Джоди Елън Малпас
До този мъж (25)

Двадесет и пета глава

Толкова лесно мога да свикна с това. Мога да лежа всяка сутрин и да се протягам щастливо, да усещам бриза по голата ми кожа и да се разхождам по верандата, за да се възхищавам на моя бог от разстояние, докато той тича по извивката на плажа.

Мога да му приготвям закуска, въпреки че мразя да готвя, и мога да седя гола на масата, докато той унищожава храната с постоянно одобрително мънкане, а после топва пръст в буркана с фъстъчено масло, което съм сигурна, че е донесъл с багажа, защото марката ми е позната. Мога да отварям уста, когато ми казва, за да може да ме нахрани, и мога да протягам ръка и да галя голите му, целунати от слънцето гърди, защото така ми се иска. Мога да се разтопя на стола, когато той ми намига и ме дръпва в скута си, за да ми се наслади, а после продължава да закусва с една ръка, докато с другата ме държи и ми предлага парчета сьомга. Мога да се пъхвам в банския си в уединението на Рая, да получавам ужасен поглед или настояване да облека нещо по-съществено и да отида да плувам в басейна на вилата. Мога да бъда издърпана за ръката и изсушена, после увита и отнесена до душа, където Джеси ме сапунисва и се грижи за мен по всеки възможен начин. Всеки възможен начин… и малко повече. Мога много, много лесно да свикна с това.

Последният ни ден в Рая е и аз се чувствам малко нещастна въпреки ужасно доволното ми състояние. Това е нашият последен ден, прекаран в отдаване единствено един на друг, без разсейването и без проблемите, с които ще се сблъскаме при завръщането ни в Лондон. Седя на леглото с кърпичка, промушена между пръстите на краката, и с шишенце яркорозов лак в ръката. Минало е пладне.

Прекарали сме цялата сутрин в правене на нормалните за нас неща и сега се приготвям и гиздя за следобедна разходка до пристанището и за вечеря по здрач. Не искам да се прибираме. Искам да останем в Рая завинаги, само аз и Джеси.

— Мисля, че се разбрахме — без повече лакиране и без търсене на остатъци от уиски.

Вдигам поглед и виждам Джеси да изпълнява досадната задача да трие с кърпа тъмнорусата си мокра коса, но задачата не е толкова досадна, когато той я извършва. Нищо, което този мъж прави, не е глупаво или обикновено. Облягам се на възглавницата си и поглъщам възхитителната гледка. Той е гол. Потичат ми лиги.

— Трябва да си лакирам пръстите на краката. — Разклащам шишенцето и отвинтвам капачката. — Няма да отнеме много време и няма нужда да лакирам ръцете. — Размахвам вече изсъхналите розови нокти към него.

Съвсем бавно и преднамерено загорялото му голо тяло изпълзява на леглото и се настанява на колене в краката ми.

— Дай на мен! — Полага кърпата върху бедрата си, хваща стъпалото ми и го настанява на бялата памучна тъкан.

— Искаш да ми лакираш ноктите на краката? — питам. Леко съм развеселена от решението на моя съпруг да се заеме с толкова момичешка задача. Той ми хвърля равнодушен поглед, явно не е притеснен да се грижи за жена си дори с това.

Взима лака от ръката ми и намества стъпалото ми, за да може да изпълни собствено назначеното си задължение.

— Мисля, че трябва да се упражнявам — уведомява ме с безизразно лице и сух тон. — Скоро няма да можеш да ги стигаш заради…

Кракът ми замахва и се забива право в корема му, не че това има желания ефект.

Джеси се ухилва и намества отново стъпалото ми.

— Не искам да се прибираме — казвам тихо.

— Аз също, бебче. — Не изглежда изненадан, сякаш е прочел мислите ми или може би мисли съвсем същото. Прокарва веднъж четката в центъра на нокътя на палеца ми, а после по веднъж от двете страни.

— Кога може да дойдем пак? — питам. Гледам как бръчката му се появява на челото.

Това ме кара да се усмихна и на мига забравям обезсърчителните мисли.

— Може да дойдем, когато поискаш. Просто казваш и ще те кача на самолета. — Избърсва кожата в основата на нокътя и се отдръпва, за да огледа творението си.

Изобщо не е зле, като се имат предвид големите му ръце и малката четчица.

Поглежда ме. — Добре ли прекара? — пита ме усмихнат. Знае прекалено добре, че съм, и го знае главно защото току-що му казах, че не искам да си тръгвам.

— Райски — замислена казвам и облягам глава назад. — Продължавай! — кимвам към крака в скута му.

Очите му се присвиват игриво.

— Да, милейди.

