Джоди Елън Малпас
До този мъж (33)

Тридесет и трета глава

Нямам възможност да се вгледам в тези очи от две седмици. Това са най-дългите две седмици в живота ми. Всяка представа за безутешност и страдание, която съм имала преди този момент в живота си, е напълно неточна в сравнение с чувствата, които ме парализират сега. Аз съм изгубена. Безпомощна. Лишена от най-важната част от мен. Единственото ми утешение идва от това, че виждам спокойното му лице и чувствам топлата му кожа.

Преди четири дни лекарят отстрани апарата за дишане и вече личи, че Джеси е по-добре, въпреки че е брадясал и кожата му е пепелява. Диша малко трудно и повърхностно, но се справя сам. Обаче все още не се събужда. Острието го е прорязало странично, пробило е стомаха му и е довело до колапс на белия дроб по време на операцията, а това усложнява нещата. Джеси вече има два белега върху идеалния си торс — новият е много по-гладък в сравнение с назъбения прорез, който тя му е оставила при последната им среща. Гледах как сменят превръзката ежедневно и как прочистват раната. Вече свикнах с несъвършенството му — омразно напомняне за най-лошия ден от живота ми, но и още една част от него, която да обичам.

Не се отделям от него, освен за да отскоча до тоалетната, и то след като съм стискала толкова дълго, че пикочният ми мехур е готов да се пръсне. Взимам си душ за секунди, когато майка ми буквално насила ме набута в банята и всеки път я карам да се закълне, че ще ме извика, ако той помръдне. Но той не мърда. Лекуващият му лекар и хирургът всеки ден ми повтарят, че трябва да се изчака. Той е силен и здрав и има големи шансове, но аз не виждам друго подобрение освен това, че вече диша сам.

Не минава и час, без да го моля да се събуди, нито минута, без да го целуна някъде с надеждата, че усещането за устните ми по кожата му ще разпали нещо, но уви.

Всеки ден сърцето ми натежава все повече, очите ми стават по-червени, а коремът ми нараства и всеки път, когато погледна към него, си мисля, че бебетата ми може и да не видят баща си и че това е несправедливо и твърде жестоко.

— Събуди се! — заповядвам тихо, а сълзите ми отново започват да текат. — Упорит човек! — Чувам, че вратата се отваря, извръщам се и виждам майка ми през замъгления си поглед. — Защо той не се събужда, мамо?

Тя се приближава до мен за миг и се опитва да ме премести, за да може да ме прегърне.

— Той се лекува, скъпа. Трябва да се излекува.

— Мина твърде много време. Искам да се събуди. Липсва ми. — Раменете ми започват да треперят и отпускам глава върху леглото му безнадеждно.

— О, Ава! — Мама е отчаяна и вероятно смята, че е ненужна и безполезна, но не мога да й помогна да се чувства по-добре, докато самата аз съм безутешна. — Ава, скъпа, трябва да ядеш — казва тихо тя и ме придърпва да стана от леглото. — Хайде, моля те!

— Не съм гладна — настоявам упорито.

— Правя списък с всичките случаи, в които не си ме слушала, и ще разкажа на Джеси за всеки един от тях, когато се събуди — заплашва тя с треперещ глас и ми подава кутия с лека салата.

Знам, че няма да постигна нищо, ако откажа, но глупавата мисъл, че ще му доставя удоволствие, ако ям, е единствената причина да отворя кутията с една ръка и да започна да боцкам чери доматчетата.

— Беатрис и Хенри току-що пристигнаха, скъпа — казва мама предпазливо, но аз вече не изпитвам презрение към родителите на Джеси. Не съм в състояние да изпитвам нищо друго освен скръб. — Може ли да влязат?

Егоистично искам да откажа. Искам го само за себе си, но нямаше как да предотвратя разпространението на новината, че е прободен, а новините пътуват бързо в Европа. Семейството му пристигна два дни след като го приеха в болница.

Майка му и сестра му изглеждаха емоционално съсипани, а баща му просто гледаше мълчаливо. Не открих съжаление в безизразното му лице, което ужасяващо прилича на това на Джеси. Чух всички обяснения, но така и не ги разбрах.

