Джоди Елън Малпас
До този мъж (30)

Тридесета глава

Сладките ми сънища са прекъснати от кашляне. Мисля, че е кашляне. Звучи като кашляне, но нито мозъкът ми, нито тялото ми са готови да поздравят деня, затова пропускам стържещото давене и се притискам по-плътно към твърдостта под мен.

Ето го отново и става трудно за пренебрегване. Всъщност ме дразни адски.

Отлепвам очи и първото нещо, което виждам, е чистата красота на Джеси.

Раздразнението ми се стопява и протягам ръка, за да докосна ден трети без бръснене.

Отново това кашляне. В ума ми не минава никаква мисъл, докато се обръщам, за да открия източника на шума, излагайки челно голотата си пред… Кати.

— Мамка му! — пльосвам се отново върху гърдите на Джеси. Рязкото движение го размърдва. — Джеси! — прошепвам, сякаш тя няма да ме чуе. — Джеси, събуди се!

Усмихва се, преди да е отворил очи, а дланите му обгръщат бузите на дупето ми и стискат.

— Ако отворя очи, ще видя големи, шоколадови очи, които казват „чукай ме“, нали? — гласът му е дълбок и дрезгав, а съчетан с тези думи обикновено би накарал корема ми да се сгърчи от сексуално очакване. Но не и тази сутрин.

— Не. Ще видиш големи, широко отворени и разтревожени очи — прошепвам. — Отвори очи!

Прави го. Разкрива зелените си очи със смръщено чело и поглежда над рамото ми, когато криввам глава.

— О! — Очите му вече са широко отворени и измъчени. — Добро утро, Кати!

— Вие, гълъбчета, трябва да си вземете пижами — веселият тон на Кати ме кара да се присвия още повече. — Или поне да стоите с бельото. Ще бъда в кухнята, да приготвям закуска.

Чувам как бързите й стъпки я отвеждат далеч от изложението на голотата ни и въздишам отчаяно, отпуснала глава на гърдите на Джеси. Той се смее. За него няма проблем — аз го покривам благоприлично.

— Добро утро, бебче! — разтваря крака и тялото ми попада между тях. — Нека видя лицето ти!

— Не. Яркочервено е. — Заравям се още по-дълбоко във врата му, сякаш срамът ми може да изчезне, ако го крия достатъчно дълго.

— Тя е толкова свенлива! — хили се, знам го. С радост бих останала да размишлявам върху подозрението си, но той не ми позволява и ме измъква от скривалището ми.

Имам потвърждение. Той наистина се хили. — Да те кача ли горе?

— Да — мърморя. Знам съвсем добре, че времето напредва, след като Кати е тук, но изобщо не ми пука напоследък. Сякаш несъзнателно се опитвам да си докарам уволнение, за да не доставя на Джеси удоволствието да напусна, защото той е настоял.

Надигам се предпазливо и проверявам къде е Кати, после се смея силно, когато Джеси също се надига и подава глава над гърба на дивана. Поглежда ме с вдигнати вежди и леко учуден от малкото ми избухване.

— Какво те развесели толкова?

— Приличаш на сурикат — кикотя се. Падам назад и напълно се разкривам. През неконтролируемия си пристъп на смях се пресягам, за да оправя сутиена върху гърдите си, защото това наистина ще спаси благоприличието ми, при положение че съм без гащи. — Пази се да не ти духне вятър! — смея се.

Изсумтява нещо средно между смях и оскърбление към истеричната си съпруга и нежно избутва тялото ми, за да освободи краката си. Става и повдига моето тресящо се от смях тяло. Мята ме на рамо. Все още се смея, но вече имам страхотна гледка към твърдия му задник, докато излиза от стаята.

— Там, откъдето съм, това може да се разбере съвсем различно — шляпва задника ми. — Ти си тази, която трябва да се заеме с духането.

— Знам как може да се разбере. Бях иронична. — Прокарвам длани по гърба му. — И няма да има никакво духане тук.

