Джоди Елън Малпас
До този мъж (14)

Четиринадесета глава

Събуждам се от познато бръмчене и ритмично думкане. Знам къде да го намеря, затова слизам във фитнеса. Стоя от другата страна на стъклената врата и гледам как мускулите по напоения му с пот гръб се движат, докато Джеси бяга по пътеката и гледа спортните новини на окачения телевизор. Отварям тихо вратата, влизам и заставам пред машината за бягане, после разполагам голия си задник върху пейката за тежести пред него.

Той тича… много бързо, но когато се облягам назад на ръцете си, удря с юмрук копчето за забавяне и започва да крачи равномерно, докато спира напълно.

Сънливите ми очи пируват, докато го гледам как грабва една кърпа и я прокарва през косата и лицето си. Той е грамада от чиста, здрава и блестяща пот. Иска ми се да го изям.

Наблюдава ме много внимателно, докато се обляга напред и се подпира на предната част на машината.

— Утро! — Очите му пробягват надолу по тялото ми и после пак нагоре и се втренчват в моите.

— Утро и на теб! Защо тичаш тук? — Вече знам отговора на този въпрос и ако съдя по леката, едва забележима усмивка на лицето му, той също знае, че го знам.

— Харесва ми промяната.

Поглеждам го въпросително, но не си правя труда да го предизвиквам. Щом бременността ми го спира да ме измъква от леглото на разсъмване, за да тичаме из Лондон, тогава чакам с повече нетърпение следващите осем месеца.

— Не помня да съм заспивала.

— Угасна като крушка. Бях доволен, че си сгушена до мен, затова те оставих. Ти спеше като за световно, бебче.

При този коментар се прозявам и протягам ръце над главата си.

— Колко е часът? — В същото време чувам входната врата да се отваря и затваря, а после и веселия глас на Кати. Ако тя е тук, значи трябва да е около осем, а аз съм гола-голеничка. Скачам. — Гола съм!

Джеси се подхилва и слиза от пътеката.

— Така е — смее се и тръгва към мен. — Какво ли ще си помисли Кати?

Оглеждам набързо фитнеса за някоя кърпа или нещо, с което да покрия голото си тяло, за да мога да избягам нагоре по стълбите с ненаранено достойнство. Смея се на себе си. Изгубих достойнството си онази сутрин, когато Кати влезе и завари и двама ни голи. Очите ми попадат върху кърпата в ръката на Джеси и бързо я грабвам, за да я наметна.

— Не мисля, че това ще те покрие — размишлява той самодоволно.

Прав е. Съвсем малко е по-голяма от кърпа за лице.

— Помогни ми! — вдигам умоляващ поглед към него и откривам нежна усмивка.

— Ела тук! — Разтваря ръце и аз отивам право в тях, като се покатервам в моя обичаен стил „шимпанзе“. Влажната му кожа е хлъзгава и мирише възхитително.

Джеси отива до вратата на фитнеса, отваря я и пъха глава навън.

— Кати? — обажда се.

— Да, момче?

— Къде си?

— В кухнята.

След това потвърждение той се измъква и взима бързо стълбите. Аз гледам през рамото му, докато се качваме и се моля Кати да не излезе, за да разговаря с него.

Не излиза. Стигам до главната спалня с все още цяло достойнство.

— Ето. — Джеси ме поставя на крака и целува челото ми.

— Колко е часът?

— Осем без десет.

Извъртам очи и насочвам обвинителен поглед към него.

— Защо не ме събуди? — Отивам в банята.

— Ти се нуждаеше от сън.

— Не и петнайсет часа. — Пускам душа и заставам право под водата, без да чакам да се стопли. Трябва да се събудя. Набързо намокрям косата си и плясвам шампоан в дланите си.

Джеси стои от другата страна на стъклото и сваля маратонките си.

— Очевидно се нуждаеше от толкова — мърмори.

Плакна косата си от балсама и после се плъзгам покрай Джеси, без да обръщам внимание на оплакванията му. Нужни са ми десет минути, за да изсуша косата си, да нанеса грим и да се облека. Тръгвам надолу преди Джеси.

— Добро утро, Кати! — взимам телефона си от зарядното и го пъхвам в чантата.

— Ава, изглеждаш малко по-ведра. — Кати подсушава ръце в престилката си и ми прави малка оценка. — Да, много по-ведра.

— Така се чувствам — смея се.