Докато седях, погълната от тишината на болничната стая, стигнах до собствено заключение и то е просто: Вината, която Джеси изпитва за многото трагични събития, случили се в живота му, е отблъснала родителите му. Те може и да са допринесли с настоятелността си, но сега, когато познавам моя предизвикателен мъж и знам какво се е случило, съм сигурна, че неговата упоритост е основната причина за този разрив. Той се е отдалечил от всички, които са му напомняли за загубата, и е смятал, че така вината ще намалее — вина, която изобщо не е трябвало да изпитва. Той не си е позволил да се обгради с хора, които го обичат и биха могли да му помогнат. Чакал е аз да го направя. А сега може би е твърде късно, защото лежи в това легло безжизнен и не реагира, и дори мисълта, че може би ще трябва да живея без него, ме убива. Бих предпочела дори да не го познавам, стига да е жив и да се чувства добре. Глупава мисъл, осъзнавам това, но обърканият ми ум не е много логичен, откакто съм тук. Главата ме боли непрестанно, буцата в гърлото ми не се маха, а лицето ми щипе от изсъхналите сълзи. Аз съм напълно разбита и ще бъда така още дълго, ако той никога повече не отвори очи.

— Ава? — гласът на майка ми и ръката й, която разтрива рамото ми, ме връщат в стаята, която ми е прекалено позната.

— Само за няколко минути — съгласявам се, отказвам да ям повече и избутвам салатата настрани. Майка ми не спори с мен, дори не се опитва да ме уговори да останат по-дълго с него. Позволявам им по пет минути от време на време, но не ги оставям насаме.

— Добре, скъпа. — Тя излиза от стаята и няколко минути по-късно майката, бащата и сестрата на Джеси влизат тихо. Не им обръщам внимание. Гледам само съпруга си и устата ми е плътно затворена, когато те обкръжават леглото. Майка му започва да хлипа и виждам с периферното си зрение как Амалия я успокоява. Баща му бърше лицето си. Три чифта очи, и трите зелени и изпълнени с мъка, са отправени към безжизненото тяло на Джеси.

— Как е той? — пита Хенри, докато обикаля леглото.

— Няма промяна — отговарям и се протягам да отметна кичур руса коса от челото му, за да не го гъделичка в съня му.

— Ами ти, Ава? Трябва да се грижиш за себе си — той говори тихо, но убедително.

— Добре съм.

— Ще ни позволиш ли да те заведем да хапнеш? — пита той. — Недалеч, в ресторанта до болницата.

— Няма да го оставя — заявявам за милионен път. Всички се опитваха и се проваляха. — Той може да се събуди и аз да не съм тук.

— Разбирам — успокоява ме той. — Тогава може ние да ти донесем нещо?

Сигурно е забелязал салатата, но въпреки това опитва. Загрижеността му е искрена, но нежелана.

— Не, благодаря.

— Ава, моля те — настоява Амалия, но аз пренебрегвам молбата й, поклащам глава и се запъвам инатливо. Джеси би ме насилил да ям. Ще ми се да го направи.

Чувам колективната им въздишка. Вратата се отваря и нощната сестра влиза в стаята с познатата количка, натоварена с апарат за измерване на кръвното, термометър и безброй други машини, с които ще провери състоянието му.

— Добър вечер — усмихва се тя топло. — Как е нашият прекрасен образец на мъж днес? — тя повтаря точно същите думи всеки път щом започне смяната й.

— Все още спи — отговарям и се премествам съвсем малко, за да й осигуря достъп до ръката на Джеси.

— Да видим какво става! — Тя взима ръката му, поставя лентата на апарата за кръвно налягане върху бицепса му и натиска бутона за старт, след което мери температурата му и проверява разпечатката от електрокардиограмата му. — Никаква промяна. Имаш силен и решителен мъж, скъпа.

— Знам — съгласявам се и се моля да продължава да е такъв. Той не е по-добре, но не е и по-зле и аз трябва да се примиря. Това е всичко, което имам. Сестрата инжектира някакъв препарат в системата, сменя торбичката на катетъра му, а после събира нещата си и тихо напуска стаята.