— Човек може да се надява. — Взима стълбите по две наведнъж, но аз не се съпротивлявам и той не пухти, нито се задъхва. Не. Прелита по черното ониксово стълбище като някакъв откачен парашутист. — Ето — поставя ме на крака и пуска душа. — Влизай!

— Надявам се, че ще заключиш вратата на кабинета си — казвам, когато представата за невинното лице на Кати изскача в ума ми.

Джеси се смее.

— Само за нашите очи, бебче. Аз имам ключ и съм скрил един сред купищата дантела в чекмеджето с бельото ти. Става ли?

— Да — съгласявам се. Вече наистина закъснявам, но това не ми пречи да пристъпя напред и да сграбча сутрешната му ерекция. Нямам представа откъде се е появила толкова бързо, но се радвам да я видя. Той трепва, а аз се усмихвам самодоволно, докато прокарвам палец бавно и небрежно по члена му, без да откъсвам поглед от пулсиращата плът.

— Ава! — предупреждава той слабо и отстъпва назад, но така го погалвам по цялата му дължина с ръка. Изсъсква и вдига длани, за да покрие лицето си. Пипнах го.

Разтрива бузи, сякаш може да си възвърне част от самоконтрола. — Ако не те обладая сега, членът ми ще ме боли цял ден.

— Обладай ме! — казвам тихо. Спомням си думите много добре. Пристъпвам напред, за да съм плътно до него, и Джеси отпуска длани. По лицето му е изписано, че си е спомнил.

— О, ще го направя — отговаря. Вдига ме и ме поставя върху мивката. — Не можеш да избягаш сега.

— Не искам.

— Добре. — Навежда се и ме целува сладко. — Харесвам роклята ти.

— Не нося рокля, така че няма от какво да се отърваваме.

Усмихва се до устните ми и аз отварям очи. Откривам ярки зелени езера от искрено щастие.

— Топли спомени? — пита.

— Много. Може ли вече да ме приковеш за стената? — Не мога да отида на работа с безмилостно трептене между бедрата ми. Джеси трябва да ме освободи от напрежението, което се натрупва в слабините ми. Винаги е бил неустоим за мен, но тази безкрайна нужда да го имам превзема живота ми. Закъснявам за работа и изобщо не ми пука, а знам, че и на него няма да му пука.

Отново докосвам възбудения му член, но съм прекъсната насред съблазняването.

 

 

Вечерта на откриването на „Луссо“ разтърсването на бравата ни накара да извъртим шокирано глави. Този път е тревожният вик на Кати. Изправям гръб.

Изтръгната съм от игривото си състояние.

Джеси изчезва пред очите ми и аз седя в банята, все още върху мивката, и се чудя какво става, по дяволите. Бързо скачам и изтичвам до гардероба, където грабвам първата риза, която мога да открия, после притичвам до скрина за някакви бикини, докато натъпквам ръцете си в ръкавите. Закопчавам ризата по път — бързам прекалено много, за да се задържа. На средата на стълбището вече виждам входната врата. Джеси, само по бели боксерки, отмества Кати от вратата, където тя добре се справя да задържи отвън този, който е от другата страна.

— Мислех, че е Клайв — хрипти тя, явно изтощена от битката.

— Кати, аз ще се справя с това — поставя я встрани и разтрива ръката й успокоително, докато тя оправя престилката и косата си.

— За коя се мисли тя, по дяволите? — съска заплашително. Никога не съм виждала Кати ядосана.

— Кати — Джеси я успокоява нежно, — моля те, иди и направи някаква закуска за Ава! — шепне, докато държи вратата затворена без усилие, сякаш не иска да го чуя, но упоритото тропане от другата страна го издава. Който и да е, не се отказва.

Гледам как Кати се отдалечава, докато съска и фучи на себе си, и поглеждам Джеси, щом се озовавам в основата на стълбището. Той ме забелязва.

Предпазливото изражение на лицето му веднага ме изнервя.

— Какво става? — питам.

— Нищо, бебче. — Опитва се да се усмихне, но се проваля ужасно. Изнервен е. Това не е добре. — Кати ти прави закуска. Върви!