— Какво искаш за закуска?

— Закъснявам, Кати. Ще грабна нещо в работата. — Мятам чанта на рамо.

— Ще ядеш! — Строгият, неприемащ възражения глас на Джеси ме удря отзад и аз се обръщам. Виждам как се мръщи, докато стяга вратовръзката си. — Тя ще яде геврече, Кати. — Облечен в костюм и изглеждащ съвършено, Джеси идва до мен и ме повдига на един стол. — С яйца. — Изглежда, обмисля нещо за секунда. — Всъщност без яйца.

Очите ми се разширяват и бързо слизам от стола, като гледам към обърканата икономка на Джеси.

— Кати, благодаря ти, но ще ям в работата. — Излизам от кухнята и оставям Джеси с леко увиснало чене.

— Хей! — Шокираният му глас стига до мен, докато тръшвам входната врата на панорамния апартамент зад мен. Без тичане. Аз ще ям. Без яйца. Доволството ми е краткотрайно. Натискам копчетата на асансьора, но вратата не се отваря, затова отново набирам кода, като все повече и повече се ядосвам.

— Без яйца ли? — крещя на редицата цифри, когато все още не се помръдва.

— Добре ли си?

Обръщам се и виждам моя невротичен властен маниак с ръце, отпуснати в джобовете на панталоните. Гледа ме как си изпускам нервите върху невинните копчета.

— Мога да ям яйца! — крещя по него. — Какъв е новият код?

— Моля?

— Чу ме. — Халосвам клавиатурата със свит юмрук.

— Да, чух. Но ти давам възможност да смениш този тон. — Лицето му е напълно безизразно и незасегнато от малкото ми избухване, докато моите очи се опулват от безочието му. Дава ми възможност да го сменя ли?

Отивам до него спокойна и сдържана и се вдигам на пръсти, за да съм по-близо до отвратително прекрасното му лице — същото, което искам да смачкам точно в този момент.

— Разкарай се! — прошепвам му, после се отправям към стълбището и се моля да не е поел инициативата да смени кода и на тази врата. Не е. Усмихвам се самодоволно, докато я отварям. Тринайсет етажа ще ме убият, но ги нападам и съм благодарна на стълбищата, че слизам, а не се качвам.

На седмия етаж вече съм свалила токчетата си, а на четвъртия трябва да спра и да си поема дъх. Горещо ми е, потна съм и ми се гади.

— Ужасен мъж! — оплаквам се, поемам дълбоко въздух и продължавам. Избутвам вратата и налитам право на гърдите му, а после съм избутана обратно на стълбището. Дори не се опитвам да се освободя от ръцете му. Напълно съм смазана.

Вдига ме и ме притиска към циментовата стена. Влажна съм от пот и дишам тежко и изтощено в лицето му, след като съм тичала по стълбите до фоайето, докато дишането на Джеси е равномерно и спокойно, след като е взел луксозния асансьор от върха на „Луссо“.

— Няма да получиш извинително чукане — направо изхриптявам върху него.

Въпреки лекото ми гадене и въпреки че ме привлича, се боря. Няма да отстъпя за това. Днес ще ми спре яйцата, утре ще бъде нещо по-крайно.

Устните му оформят права черта, а зелените му очи се присвиват.

— Езикът!

— Не! Ти няма… — Не успявам да се изкажа до края, защото напада устните ми свирепо. Знам точно какво прави, но въпреки това замятам чантата на пода и сграбчвам с ръце покрития му с костюм гръб. С крака обвивам кръста му. Това е Джеси, когото познавам и обичам. Няма как да съм по-щастлива. Изстенвам, дръпвам сакото му, стискам косата му и захапвам устната му.

— Упорита жена! — Стига до ухото ми и захапва, потраквайки със зъби по обицата ми. — Някой си го търси. — Целува чувствителната вдлъбнатина под ухото ми и аз потрепервам от глава до пети. — Да те накарам ли да крещиш на стълбището, Ава?

Мили Боже, искам да ме чука на стълбището.

— Да.

Отдръпва се и ме оставя да се спусна надолу по стената, после оправя панталона около слабините си и наблюдава шокираното ми лице през полуспуснати клепачи.

— С удоволствие, но закъснявам.

— Копеле такова! — изплювам и се опитвам отчаяно да се успокоя. Не е добре. Защо да се преструвам на незасегната? Няма да се получи. Навеждам се и грабвам чантата си, после отварям вратата и тракам ядосано с токчета през фоайето.