— Добро момче — въздъхвам замечтано и се отпускам на възглавницата. — Какво ще стане, когато се приберем у дома?

Продължава да лакира ноктите ми, без да даде отговор. Нещо трябва да бъде направено, за предпочитане от полицията, а не от Стив. И въпреки че идеята да бъдем извън страната беше добре дошла, знам също, че това беше начинът Джеси да разсъждава трезво върху случилото се. Не може да ме крие в Рая вечно, въпреки че според него това амбициозно намерение изобщо не е неразумно, а ако поддържа и това прекрасно настроение, аз също не бих го смятала за неразумно. Ние сме в Рая, трябва да помня това. Джеси ме има само за себе си без разриви и без проблеми.

Това е единствената причина за настоящото ми щастливо пребиваване на Седмото небе на Джеси и нищо друго. Връщането ни в Лондон бързо ще ме изхвърли оттам, сигурна съм.

— Това, което ще стане, е, че ти ще отидеш на работа и най-накрая ще изпълниш обещанието си да осветлиш Патрик за Микаел! — Хвърля ми изпълнен с очакване поглед, който аз пренебрегвам.

— Мислиш ли, че Микаел е откраднал колата ти?

— Нямам никаква представа, Ава. — Поставя долу крака ми и вдига другия. — Аз съм се заел с това, така че ти не тревожи красивата си малка глава!

— Как по-точно си се заел с това? — не мога да не задам този въпрос. Наистина искам да знам, защото нещо ми подсказва, че както повечето неща у Джеси и това няма да бъде стандартно.

Получавам предупредителен поглед, както си знаех, и не забравям, че ако настоявам, може много лесно да бъда изхвърлена от Седмото небе на Джеси, преди да се върнем в Лондон.

Приемам укорителния му поглед няколко мига, без да сведа очи и да скрия любопитството си, и все пак знам, че няма да ми бъде даден задоволяващ отговор.

Вече мълчаливо съм го приела и също така за себе си съм се съгласила да не настоявам.

— Точка — казва Джеси просто и знам, че наистина е приключил.

Затова се отпускам и го оставям да довърши сложната задача да лакира ноктите ми, докато аз тихо се наслаждавам на грижовността му и на факта, че се привежда толкова близо, за да изпълни задачата си, и че няма и грам тлъстина по корема му.

— Готова си — заявява и завинтва капачето. — Невероятен съм дори в това — няма и следа от хумор в тона му.

Вдигам крака и се навеждам, за да погледна. Почти очаквам да видя лак до средата на пръстите си, но не. Джеси наистина е невероятен в лакирането на нокти, както във всичко друго освен в готвенето.

— Не е зле — подхвърлям небрежно и се преструвам, че обърсвам петънце, което дори не е там.

— Не е зле ли? Свърших по-добра работа, отколкото ти някога ще свършиш, жено — скача от леглото. — Ти си такава късметлийка, че ме имаш.

Подсмихвам се.

— Ти не си ли късметлия? — питам невярващо. Той е такъв арогантен задник.

— Аз съм по-голям късметлия — намига ми и аз бързо се правя, че вече не съм обидена. — Хайде! Да вървим да изследваме! — Днес е още по-въодушевен да излезем, отколкото беше вчера, и това е очевиден признак, че се наслаждава да ме обича и по друг начин.

Отбиваме от кръговото движение и се озоваваме пред охранителна порта, която води надолу към пристанището. Джеси сваля прозореца си и показва пластмасова карта на един екран. Вратата се отваря веднага и ние продължаваме.

— Къде сме? — питам и се привеждам напред в седалката си, за да огледам пътя напред.

— Това е пристанището, бебче. — Джеси продължава бавно и отбива в пешеходна зона. Хората механично се отместват, за да направят път, без да погледнат втори път DBS-а. Това би ми се сторило странно, но бързо забелязвам десетки луксозни коли, паркирани по продължение на пътя. И не само мерцедеси и БМВ-та. Гледам редици от бентлита, ферарита и дори още един „Астън Мартин“. И всички те крещят „милионери“. Хората явно са свикнали с нелепо скъпи автомобили, но вниманието ми бързо е откъснато от редицата луксозни коли, когато забелязвам редици и редици лодки. Не, не лодки. Това са яхти.

— Мамка му! — прошепвам, когато Джеси се плъзва в едно свободно място и изключва двигателя.

— Ава! Моля те, внимавай с шибания език! — издишва уморено, измъква се от колата и обикаля от моята страна. Не мога да помръдна от седалката си. Зашеметена съм от ярката белота на толкова много огромни плаващи планини на кея. — Излизай!