— Не съм гладна — отговарям решително и го гледам.

— Ава, ти не яде снощи. Иди и закуси! — тонът му става все по-нетърпелив, а през това време блъскането по вратата не спира.

Не мога да повярвам, че е толкова разтревожен и наистина мисли, че настояването му да ям ще ме прогони от мистерията зад вратата.

— Казах, че не съм гладна! — Стоя като закована, а очите ми прогарят червени кръгове от яростен огън в неговите. Наистина съм бясна.

Вратата подскача и Джеси изръмжава от безсилие. По челюстта му трепка мускул, докато гледа нагоре като зов за помощ. Иска ми се да мисля, че упоритият идиот, който тропа по вратата на апартамента, причинява този натрупващ се гняв, но знам, че съм аз.

— Ава, защо не можеш да правиш това, което ти се казва, мамка му? — Отпуска глава и веднага разбирам, че е сериозен. — Върви. Да. Закусваш! — изрича всяка дума бавно и стегнато, но аз също съм сериозна.

— Няма! — Втурвам се напред, ни най-малко притеснена от полуголото си тяло, и хващам бравата. — Пусни! — Дръпвам, но е безполезно. — Джеси, отвори шибаната врата!

— Внимавай…

— Разкарай се! — сопвам се и дръпвам вратата като побесняла, напомпана с хормони бременна жена.

— Ава! — Той се задържа на място и аз се боря безполезно да отворя. Никога няма да спечеля, но няма да отстъпя. В никакъв случай.

И двамата замръзваме на място, щом един глас прекъсва препирнята ни. Ако преди бях леко нестабилна, вече съм изстреляна в света на психозата. Няма нужда Джеси да отваря вратата, защото всеки момент ще полетя из апартамента като Тасманийския дявол и ще го съсипя целия.

Поглеждам към Джеси със стиснати зъби. Той видимо клюмва.

— Какво прави тя тук, по дяволите? — Използвам ситуацията, че се разконцентрира за миг, и отварям вратата. Озовавам се лице в лице с Корал. — Какво правиш тук, по дяволите? — изсъсквам и я оглеждам от горе до долу с безкрайно презрение. Късата й черна коса днес е вързана в жалка опашка. Това е мисъл, достойна за кучка, и е първата от много. Усещам го. И може би няма да са само мисли.

Тя ме пренебрегва напълно и поглежда право в моя гологърд бог. Защо, по дяволите, не е облякъл дънки и тениска?

— Трябва да говоря с теб — изглежда непоколебима. — Насаме — добавя и ми хвърля безочлив поглед. Твърдостта й изобщо няма да й помогне. Ще трябва да го изтръгне от умиращите ми ръце, преди да ги оставя насаме.

— Имаш по-голям шанс да пиеш чай с кралицата — ръмжа. Яростта ми набъбва с всяка изминала секунда и аз изобщо не мога да я контролирам. — Какво искаш? — Усещам ръката на Джеси на покрития ми с риза кръст. Това е мълчаливо настояване да се успокоя. Няма да се получи. Колкото повече гледам тази нахална уличница, толкова повече се ядосвам, ако изобщо е възможно. Чувствам се като тенджера под налягане, готова да избухне. — Зададох ти въпрос.

— Ава. — Успокояващият глас на Джеси ме вбесява още повече. — Успокой се, бебче! — Дланта му се плъзва отпред, за да докосне корема ми. А и се тревожи за скапаното ми кръвно налягане, грижовният глупак. Кръвното ми трябва да е най-малката от тревогите му. Трябва да е загрижен да не се пролее кръв.

— Спокойна съм! — Явно не съм. — Няма да питам отново — избутвам ръката на Джеси от корема си, но той не ме оставя да се измъкна. Дръпва ме назад, така че съм леко зад него, и протяга ръка настрани в тихо предупреждение. Няма да стане, но той започва да говори, преди да успея да избутам ръката му от пътя си.