— Добро утро, Ава! — Свежият и щастлив тон на Клайв ме ядосва.

Едва успявам да изсумтя ниско, докато минавам. Излизам на слънчевата светлина и слагам очилата си. Моят подарък не е тук, но моето „Мини“ е. Ще трябва да ме пусне да изляза. Скачам вътре и паля. Веднага чувам почукване по прозореца.

— Да? — питам, докато смъквам стъклото надолу.

— Аз ще те закарам на работа. — Това е с онзи тон, но изобщо не ми пука.

Вдигам отново прозореца.

— Не, благодаря. — Излизам от мястото, като внимавам да не прегазя краката му, после вадя телефона от чантата и набирам „Луссо“. — Добро утро, Клайв! — поздравът ми е на милиони километри от сумтенето, което току-що предложих на старото момче.

— Ава?

— Да, извинявай за безпокойството! Може ли да отвориш портите?

— Разбира се. Сега ще го направя.

— Благодаря, Клайв. — Самодоволна усмивка повдига ъгълчетата на устните ми и хвърлям телефона на седалката, когато портите започват да се отварят. Не се задържам. Излизам от паркинга и зървам как Джеси размахва ръце над главата си, после тръгва обратно към фоайето.

След като обикалям цяла вечност паркинга, за да търся място, най-после нахлувам през вратата на офиса с половин час закъснение. Все още съм леко потна, още по-задъхана съм и раздразнението ми е очевидно, особено когато хвърлям чантата си през бюрото и тя повлича моливите със себе си. Силното тропане привлича вниманието на колегите ми, които подават глави от кухнята, за да видят за какво е цялата тази врява.

— По-добре ли се чувстваш? — пита Том. Оглежда цялото ми лепкаво тяло и на лицето му се изписва недоумение.

— Да! — излайвам. Грабвам чантата си от пода и се сривам в стола. Вдишвам няколко пъти, за да се успокоя, и се извъртам към кухнята, където откривам три чифта вдигнати вежди. — Какво?

— Изглеждаш ужасно — чурулика Виктория. — Може би не трябваше да идваш на работа.

— Мога да ти взема нещо от „Старбъкс“ — предлага Сали мило.

Залепвам вяла усмивка на лицето си, защото виждам израженията, насочени към мен, които от любопитни са станали загрижени. Забравила съм, че се предполагаше да съм болна вчера.

— Благодаря, Сал. Би било чудесно.

Тя отива до бюрото си и вади монети от кутията с дребни.

— Някой друг?

Том и Виктория извикват своите поръчки към Сал, която едва се задържа да ги чуе и бързо напуска офиса, вероятно за да избяга от очевидно лошото ми настроение.

Включвам компютъра и проверявам пощата си. Том и Виктория застават в края на бюрото ми скорострелно.

— Изглеждаш бледа — отбелязва Том и върти молив с пръстите си. Тюркоазената му риза и жълтата вратовръзка съсипват уморените ми очи.

— Наистина си бледа, Ава. Сигурна ли си, че си добре? — Виктория звучи и дори е по-загрижена от Том, който просто изглежда адски подозрителен.

Започвам да преглеждам имейлите си, като маркирам и трия купчината спам и промоционални глупости.

— Добре съм. Къде е Патрик? — Едва сега, след като съм се успокоила леко, забелязвам, че шефът ми не е дошъл, за да разследва шума.

— Лични срещи — изпяват двамата в съзвучие и аз поглеждам нагоре намръщена.

— Не беше ли на лични срещи вчера?

— Ще бъде тук утре — казва ми Том. — Мислиш ли, че най-после се развежда с Айрин?

Разсмивам се.

— Не! — Тя може да върти Патрик на пръста си, но той я обича много.

— О, не съм мислила за това. — Сините очи на Виктория се разширяват. — Видя ли какво беше облякла на сватбата ти?

— Да! — изписква Том. — Престъпление!

Виктория се смее, докато се връща на бюрото си, а аз поглеждам Том. Моят гей приятел не е в положение да съди модния вкус на други хора.

— Какво? — пита той и прокарва поглед по собствения си крещящ торс. — Прекрасно, нали?

— Зашеметяващо — смея се и отново гледам към компютъра. Оставям Том да танцува, отивайки до бюрото си.

Вратата на офиса се отваря и вътре влиза жена с кошница, окачена на ръката.