Разсеяно се измъквам с помощта на Джеси, но не откъсвам поглед от яхтите. Не мога да намеря думи. Едва проговарям:

— Моля те, не ми казвай, че притежаваш една от тези! — Поглеждам го с опулени очи. Не знам защо съм толкова шокирана. Този мъж е повече от богат, но яхта?

Усмихва се и слага очилата си.

— Не. Продадох я преди много години.

— Значи си имал яхта?

— Да, но нямах представа как се управлява глупавото нещо. — Хваща ръката ми и ме повежда към пътека, на която сме в безопасност от движещите се автомобили.

— Защо изобщо си я купил тогава? — питам. Поглеждам към него, но той подминава въпроса ми и сочи през морето.

— Ето там е Мароко.

Следвам посоката на ръката му, но виждам само открито море. Опитва се да отклони любопитството ми.

— Прелестно — казвам с изобилие от сарказъм, за да знае, че познавам тактиката му. Вадя си мои заключения за Рая и за големите яхти, но както си напомних по-рано, миналото на Джеси е точно това.

— Сарказмът не ти отива, жено. — Дръпва ме под ръката си и захапва ухото ми. — Какво искаш да правиш?

— Нека се пошляя наоколо!

— Да се пошляеш?

— Да, да се шляя — повтарям и гледам развеселеното му изражение. — Като да се мотая, разхождам, шляя.

Усмихва ми се почти очарован.

— Добре. Усещам как се задава нов Камдън.

— Да, точно като Камдън, но без странните секс шопове — довършвам тихо.

Вече се смее.

— О, има много странни секс шопове в страничните улички. Искаш ли да видиш?

— Не, не искам — отказвам. Спомням си танца на пилона на онази побъркана, облечена в кожа господарка. Ахвам тихо. Типът на Сара. Мамка му, тя изглеждаше точно като Сара с тази разлика, че вместо да размахва камшик, играеше на пилон.

Сара може и да има пилон, кой знае, но внезапно осъзнавам фактите и това омаловажава приликите между жените. — Това не ти се стори привлекателно, нали? — Няма нужда да уточнявам. Джеси знае за какво говоря.

Хваща брадичката ми и я повдига към себе си.

— Казах ти и преди. Има само едно нещо, което ме възбужда, и аз го обичам в дантела.

— Добре — казвам тихо, защото не знам какво друго да кажа. Вероятно и той е направил връзката със Сара и въпреки че Сара повече или по-малко потвърди нежеланието на Джеси към облечения й с кожа задник, трябваше да го чуя лично от него.

Той целува челото ми и вдишва дълбоко в косата ми.

— Хайде, госпожо Уорд! Да се шляем!

 

 

Докато се върнем до кея, шляенето вече ми е омръзнало и знам, че Джеси ми е угаждал безусловно, като настояваше да купуваме всичко, което пипнех или погледнех, за да намали времето ми за шляене. Това нямаше да ме тревожи толкова, ако не беше типът магазини, в които се шляехме. Това не е Камдън. Да, имаше няколко сергии за дреболии, но бях насочвана главно към безбройните дизайнерски магазини, от което се чувствах милион пъти по-подозрителна, отколкото в „Хародс“.

Тихите малки магазинчета излагаха само няколко ключови тоалета, без да оставят възможност за шляене. Наистина видях една изключителна кафява чанта, която се осмелих да докосна само за да усетя мекотата на кожата, и Джеси, разбира се, прие това малко движение като признак, че я харесвам, и бързо накара да я пакетират.

Не се опитах да го спра. Наистина харесвам новата си чанта, затова му благодарих, на което той отговори, като през целия следобед ми купуваше всичко, което погледнех, и ме поглеждаше с очакване, за да ми напомни да му благодаря.

Сега върви, натоварен с торби и, Бог да го благослови, изглежда изтормозен.

— Ще ги оставя в колата. Чакай тук! — Оставя ме отстрани на пешеходната зона да слагам балсам на устните си, а той отива до колата, за да хвърли торбите. Връща се бързо и ме сграбчва. Задушавам писъка си, когато ме вдига в ръцете си и ми се нахвърля. — Боже, липсваше ми! — Притиска току-що навлажнените ми устни с лекота и ме целува така, че всички да видят. Както винаги не знам къде се намирам и кой е наоколо. Оставям го да прави каквото иска с мен. — Ммм, вкусна си. — Отдръпва се и се цупи. Собствените му устни блестят леко от моя балсам.

— Ако искаш да носиш женско червило, прави го както трябва! — Вдигам ръка, за да го намажа, а той не ме спира, дори нацупва устни, за да нанеса балсама по-лесно. — Така е по-добре — решавам с усмивка. — Ти си още по-красив с бляскави устни.

