливо. Виждам единствено мускулестото му тяло, замръзнало на място. Изглежда така, сякаш е бил вкаменен. Дали все още е толкова въодушевен? Не знам, но по-добре да свиква. Всичко това е негово дело.

Няма да поема никаква част от вината. Да, трябваше да внимавам повече. Да, трябваше да повярвам на инстинкта си и да се изправя срещу Джеси по-рано и по-категорично. Или може би не. Това е отмъщение в най-добрата му форма. Той не се е пазарил за това и ако не бях толкова шокирана, мисля, че щях да изпитвам самодоволство. Мисля, че щях да се изсмея в зашеметеното му красиво лице и да му кажа, че сам си го е изпросил. Така е, така че по-добре да се измъкне от малкото си вцепенение и да се изправи пред последиците. Да, той ще бъде баща. Аз ще се погрижа. Моят предизвикателен, невротичен бивш плейбой ще трябва да се справи с голямо предизвикателство и то се нарича обезумяла от хормони съпруга и две ревящи бебета. Усмихвам се на себе си, докато се отпускам на възглавницата и се отнасям в света на фантазията, пълен с хаос, в който Джеси си скубе косата, а аз го гледам и се усмихвам, докато двете ни дечица тичат около глезените му и се състезават за вниманието му. Фантазия, която съвсем скоро ще се превърне в реалност. Моят господар ще има силна конкуренция в областта на изискванията, защото за едно нещо се моля с цялото си сърце и то е тези две бебета да наследят всяка вбесяваща черта, която той има. Надявам се да приличат на баща си и се надявам да го предизвикват всеки ден до края на живота му. Поглеждам към неподвижното му тяло и се усмихвам леко. Надявам се също така да приличат на него, защото е красив и се пръска по шевовете от искрена и силна любов. Любов за мен и любов за бебетата ни.

Току-що съм се приземила меко на Седмото небе на Джеси.

 

 

След като ми каза да карам полека следващите един-два дни и ме провери за контузия на врата, лекарят разпечата една снимка и ни изпрати да си вървим.

Измъкнахме се от болницата ръка за ръка, а Джеси нежно държеше за ъгълчето малката черно-бяла снимка от ултразвука. Аз го водих през целия път, защото той беше прекалено погълнат от снимката, за да гледа къде върви. Джон ни взе и ни остави пред „Луссо“. Смя се най-силно, откакто го познавам, когато му казах новината, която бяхме научили. Трябваше да му я съобщя аз, защото Джеси все още не можеше да говори. Дори не попита Джон дали е хванал DBS-а. Затова го питах аз.

Загубил бил шибаното нещо.

Подминаваме Кейси, който изглежда малко изненадан, че не го гледат кръвнишки, и насочвам Джеси към асансьора. Почти измъкнах кода от него. Не ми го каза.

Просто разсеяно натисна четирите цифри.

3-2-1-0.

Смешно ми е, но оставам сериозна външно.

Сега сме в кухнята. Джеси се е стоварил в стола и все още зяпа снимката, а аз отпивам от чаша вода и го чакам да се върне към действителността и към живота.

Ще му дам половин час, после ще го полея със студена вода.

Отивам горе и звъня на Кейт. Слушам я как ахка шокирано първо на разказа ми за драматичната гонитба с коли, после на новината за близнаците. После и тя се смее.

Взимам душ, суша косата си, намазвам се с крем и обличам тайландските рибарски панталони. Усмихвам се, щом осъзнавам, че те ще растат заедно с корема ми.

Когато слизам долу, той все още стои неподвижно до плота и се взира в снимката от ултразвука.

Сядам до него малко объркана и дръпвам лицето му към моето.

— Ще проговориш ли скоро?

Очите му обхождат цялото ми лице много дълго, но накрая се спират на моите.

— Не мога да дишам, Ава.

— Аз също съм шокирана — признавам, въпреки че явно не съм толкова шокирана, колкото е той.

Устната му бавно се пъхва между зъбите, които сякаш стискат свирепо, а зъбните колелца се задвижват в главата му. Това моментално ме изправя на нокти.

— Аз бях близнак — казва той тихо.