— Ава Уорд? — поглежда към Том и после проследява насочения му към мен молив.

— Здравейте! — казвам, докато тя идва до бюрото ми и поставя кошницата си в края. — Мога ли да ви помогна? — Не я познавам.

Тя дръпва карираната ленена покривка от кошницата и аз проследявам с поглед ръката й.

— Закуска. — Тя се усмихва, поставя хартиен плик пред мен, после отново бърка в кошницата и вади картонена чаша с кафе. — Моето кафе не беше достатъчно добро, затова той ме накара да взема едно от „Старбъкс“. Капучино с двойно кафе, без шоколад и без захар. — Не изглежда впечатлена. — Добър апетит! — с това се обръща и излиза.

Въздъхвам и избутвам хартиения плик настрани. Изобщо не съм гладна, но умирам за кафе. Отпивам и веднага кривя лице от горчивия вкус.

— Уф!

— Всичко наред ли е? — Том се мръщи, поглеждайки към мен през офиса.

— Да. — Ставам и отивам в кухнята, където махам капака на кафето и слагам захар в чашата, после разбърквам добре и отпивам отново. Мънкам от сладко задоволство.

— Кафе за Ава! — Сали влиза в кухнята, размахала чаша кафе от „Старбъкс“ към мен. — О? — На лицето й се появява напълно объркано изражение, докато ме гледа как преглъщам топлата сладка течност.

Вдишвам щастливо.

— Доставено благодарение на съпруга ми.

Сали се разтопява.

— Толкова е сладко!

— Не, не беше. Но аз добавих. — Минавам покрай смаяната Сали, връщам се на бюрото си и ровя в чантата, когато чувам звук от джиесема си за получено съобщение.

Ядеш ли си закуската?

Отпивам още веднъж от кафето си и отговарям:

Вкусно!

Без „благодаря“, защото не съм му много благодарна. Усещам гадене, но сладкото кафе успокоява стомаха ми. Нямам възможност дори да оставя телефона си, преди той да издрънчи отново.

Толкова се радвам, че бракът ни се основава на честност.

Инстинктивно вдигам очи и ето го там — държи букет кали и ме гледа свирепо. Не мога да спра дългата въздишка, която се изплъзва от устата ми, докато се отпускам на стола. Джеси тръгва напред и кимва за поздрав на Том и Виктория, а после отпуска мускулестото си тяло в стол от другата страна на бюрото ми и поставя цветята пред мен.

— Яж! — заповядва с равен глас и кимва към хартиения плик, избутан настрани.

— Не съм гладна, Джеси — хленча, но не мога са събера достатъчно сили да му възразя.

Навежда се напред. Изглежда разтревожен, докато ме преценява с поглед.

— Бебче, изглеждаш бледа.

— Чувствам се ужасно — признавам. Сутрешното гадене се появи отново в точния час на деня. Няма смисъл да се преструвам, че ми е добре, защото абсолютно не се чувствам така и явно ми личи.

Джеси се вдига и застава зад стола ми. Навежда се, поставя длан на челото ми и допира с уста ухото ми.

— Топла си.

— Знам — въздъхвам. Притискам буза до устните му и очите ми се затварят. Как може да се чувствам толкова изтощена? — Дано се чувстваш виновен! — казвам тихо.

Вината е негова. А аз се самосъжалявам.

Пуска ме и завърта стола ми към себе си. Кляка пред мен и хваща ръцете ми.

— Нека те отведа у дома! — казва, но по умоляващото му лице познавам, че знае, че ще откажа.

— Ще ми мине.

— Ти си невъзможна понякога. — Слага длан на бузата ми. — Бременността те прави раздразнителна и още по-непокорна.

Насилвам се да се усмихна.

— Обичам да те държа на нокти.

— Искаш да кажеш, че обичаш да ме караш да полудявам.

— Това също.

Въздъхва, навежда се и ме целува сладко.

— Моля те, яж! — моли, не изисква. — Може да се почувстваш по-добре.

— Добре — съгласявам се. Готова съм да опитам, въпреки че само при мисълта за храна ми се гади, но няма как да се почувствам по-зле, отколкото съм сега.

Джеси ме поглежда малко изненадан, че не се противя.

— Добро момиче.

Обръща ме към бюрото ми и отваря хартиения плик. Миризмата на бекон удря носа ми и наистина се задавям.