— Корал, казах ти и преди. Няма да се получи — тонът му е примесен с гняв, но след малкото ми изпълнение не мога да съм сигурна дали е заради мен или заради Корал. — Трябва да се махнеш и да си намериш друг, когото да дебнеш.

Поздравявам го наум, въпреки че съм сигурна, че ще си го получа, когато тя отстъпи и се махне. Сигурно изглеждам нелепо в ризата на Джеси, с дива купчина от шоколадови къдрици, вчерашен грим и държана назад от буквално голия ми съпруг.

Очите на Корал прескачат от Джеси към мен няколко пъти, после тя спира самодоволния си втренчен поглед отново върху моя бог. Този поглед не ми харесва.

Нахален е и съм сигурна, че следващите думи също ще бъдат такива. Тя няма да иде никъде, докато не каже това, за което е дошла, и аз съм болезнено любопитна какво е то.

— Така да бъде! — Свива рамене равнодушно и подава къс хартия на Джеси.

— Какво е това, мамка му? — излайва той нетърпеливо.

— Сам виж! — Развява хартията, за да насърчи Джеси да я вземе. Не мога да се спра — издължавам врат в опит да видя сама, но ръката на Джеси ме бутва отново назад.

Той грабва хартията и аз гледам как навежда глава, за да види, после поглеждам към Корал, чието лице е озарено от най-добрата лукава самодоволна усмивка, която някога съм имала удоволствието да видя. Каква игра играе? Очите ми са върху гърба на Джеси, който е твърд като дъска, а изпъкналите мускули показват напрежението му.

Искам да знам какво държи и искам да знам какво е предизвикало заслужаващата шамар презрителна физиономия на лицето на Корал, но в същото време наистина не искам.

— Какво е това? — Въпросът, който не искам да задам, просто се изплъзва. Джеси не отговаря.

Но Корал го прави.

— Това е снимка от ултразвук на неговото бебе.

Знам, че се олюлявам назад, и знам, че Джеси се е обърнал да ме закрепи, но всичко е размазано.

— Мамка му! — Разтревоженият му глас е просто удавен звук, защото всичката кръв се е оттеглила от главата ми. Чувствам се замаяна. — Мамка му, Ава! — Краката ми сякаш се огъват, но не падам на пода. Не съм припаднала. Вдигната съм и за част от секундата вече седя на дивана, а главата ми е притисната между краката ми. — Дишай, бебче! Само дишай! — Сложил е длан на главата ми и я движи в успокояващи, бързи кръгове. — Каква игра играеш, мамка му? — извиква той настрани от мен. — Шибана тъпа жена! Не съм спал с теб от месеци!

— Четири месеца. Бременна съм от четири месеца — отговаря тя бързо и гордо. — Сам сметни!

Знам, че коварното изражение ще бъде изписано на лицето й, но не мога да я погледна, защото ще искам да й се нахвърля. Трябва да започна да контролирам дишането си, защото още ми се вие свят и започва да ми причернява пред очите.

Ако се изправя, ще падна по лице.

— Не може да си — сопва се тревожно Джеси, но гласът му е прекалено несигурен. — Мамка му!

Ето това е. Това бебе ще се роди преди моите и като знам колко отчаяно иска бебе Джеси, той ще вземе първото, което може да пипне. И ще ме изостави. Аз ще остана сама с две пищящи бебета и без помощ. Моите бебета ще бъдат с мен, но без баща.

Кой ще разтрива краката ми, когато се подуят? Кой ще ме обича в дантела, когато съм покрита със стрии? Кой ще ме кара да ям, когато не съм гладна, и кой ще ми дава фолиева киселина? Кой ще ближе фъстъчено масло от гърдите ми и ще лакира ноктите на краката ми, когато вече не мога да ги стигам? Започвам да се паникьосвам, но очите ми попадат върху малкото листче, което Джеси е изпуснал на пода, за да се погрижи за мен. Той не гледаше тази снимка така, както снимката на нашите бебета. Не падна на колене и не грабна Корал, за да я прегърне. Какво ми става? Чувствам се като чувал, пълен с преувеличени смесени емоции. Объркана съм. Навеждам се и вдигам черно-бялата снимка. И двамата ме наблюдават, но аз не бързам. Забелязвам първо името на Корал. Значи снимката определено е нейна. Но това, което го няма на снимката от ултразвука, е дата. Нито има приблизителна гестационна седмица. Изучавам я по-внимателно.