— Вероятно — съгласява се лесно и примлясва. — Ела! Трябва да нахраня моята съпруга и фъстъците. — Връща ме във вертикална позиция и започва да оправя презрамките на малката ми жълта рокля. — Трябва да се стегнат.

Избутвам ръцете му. Тръгвам и намествам презрамките на роклята си, без да обръщам внимание на измърморените протести, които идват иззад мен.

— Къде ще ме храниш? — питам през рамо и продължавам да крача, но не задълго.

Джеси ме хваща за кръста, аз се дърпам, но теглото е непоносимо.

— Не се отдалечавай от мен! — направо ръмжи. Завърта ме с лице към себе си.

Мръщи се, а аз се усмихвам. — И можеш да изтриеш тази усмивка от лицето си. — Затяга презрамките ми, като мърмори нещо за непоносима жена, която го подлудява. — По-добре. Къде са всички дрехи, които ти купих?

— У дома — отговарям отсечено. Не че някоя от тях беше подходяща за почивка на слънце. Не ми беше дадено време да пазарувам за почивката, затова трябваше да се оправям с гардероба си отпреди няколко години. Тогава бях в началото на двайсетте и той продължава да се оплаква от тези дрехи.

Джеси поема търпеливо дъх.

— Защо продължаваш да си толкова непокорна?

— Защото знам, че това те подлудява. — Вървя по тънък лед, осъзнавам го, но няма да отстъпя. Никога.

— Ти просто се наслаждаваш, когато ме превръщаш в откачен ненормалник.

— Ти сам се превръщаш в откачен ненормалник — смея се. — Нямаш нужда от помощ за това, Джеси. Казах ти и преди — няма да диктуваш гардероба ми.

Очите му горят със зелено недоволство, но аз не се плаша от неговата сила.

Наистина съм доста смела.

— Ти ме побъркваш — повтаря, защото не знае какво друго да каже.

— Какво ще направиш? — питам самодоволно. — Ще се разведеш с мен ли?

— Внимавай с шибания език!

— Аз дори не изругах! — вече истински се смея.

— Напротив, направи го, мамка му! Изрече най-лошата дума всъщност. Забранявам ти да я казваш.

Вече наистина започвам да се кикотя.

— Ти ми забраняваш?

Скръства ръце на гърдите си в знак на авторитет, сякаш съм лошо дете.

— Да, забранявам ти.

— Развод — прошепвам.

— Сега се държиш детински — пухти той точно като дете.

— Малко — свивам рамене. — Нахрани ме!

Разсмива се шумно и поклаща глава.

— Трябва да те държа гладна и да те награждавам с храна само когато правиш това, което ти е казано. — Стисва раменете ми, обръща ме и ме повежда към ресторант с изглед към морето. — Ще те нахраня тук.

Един щастлив испанец със зализана черна коса и черни мустаци ни отвежда до маса за двама на външната тераса и ни настанява.

— Питиета? — пита с тежък испански акцент.

— Вода, благодаря. — Джеси ми помага да седна и ме прибутва под масата, а после се настанява срещу мен и ми подава менюто. — Тапас^[1] тук са върховни.

— Ти избери — подавам му менюто обратно през масата. — Сигурна съм, че ще направиш подходящия избор. — Веждите ми са вдигнати нахално. Джеси взима менюто от ръката ми замислено, но без присмех или укорителен поглед.

— Благодаря — казва бавно.

— Моля — отвръщам. Наливам по една чаша вода, когато сервитьорът поставя леденостудена кана на масата. Задушно е, а жаждата ми е пламнала при вида на капката, която се стича отстрани на каната. Пресушавам чашата на една глътка и веднага наливам втора.

— Жадна ли си? — Джеси ме гледа учудено как бързо пресушавам втората чаша. — Внимавай! — предупреждава. Мръщя се, но не мога да спра да преглъщам ледената течност. — Може да удавиш бебетата.

Започвам да кашлям през смях и поставям чашата си, за да грабна салфетка.

— Ще спреш ли с това?

— Какво? Просто показвам бащинска загриженост — изглежда засегнат, но аз знам.

— Ти не вярваш, че мога да се грижа за бебетата ни, нали?

— Напротив — отговаря тихо, без никаква убеденост. Наистина не го вярва.

Шокирана съм и лицето ми вероятно го показва, въпреки че Джеси нарочно не ме поглежда, за да види изражението ми.