— Не мога. — Затварям плика отново, но той скоро е измъкнат от ръката ми, геврекът е изваден и е поставен на салфетка пред мен. Боря се с непреодолимото желание да изтичам в тоалетната и да тикна пръсти в гърлото си, докато предпазливо чопля крайчето и го вдигам към устата си. Дъвча бавно цяла вечност под зоркия поглед на разтревожения ми съпруг. После преглъщам. Не ми се повдига. — Не може ли да изям само геврека? — Откъсвам друго парче. Не мога да ям бекона.

Джеси ми се усмихва.

— Да. Виждаш ли колко щастлив ме правиш, когато правиш каквото ти се казва?

Не му обръщам внимание и пъхам геврека. Сдъвкам хапките все по-лесно и стомахът ми все по-малко реагира на храната. Джеси просто стои и ме наблюдава, докато унищожавам по-голямата част от закуската си, като оставям бекона и няколко късчета геврек настрани.

— Щастлив ли си? — питам. Знам, че аз съм. Вече се чувствам по-добре.

— Цветът на лицето ти е по-добър. Да, щастлив съм. — Грабва остатъците и ги хвърля в кошчето, после се навежда и допира нос в моя. — Благодаря! — Ухилва се и аз също му се усмихвам. — Работата ми тук е приключила. — Притиска устни към моите. — Сега ще оставя жена си да работи на спокойствие.

— Не, няма. — Присмивам се.

Отдръпва се назад и ми се усмихва наперено.

— Може да те проверя веднъж или два пъти.

— Не, няма. — Отново се присмивам.

— Няма да дам обещание, което не мога да спазя. Патрик тук ли е? — Въпросът му ми напомня, че все още не съм говорила с шефа си за Микаел.

— Не. На срещи е цял ден.

Джеси се изправя и хвърля поглед към косата ми, очевидно търси признак за пръсти в нея. Няма да ги намери, защото Патрик наистина е на срещи.

— Заради теб закъснявам — казва и поглежда към ролекса си.

— Ти си си виновен за закъснението. — Изкъшквам го и вдигам цветята, за да ги потопя във вода. — Върви!

Вдига ръка и тръгва назад.

— По-добре ли се чувстваш?

— Да. Благодаря! — Наистина съм му благодарна.

Дарява ме с усмивката си, запазена само за мен, намигва, праща ми въздушна целувка и излиза. Оставам с усмивка на лицето ми. Виктория и Сал се усмихват сърдечно, а Том припада зад гърба на моя господар.

Все още са толкова превзети.

Изкарвам до края на деня, без да повърна закуската си. Чувствам се много по-добре. Джеси ми прати пет съобщения и във всяко ме питаше как се чувствам.

Отговорът ми беше един и същ: по-добре.

Но в последното съобщение има различен въпрос.

Все още съм в Имението. Идваш ли? Ще хапнем пържоли.

Последното ме изкушава.

Тръгвам. Х

Събирам си нещата и махвам за довиждане на колегите си. На вратата срещам жена, която държи букет цветя.

— Ава О’Ший? — пита тя. Не е обичайната цветарка, а и ме търси с моминското ми име. Джеси абсолютно никога не би направил това, а и вече ми прати цветя днес.

— Това съм аз — казвам предпазливо. Едва сега забелязвам, че цветята не са кали и изобщо не са свежи. Всъщност са мъртви. Поставя цветята в ръцете ми и пъха папката си в носа ми. Иска да се подпиша за увехнали цветя ли? Размърдвам ръцете си и успявам да надраскам нещо грубо по хартията.

— Благодаря — казва тя небрежно и се обръща да си върви.

Поглеждам към цветята малко объркана.

— Те са увехнали — извиквам след нея.

— Знам — отговаря, но изобщо не е притеснена.

— Мислите ли, че е нормално да доставяте такива цветя?

Тя се обръща и се засмива.

— Имала съм и по-странни поръчки.

Трепвам. Какви? Тя продължава по пътя си, без да си прави труда да ми обясни, затова намирам картичката и я подмятам в ръце, за да я извадя от малкия плик.

ТОЙ КАЗВА, ЧЕ ИМА НУЖДА ОТ ТЕБ. НЯМА.

МИСЛИШ, ЧЕ ГО ПОЗНАВАШ. НЕ ГО ПОЗНАВАШ.

АЗ ГО ПОЗНАВАМ. ОСТАВИ ГО!