— Ава, какво правиш? — пита Джеси и се опитва да привлече погледа ми, но не му обръщам внимание.

— Да, какво правиш? — съска Корал.

Соча снимката.

— Опитвам се да разбера дали си в четвърта или пета седмица — размишлявам, без да отделям очи от снимката. — Предполагам четвърта.

— В четвърти месец съм. Не седмица.

— Не, не си — поглеждам към Джеси. Той не диша. — Кога за последно си спал с нея?

— Преди четири-пет месеца — поклаща глава, а бръчката танцува тревожно през челото му. — Ава, не мога да мисля толкова назад. Не съществувах преди теб — отпуска ръце върху бедрата ми и стиска. — Винаги съм използвал презерватив, знаеш го.

— Знам — съгласявам се, но има една друга възможност. Убива ме, че трябва да попитам, особено пред тази досадница. Стискам очи. — Тя беше ли от… — преглъщам трудно. — Ти…

Той спира мъките ми.

— Не — казва думата нежно и хваща тила ми в дланта си. — Погледни ме! — настоява също толкова нежно и го правя. Сключваме погледи и той поклаща глава съвсем леко. — Не — повтаря.

Кимвам с тиха въздишка и му се усмихвам в знак на доверие. Няма нужда от признание, защото няма какво да признава. Тихата ни размяна на разбирателство почти ме кара да забравя Корал, която стои наблизо.

— Ще останеш с него, когато той чака дете от друга жена? — пита тя със смях. — Къде е самоуважението ти?

— Сега ще я прегазя — казвам му тихо и този път го поглеждам за разрешение.

Той се усмихва и ме целува по бузата.

— Както желаеш, бебче! Но, моля те, нека този път е само вербално! — Кимва към корема ми и обръща презрителен поглед към безочливата уличница, но не казва нищо. Оставя това на мен.

— За какво говорите вие двамата? — Самодоволството й се топи с всяка секунда. Няма представа как да разбира това.

Изправям се до Джеси и поглеждам към него.

— Дай ми твоята снимка!

Въпросът ми го кара да обърне укорителния си поглед от Корал към мен. Той е напълно объркан.

— Каква снимка?

Извъртам очи.

— Тази, която носиш навсякъде. Не съм глупава. Къде е?

— В джоба на сакото ми — признава смутено.

— Иди и я донеси!

— Не. Няма да те оставя с нея. — Този път дори не я удостоява с поглед.

— Нея? — изтърсва Корал невярващо. — Така ли ще говориш за майката на детето ти?

Джеси се обръща свирепо.

— Ти не си шибаната майка на детето ми, заблудена кучко! — Гневът му отново се надига. Трябва да реша това веднъж завинаги.

Оставям ги и се отправям към кабинета на Джеси. Намирам сакото му там, където го пусна снощи. Ровя бързо в джобовете му и намирам грижливо подредена пачка банкноти и телефона му, преди да открия снимката във вътрешния джоб. Малко е износена, несъмнено от прехвърлянето от джоб в джоб. Излизам бързо, въоръжена с доказателство Б, и откривам, че разстоянието между Джеси и Корал е намаляло.

Джеси е на все същото място, но Корал бавно тръгва към него.

— Имахме нещо специално, Джеси — опитва се да го докосне, но той дръпва ръката си.

— Специално ли? — смее се той. — Чуках те известно време. Шибах те и после те зарязах. Какво му е специалното на това, мамка му?

— Ти се върна за още. Това трябва да значи нещо — тонът й е пълен с надежда. Наистина е заблудена. — Ти ме накара да се нуждая от теб.