— Какво мислиш, че ще направя, по дяволите? — Съжалявам за въпроса в мига, в който изстрелвам думите, още повече когато Джеси обръща глава и ми отправя скептичен поглед. — Недей! — предупреждавам. Гласът ми се прекършва и сълзи от съжаление започват да парят в очите ми. Опитвам се да не потекат по бузите ми и се самообвинявам заради безсърдечните си мисли. Чувствам се ужасно и сама, без Джеси да подклажда вината.

Гледам навсякъде, само не и към него, защото ако погледна лицето му сега, ще си спомня за мрачното място, което искам да забравя. Не го обвинявам, че се съмнява в способностите ми, аз самата се съмнявам в себе си, но имам него, както продължава да ми напомня.

За миг вече седи до мен и ме придърпва към себе си. Гали гърба ми и заравя уста в косата ми.

— Съжалявам. Не се разстройвай, моля те!

— Добре съм — казвам, за да не е толкова загрижен. Ясно се вижда, че не съм добре, но не мога да изгубя контрол над емоциите си в ресторанта, за да ме видят всички.

Една жена през няколко маси вече ме зяпа. Не съм в настроение за любопитни досадници, затова й хвърлям поглед, преди да се отдръпна от гърдите на Джеси. — Казах, че съм добре — сопвам се рязко и вдигам чашата си, за да има какво да правя и да не се разплача.

— Ава — казва Джеси тихо, но не мога да го погледна. Не мога да погледна в очите мъжа, когото обичам, защото знам, че ще видя презрението му. Никога ли няма да забрави? Непреклонна съм и знам, че никога нямаше да го направя, но все пак имах такава глупава идея, а той я прочете черно на бяло. — Погледни ме! — Гласът му е по-суров и по-строг, но аз не се подчинявам. Забелязвам, че проклетата жена все още ме зяпа. Поглеждам я в очите, за да й кажа с поглед „чупката“, което бързо я кара да сведе поглед и да се занимае с вечерята си. — Три.

Извъртам очи, но не е защото той започна обратното броене. Не. Защото знам, че няма да получа чукане в стил Джеси или прегазване, щом стигне до нулата.

— Две.

Сякаш ми размахва морков, който никога няма да захапя. Глупаво, знам, но потребността ми от Джеси и невероятният му начин да ме подчини с чукане са дълбоко насадени в мен, а бременността, изглежда, само увеличава желанието ми за всичко това.

— Едно.

Издишам уморено и започвам да си играя с вилицата. Отказвам да се подчиня и вероятно с това само скъсявам фитила.

— Нула, бебче. — Грабва ме от стола, преди умът ми да регистрира последната цифра от обратното броене, и се озовавам на пода с китки, приковани над главата ми, и Джеси, възседнал кръста ми. Очите ми са широко отворени, а ресторантът е притихнал. Игла да падне — ще се чуе. Взирам се в Джеси, който изобщо не е засрамен и е напълно равнодушен към обкръжението ни. Проснал ме е на пода в ресторанта. На какво си играе той, по дяволите? Дори не смея да отклоня поглед от него. Усещам милиони шокирани очи, които следят спектакъла, който Джеси е създал. Ужасена съм.

— Джеси, пусни ме! — Бих приела много неща заради него, но това? Това е извън всякакви граници на безсрамието. Мамка му, ами ако някой се опита да го издърпа от мен?

— Предупредих те, бебче. — Лицето му излъчва веселие, докато аз просто съм ужасена. — Където и когато.

— Да, добре — гърча се. — Доказа тезата си.

— Не мисля, че съм — казва небрежно и се настанява удобно, като надвесва лице над моето. — Обичам те.

Искам земята да ме погълне. Да ме грабне и да ме целува, докато почти загубя съзнание насред оживената улица, е едно. Да ме прикове на пода в пълен ресторант е лудост.

— Знам. Пусни ме!

— Няма.

Боже, дори не чувам тракане на ножове и вилици, което значи, че храненето е преустановено.

— Моля те! — умолявам тихо.

— Кажи, че ме обичаш!

— Обичам те — едва просъсквам думите през стиснати зъби.

— Кажи го така, все едно го чувстваш, Ава! — Той няма да се откаже, не и докато не изпълня глупавата му неразумна заповед както му харесва.

— Обичам те. — Гласът ми е по-нежен, но все още смутен.

Той ме оглежда със съмнение, но какво очаква, по дяволите? Повече от облекчена съм, когато се премества и ме изправя на крака, но остава на колене пред мен.

Опитвам се да оправя роклята си само и само да избегна да се изправя пред вечерящите, които несъмнено ни гледат шокирано. След като съм отделила много повече време от необходимото, за да пригладя оправя роклята си, рискувам и поглеждам бързо присъстващите в ресторанта, после ми се иска да умра на място.