От тези думи ми настръхва кожата. Искам да ги прекъсна, но изчаквам да чуя как ще отговори той на това.

— Не, ти сама си го направи. Аз почти не съм говорил с теб, докато те чуках. Ти беше парче месо, което беше удобно. — Пристъпва напред и се навежда, което я кара да отстъпи леко. Тонът на Джеси е пълен с отрова, и то умишлено. Доста добре се справя с прегазването и сам. — Ти си точно като останалите, дори още по-отчаяна. Получаваш добро чукане и решаваш, че животът ти зависи от това.

Едва не се разсмивам. Моят живот наистина зависи от това, още повече сега, когато съм бушуваща торба хормони.

Джеси я оглежда от горе до долу и зървам надутия мъж, който се е отнасял с жените като с предмети безкрайно дълго време — мъжът, който е пиел, чукал и захвърлял всички тях.

— Какво те кара да мислиш, че ще напусна жена си заради теб?

— Защото аз нося твоето бебе. — Самодоволството й вече напълно е изчезнало. Тя знае, че губи битката.

— Ти лъжеш — отвръща той, но определено има елемент на несигурност в тона му.

— Тя действително лъже — намесвам се. Неудобно ми е да виждам Джеси толкова близо до нея дори когато се е озъбил в лицето й и наистина не се чувствам удобно той да е толкова разтревожен от нещо, което не би трябвало изобщо да го тревожи.

— Не лъжа. Държиш доказателството — сочи снимката в ръката ми.

— Да, така е — обръщам се и я бутам в лицето й. — Това е снимка на шест седмици.

Корал се мръщи.

— Не, това е снимка на четири месеца.

— Това не е твоето бебе, Корал.

— Чие е тогава? — пита тя бавно. Започва да схваща накъде духа вятърът.

— Това е моето бебе — поглеждам нежно към раздърпаното парче хартия. — И на Джеси.

— Какво?

— Ами, казвам бебе, но всъщност имам предвид бебета. Виждаш ли, ние чакаме близнаци и знам, че се опитваш да ни измамиш, защото твоята снимка е на бебе, което е на не повече от шест седмици. Тук има два фъстъка — показвам моята снимка, — по-малки са от твоята топчица, но съм сигурна, че бебетата на двете снимки са на приблизително еднаква възраст. Не знам. Може би е майчински инстинкт — свивам рамене. — Това ли е всичко?

Устата й е леко зинала и въпреки че вътрешно все още кипя, съм повече от горда със себе си, задето запазих самообладание. Джеси е прав. Не мога да се търкалям по пода с нея, независимо колко силно ми се иска да изтръгна косата й.

— Освен ако по някакво чудо не можеш да доставиш липсващата лента, която потвърждава датите ти, мисля, че приключихме! — Поглеждам я с очакване, но не казвам нищо повече. Хвърлям нейната снимка между нас. — Сега се разкарай оттук и върви да намериш истинския баща на твоето изчадие! — Не откъсвам очи от нея и няма да ги откъсна, докато не затворя вратата здраво зад нея. — Тръгваш ли си, или трябва да те извлека навън? — питам и правя крачка напред.

Тя се навежда и вдига снимката си, после тръгва назад през вратата. Очите й прескачат нервно от Джеси към побеснялата му бременна жена и още щом тялото й минава прага на апартамента, тръшвам вратата в лицето й, после се обръщам към моя съпруг — бивша курва. Той дъвче нервно долната си устна и може би не трябва, но съм бясна и на него. Профучавам покрай изумения Джеси и се качвам по стълбите. Горе заварвам водата още да тече от душа. Събличам се и мия зъбите си, после заставам под струята, без да бързам. Будна съм от по-малко от половин час, а вече се чувствам така, сякаш това трябва да е краят на деня ми.