Изкушена съм да побягна, но забелязвам, че Джеси все още е на колене пред мен.

— Стани! — казвам с приглушен шепот, въпреки че очевидно съм чута. Все още е зловещо тихо.

Тръгва напред на колене, докато не се изравнява с краката ми, плъзва ръце около задника ми и гледа нагоре към мен с очи на кутре.

— Ава Уорд, мое красиво, непокорно момиче. — Лицето ми се сгорещява все повече. — Ти ме правиш най-щастливия мъж на шибаната планета. Ти се омъжи за мен, а сега ме благославяш с близнаци. — Плъзва ръка от задника към корема ми, гали го влюбено и целува центъра. Определено се чуват няколко въздишки от страна на зрителите. — Обичам те толкова много, мамка му. Ти ще бъдеш невероятна майка на моите бебета! — Не мога да направя нищо повече, освен да се взирам в него, докато прави публичното си изявление, объркващият глупак. И чувам още въздишки.

Започва да целува тялото ми нагоре, докато стига до шията ми. — Не се опитвай да ме спреш да те обичам! Това ме прави тъжен.

— Тъжен или луд? — питам тихо.

Измъква се от скривалището си във врата ми, събира косата ми и я надипля по гърба ми, после хваща бузите ми в дланите си.

— Тъжен — потвърждава. — Целуни ме, съпруго!

Нямам желание да се излагаме още, затова се подчинявам и му давам това, което иска. Така ще се измъкна по-бързо. Но тогава започват ръкопляскания и Джеси престава да ме целува и театрално се покланя и ме настанява на стола ми. Оставаме ли?

— Обичам я — свива рамене, сякаш това обяснява защо ме повали на пода и настоя за признание в любов, а после обяви на група непознати, че очакваме близнаци.

— Близнаци!

Подскачам при развълнувания развален английски на сервитьора, който размахва пред нас бутилка шампанско.

— Трябва да празнувате! — Отпушва тапата и налива две чаши. Присвивам се. Много е мило, но няма никакъв шанс някой от нас да го пие.

— Благодаря — усмихвам се на сервитьора и се моля да не се задържи близо до нас и да ни гледа как чукваме чашите и отпиваме. — Това е много мило! — Сигурно е чул умствената ми молба или е видял притесненото ми лице, защото се оттегля и ме оставя да преценявам обстановката. Отново в ресторанта настъпва оживление, само някои ни хвърлят по някой поглед, но интересът, изглежда, е отмрял. Онази жена все още ни зяпа обаче. Намръщвам й се, но се разсейвам, когато ръката на Джеси се озовава на коляното ми. Обръщам се и виждам лицето му, изразяващо дяволитост.

Да, той е демонстрирал своето виждане силно и ясно, така че всички да видят.

— Не мога да повярвам, че направи това.

— Защо? — избутва чашите с шампанско настрани.

Искам да се аргументирам, но отново усещам върху себе си нечий поглед и знам чий е. Обръщам се бавно и виждам, че тя отново се взира в нас. Седи през няколко маси и помежду ни има доста хора, но малка пролука в тълпата ми дава идеална видимост, а очевидно и на нея, защото тя се възползва максимално.

— Познаваш ли тази жена? — питам и задържам погледа си върху нея, въпреки че тя отново е свела поглед към храната си.

— Каква жена? — пита Джеси и се обляга на мен, за да види накъде е насочен погледът ми.

— Там, жената със светлосинята жилетка — почти посочвам през ресторанта, но бързо смъквам ръката си. — Виждаш ли?

Сякаш изминава цяла вечност, а той все още не ми е отговорил, затова се обръщам и виждам как цветът се оттегля от лицето му и то става пепеляво, а доволството отстъпва място на шок.

— Какво има? — Инстинктивно лепвам ръка на челото му, за да проверя температурата му, и забелязвам само след миг, че е студен като камък. — Джеси? — Той се взира в пълен транс. Притеснена съм. — Джеси, какво не е наред?

Той поклаща глава, сякаш иска да се отърси от мозъчно сътресение, и се обръща към мен, а погледът му подсказва, че нещо го измъчва. Виждам, че се опитва да отклони поглед, но се проваля ужасно. Нещо сериозно не е наред.

— Тръгваме си! — Той се изправя и събаря една чаша, като привлича още внимание.

Хвърля купчина банкноти на масата и не губи време, а вдига задника ми от стола и ме повежда навън.

Крачи устремено към колата и буквално ме влачи след себе си.

— Какво ти става? — опитвам отново, но знам, че е напразно. Той е изключил напълно.