Плакна косата си със затворени очи, но усещам, че той е зад мен. Не ме докосва, но знам, че е там. И е притеснен. Усещам тревожните вибрации, излъчвани от него, в мокрия ми гръб. Доказателството за неговата несигурност при твърдението на Корал само усилва моята тревога. Трябва ли вече да добавя към списъка с неща, които могат да ни създадат проблем, и потенциални бременни мамчета? Върнали сме се от Рая едва преди два дни, а вече съм психически изтощена. Живот в мир и удобство. Това искам и от това се нуждая, но всеки път, щом реша, че сме близо до спокойствието, нещо се появява и го заличава.

Усещам познатия допир от гъбата по гърба си и дланта му докосва корема ми.

Предпазлив е и така трябва да бъде. Единственото, което ме побърква, са той и гадното му минало с жените.

— Джеси, не съм в настроение. — Отстъпвам от него и довършвам плакненето на косата си. Той не знае какво да прави, затова, както обикновено в такава ситуация, се опитва да ме спечели отново с докосване. Очаквам да чуя изсумтяване или дори присмех за това, че го отблъсквам, но не чувам. Но усещам ръката му да се плъзга отново около корема ми. — Казах, че нямам настроение — сопвам се рязко, избутвам го и грабвам кърпа, за да се изсуша.

— Обеща ми никога да не казваш това — мърмори навъсено.

Увивам се с кърпата, вдигам поглед и виждам да стои под душа с отпуснати вяло до тялото му ръце.

— Закъснявам. — Оставям го с обезпокоено лице, за да се приготвя за работа. Готова съм да изляза от спалнята, когато той се появява замислен и тъжен.

— Бебче, сърцето ми се къса. Мразя да се карам с теб. — Не прави опит да скъси разстоянието между нас.

— Ние не се караме — отхвърлям твърдението му, казано със сериозен тон. — Трябва да смениш кода на асансьора. И да откриеш как се е качила тук. — Излизам, но едва стигам до стълбището, когато топлината на дланта му обвива китката ми и ме спира.

— Добре, но трябва да се сприятелим.

— Облечена съм. Няма да се сприятеляваме сега.

— Не така, както го правим, не. Но не ме карай да прекарам целия ден притеснен, като знам, че не ми говориш! — Пада на колене пред мен и поглежда нагоре. — Дните и без това вече са достатъчно дълги.

— Говоря ти — мърморя.

— Тогава защо се цупиш?

Въздъхвам.

— Защото току-що една жена нахлу в дома ни и се опита да предяви претенции към теб, Джеси. Затова се цупя.

— Ела тук! — Дръпва ме долу и ме обгръща с ръцете си. — Обичам, когато прегазваш други жени.

— Уморително е — мърморя в гърдите му. — Наистина трябва да вървя.

— Добре — целува косата ми и се отдръпва, обгърнал бузите ми с длани. — Кажи ми, че сме приятели!

— Приятели сме.

Взривява лошото ми настроение с усмивката си — моята усмивка.

— Добро момиче. Ще се сприятелим както подобава по-късно. Иди да закусиш! Аз ще дойда след две минути.

— Трябва да тръгвам — напомням му, като поглеждам към ролекса си. — Вече е осем и половина.

— Две минути! — повтаря и ме изправя. — Ще ме чакаш.

— Побързай тогава! — избутвам го и той започва да тича назад с доволната си усмивка на лицето. Отново е щастлив и дяволит.

Намирам Кати в кухнята да опакова геврек и все още да мърмори под нос. Бързо спира, щом забелязва присъствието ми.

— Ава — суети се и трие ръце в престилката. — Опитах се да спра отмъстителната малка нахалница.

Нещо ми подсказва, че Кати е имала конфликт с Корал и преди.

— Не се тревожи, Кати! — усмихвам се и потривам ръката й. — Значи я познаваш? — притискам леко.

— О, познавам я и не я харесвам — започва да мърмори отново, докато се връща към плота, за да довърши опаковането на закуската ми. — Появява се от месеци, тормози момчето ми и твърди, че е бедна. Казах й: „Виж сега, измамна малка уличнице!