Отваря вратата на колата и аз го поглеждам, докато ме насочва вътре, но не получавам отговор. Нито признание, нито изражение, нито обяснение. Забелязвам, че рамото му се напряга и повдига, а гърдите му започват да се издуват. Поглежда около нас и все още се опитва да ме набута в колата.

— Джеси. — Непознатият женски глас откъсва вниманието ми от моя вцепенен съпруг към жената зад мен. Жената. Взирам се в нея объркано и усещам как ръката на Джеси ме стиска по-силно. Вече чувам и дишането му. Напълно съм озадачена, но успявам да я огледам. Прокарвам очи нагоре и надолу по тази непозната, която прекара голяма част от времето си в морския ресторант да гледа мен или Джеси, или нас. Не съм сигурна. Но колкото по-дълго я гледам, толкова по-ясно ми става всичко.

Джеси се опитва да ме премести, за да ме вкара в колата, но аз го отблъсквам, прекалено любопитна кого виждам.

— Ава, бебче, тръгваме. — Той не изисква, нито крещи по мен нетърпеливо въпреки неподчинението ми. От това ми се доплаква.

— Джеси, сине! — Жената пристъпва напред и страховете ми вече са потвърдени.

— Не можеш да ме наричаш така — казва Джеси сковано. — Ава, влизай в колата!

Влизам. Това беше потвърждението, което ми трябваше. Няма нужда да чувам нищо друго, нито крясъци, нито обяснения. Това е майката на Джеси. Намествам се и гледам как съпругът ми обикаля колата от задната страна. Усещам тревога, когато виждам как майка му бърза, за да го пресрещне. Наблюдавам как поставя ръка на рамото му, а той я отърсва, чувам как го моли за възможност да говорят и после виждам как тя притиска тялото си към вратата на шофьора, за да му попречи да влезе в колата. Той мушва ръце в косата си. Болката по лицето му къса сърцето ми.

Той няма да я отстрани със сила, което го оставя уязвим. Не мога да седя и да гледам как се мъчи, затова излизам и отивам при Джеси и майка му. В мен гори единствено решителност.

Заставам пред Джеси като щит и поглеждам майка му право в очите.

— Моля ви, махнете се!

Джеси се навежда през мен.

— Ти не трябваше да си тук. Защо си тук? — Гласът му е съсипан и разтреперан, както и тялото му. Усещам вибрациите да се процеждат в гърба ми. — Сега е сватбеният уикенд на Амалия в Севиля. Защо си тук?

Започва да ми просветва. Не прочетох достатъчно от поканата, за да видя датата и мястото, но Джеси очевидно го е направил. Защо иначе би ме довел тук, освен ако не е бил сигурен, че родителите му няма да са наблизо? Никога не би рискувал.

Когато дойдохме, реших, че е странно, но не се задълбочих. Оказва се, че те са тук.

И това причинява ужасен смут у Джеси.

— Баща ти — започва тя. — Сватбата беше отложена, защото баща ти получи сърдечен удар. Амалия се опита да се свърже с теб, след като ти не отговори на сватбената й покана.

Гърдите на Джеси се притискат към мен и знам, че ще заговори, което е добре, защото аз не мога да измисля какво да кажа. Зашеметена съм. Това е информационно претоварване.

— Тогава ми кажи защо Амалия се опита да се свърже с мен? Защо не го направи ти?

— Мислех, че ще отговориш на сестра си — отговаря тя бързо. — Надявах се да отговориш на обажданията на сестра си.

— Е, сгрешила си — изревава през рамото ми и аз трепвам. — Не можеш да правиш това с мен. Вече не, мамо. Влиянието ти вече провали живота ми и сега аз го оправям сам.

Тя трепва, но не се оправдава. Зелените й очи, които са същите като на Джеси, са замъглени и отчаяни. Толкова много мисли препускат в ума ми, но моята първа грижа е Джеси и очевидното му страдание. Майка му също страда, но вече не я харесвам, затова тя не е моя грижа.

— Близнаци — прошепва тя и протяга напред ръката си.

Замръзвам. Не мога да помръдна. Очите й изучават корема ми и виждам болката, гравирана по набръчканото й лице. Джеси ме дръпва и едва избягвам допира на ръката й. Това ме изтръгва от зашеметеното ми състояние и ме кара да преоценя ситуацията. Не ми отнема много време. Трябва да измъкна Джеси.

— Ава — изрича нежно в ухото ми. — Моля те, измъкни ме оттук!

Сърцето ми се къса на две.

— Моля ви учтиво — поглеждам към майка му, чиито очи все още са насочени към корема ми. — Махнете се!

— Това е още един шанс, Джеси! — Тя вече хлипа, но изобщо не изпитвам симпатия към нея. Джеси не говори. Остава неподвижен и тих зад мен. Мисля, че може да е изпаднал в транс и изобщо не съм изненадана. Тези няколко думи само подсилиха моята решителност и вместо със сълзи очите ми се изпълниха с гняв. Но не мога да си го изкарам на майка му.

Обръщам се и плъзвам длан под ръката на Джеси.

— Хайде! — казвам тихо и дръпвам ръката му. Той ме оставя да го поведа. За първи път го водя и го правя бързо. Решена съм да изведа съпруга си от тази ситуация, която го наскърбява. Виждала съм го такъв едва няколко пъти, но всеки път е свършвал с душевна мъка. Не съм подготвена да подложа него или себе си на още трудности във връзката ни.

Отварям пътническата врата и нежно го насочвам вътре, а той се гледа безцелно пред себе си. Облекчена съм, когато виждам майката на Джеси да минава пред колата, защото това значи, че мога да избързам и да скоча на шофьорската седалка.

Първото, което правя, е да открия ключалката и да натисна копчето, а после претърсвам Джеси за ключовете. Никога не съм карала от противоположната страна на пътя, т.е. от лявата страна на колата, но сега не е времето да изпадам в паника за нещо толкова незначително. Паля DBS-а и едва поглеждам назад, когато давам на задна, после включвам на първа и тръгвам напред малко по-внимателно. Хвърлям поглед в огледалото за обратно виждане и забелязвам един мъж да поема майката на Джеси в обятията си. Баща му.

Оглеждам пътя напред и забелязвам портите, но нямам време да изпадна в паника как да намеря картата, която ще ги отвори. Те сами се преместват и аз се отдалечавам от родителите на Джеси все повече. Поглеждам към него и не харесвам това, което виждам — смутен мъж, който се взира с празен поглед през прозореца и не показва никаква емоция. Щях да се чувствам по-добре, ако беше ядосан, но той не е. Единственото познато нещо са бръчката през челото му и зъбните колела на сложния му ум, които се въртят диво и неконтролируемо. Странно, тези дребни подробности ми предлагат някаква утеха. Но не и това, за което може би мисли.

Още един шанс ли? Това каза тя. Не мога да обвиня Джеси за този срив, не и когато майка му предположи, че всичко може да се оправи с раждането на неговите собствени близнаци. Това е жестоко и егоистично и никога няма да заличи годините тъга и предателство, които е преживял.

Тези бебета и аз сме единственият шанс на Джеси за щастие, а не възможност за родителите му да оправят грешките си. Ако тя смята да използва бебетата ми като някаква семейна терапия, трябва да помисли отново.

Нямам представа къде отивам, но успявам да накарам Джеси да ме упъти.

Познатият аромат на Рая най-после ме кара да се отпусна напълно, докато карам по павираната алея към вилата. Джеси излиза от колата, тръгва към верандата и ме оставя да го следвам неуверено. Не знам какво да правя. Знам, че няма да говорим, затова трябва да направя това, което ми подсказва инстинктът, тоест просто да бъда до Джеси. Не да измъквам информация, за да успокоя любопитния си ум, нито да тропам с крак и да настоявам за отговори. Вече знам какво трябва да направя и знам, че родителите му са повлияли на живота му прекалено много. Сега той го оправя съвсем сам, точно както каза, и аз трябва да му позволя да го направи.

Следвам го във вилата и го намирам да стои в средата на стаята. Приближавам тихо зад него, но той не трепва, когато пъхвам ръка в неговата. Знае, че съм близо, както винаги. Повеждам го към спалнята и започвам да разкопчавам ризата му.

Между нас не прескача сексуално напрежение, нито споделяме тежко, отчаяно дишане. Аз просто се грижа за него.

Главата му е отпусната и той е напълно унил, но ми позволява да го съблека и накрая застава пред мен гол и мълчалив. Опитвам се да го отведа до леглото, но той стои твърдо и ме обръща с гръб към себе си, после разкопчава роклята и я измъква през главата ми, като ме кара да вдигна ръце. Оставям го да го направи, за да го измъкна от меланхолията му, затова стоя тихо, докато разкопчава сутиена, а после коленичи и смъква бикините ми. Повдига ме към тялото си. Обкрачвам хълбоците му с крака и той се намества на леглото с гръб, опрян на таблата, така че седя в скута му и се притискам към гърдите му. Не е готов да остави място между двама ни, което ми харесва. Обгръщаме с ръце, като ме притиска към себе си, носът му е в косата ми, а пулсът му е бавен и стабилен под ухото ми. Това е единственото, което мога да направя, и ако е нужно, ще го правя до деня, в който умра.