Остави момчето ми на мира и се опитай да оправиш брака си!“ — усмихвам се, докато гледам агресивните движения на ръката й, която буквално бъхти геврека ми. — Не знам колко пъти момчето ми я е пращало да си върви. В целия ад няма толкова ярост, колкото у една изоставена жена — поглежда ме. — Изпи ли си фолиевата киселина?

— Не. — Отивам до хладилника и вадя бутилка вода, после взимам хапчетата, които Кати ми подава, последвани от джинджифилова бисквита. — Благодаря.

— За нищо, скъпа — набръчканото й лице се усмихва. — Определено я сложи на мястото й — смее се и взима геврека ми, после го пъха в чантата ми. — Изяж това! Сериозно.

— Звучиш като Джеси. — Гълтам хапчетата.

— Той е загрижен, Ава. Не го укорявай за това! — подсмива се леко и поглежда над рамото ми. — Ето го и е облечен.

— Облечен съм — смее се той и оправя вратовръзката си. — Както и красивата ми съпруга.

Поглеждам го, но изобщо не изпитвам срам. Тя е виждала всичко това и преди, а посещението на Корал премахна дори срама ми.

— Може ли вече да вървя на работа?

Дръпва яката си и разтрива тридневната си брада. Две минути не бяха достатъчни, за да се избръсне.

— Изпи ли си фолиевата киселина?

— Да — изстенвам.

— Закуската?

Потупвам чантата си.

— По-добре я изяж! — предупреждава и хваща ръката ми. — Кажи довиждане на Кати!

— Довиждане, Кати!

— Довиждане, скъпа! Довиждане, момчето ми!

Малко съм предпазлива, когато напускаме апартамента, и още по-предпазлива, когато излизаме от асансьора във фоайето на „Луссо“, но Корал я няма никъде.

Трепвам, щом виждам Клайв зад бюрото на портиера, и знам, че ще го отнесе здраво.

— Добро утро, Ава! Господин Уорд! — Веселото настроение на старото момче ще трае съвсем кратко, когато Джеси се развихри.

— Клайв — започва Джеси, — как, по дяволите, една жена е минала край теб и е стигнала до апартамента?

Объркването на лицето на Клайв е ясно.

— Господин Уорд, аз едва застъпих на смяна.

— Едва?

— Да, смених новото момче… — поглежда към часовника си — едва преди десет минути.

Присвивам се още повече. Кейси ще го отнесе. Симпатията ми към новия портиер нараства. Рискувам да погледна към моя мъж и забелязвам чисто раздразнение. Ще бъде най-добре, ако Кейси не се върне на работа. Никога.

— Кога е отново на смяна? — пита рязко Джеси.

— Аз свършвам в четири — съобщава Клайв. — Нещо нередно ли е направил, господин Уорд? Уведомил съм го за протокола.

Джеси ме дръпва към слънцето навън.

— Все едно има шибан резултат — мърмори Джеси. — Джон ще те закара до работата — казва, когато излизаме.

— Кога ще си получа обратно моето „Мини“? — питам. Забелязвам Голямото момче през паркинга, облегнат на шофьорската врата.

— Няма. Край.

— О! — казвам тихо. Обичам моето „Мини“. — Тогава кога ще шофирам сама до работа?

Джеси отваря вратата на рейндж ровъра и ме качва вътре.

— Когато открия кой е откраднал колата ми.

— Защо ти не ме караш на работа?

Дръпва колана и го закопчава, после целува челото ми.

— Имам няколко срещи в Имението.

— Тогава защо ме накара да те чакам? — питам намръщена.

— За да мога да те сложа в колата на Джон и да ти напомня да говориш с Патрик.

Знам, че стена звучно.

— Невъзможен си!

— А ти си красива. Приятен ден! — Целува ме още веднъж, кимва кратко на Джон и тръгва към колата си. Това кимване е подозрително и когато Джон се покатерва до мен, се старая да насоча подозрителността си към него.

— Какво има, момиче?

— Той.

— Тогава нищо не се е променило — смее се той с дълбокия си гърлен смях.

— Не, нищо не се е променило — мърморя.