— Ще те оставим на спокойствие — казва Хенри. — Имаш номера ми.

Кимвам му и ги оставям да се опитат да ми влеят малко спокойствие, а после ги гледам как се изреждат да целунат Джеси. Майка му остава последна и мокри лицето му със сълзи.

— Обичам те, сине — мърмори тя, сякаш не иска да я чуя, сякаш мисли, че ще я укоря за това. Не бих го направила никога. Мъката им е достатъчна причина да ги приема. Целта ми е да възстановя живота на Джеси такъв, какъвто трябва да бъде.

Бих направила всичко, но не знам дали той ще бъде до мен, за да го приеме и да го оцени.

Още сълзи потичат от очите ми.

Поглеждам нагоре и виждам през тях Кейт, Сам, Дрю и Джон на вратата. Сбогувам се любезно с родителите му и поздравявам новодошлите, без да успея да сдържа уморената въздишка, която се откъсва от устните ми при вида на още хора. Знам, че те се безпокоят за мен и за Джеси, но усилието да отговарям на въпросите им изисква енергия, каквато просто нямам.

— Добре ли си, момиче? — буботи Джон и аз кимвам утвърдително с глава, защото е много по-лесно, отколкото да я поклатя в отрицание.

Вдигам поглед, усмихвам му се и виждам, че превръзката от главата му е свалена. Той се обвиняваше с дни, но какво е можел да направи? Любовникът на Рут Куин, Кейси, го беше извикал долу под фалшив претекст и беше ударил нищо неочакващия Джон по главата с метален прът на излизане от асансьора?

— Аз няма да остана — продължава Джон. — Просто исках да знаеш, че и двамата се явиха пред съда днес и бяха върнати в затвора.

Трябва да съм доволна, но не мога да събера сили дори за това. Отговорих на безбройните въпроси на полицията, а и Стив редовно ме информираше за развитието на случая. Оказа се много просто. Рут или Лорън е откачената бивша жена на Джеси, а Кейси е нейният любовник, който е правил всичко, каквото тя е поискала от него, в опит да й достави удоволствие.

— Добре. — Поглеждам нагоре и срещам още четири чифта очи, изпълнени със съчувствие. Гади ми се от съчувствие. — Не искам да бъда груба, но няма енер… — гласът ми заглъхва и повдигам ръце, за да скрия отново възпалените ми очи.

— Ава, отиди си у дома, изкъпи се и поспи! — Кейт придърпва стол до мен и обвива с ръце треперещите ми рамене. — Ние ще останем тук. Ако се събуди, ще ти се обадя веднага. Обещавам.

Поклащам глава. Ще ми се да се откажат. Няма да отида никъде, освен ако Джеси не е с мен.

— Хайде, Ава. Аз ще те закарам — предлага доброволно Дрю и пристъпва напред.

— Моля те — присъединява се към тях и Сам. — Ние ще останем тук, а Дрю ще те закара у дома.

— Не! — отблъсквам Кейт. — Няма да се махна оттук, по дяволите, така че спрете! — Поглеждам право към Джеси в очакване на неговия присмех, но не се случва нищо. — Събуди се!

— Добре. — Кейт ме притиска нежно. — Но, моля те, поне яж Ава!

— Кейт — въздишам уморено и полагам огромни усилия да не си изпусна нервите. — Ядох салата.

— Добре. — Тя става, очевидно обезсърчена, и се обръща към другите: — Не знам какво друго да направя — и се притиска в обятията на Сам. Дрю ме гледа с тъга и това ми напомня, че той вероятно се упреква, че е помогнал на онази жена да заложи капан на съпруга ми. Чух нещо по въпроса от Кейт, когато тя се опитваше да ме разсейва с разговори, но не знам какво точно е станало. Това, което знам, е, че Дрю е поел отговорност. Не към Корал, а към детето — нещо достойно за похвала, като се има предвид, че тя го е измамила.

— Ние ще тръгваме — подканя ги Джон и по този начин почти ги изгонва от стаята.

Благодарна съм му. Успявам да събера сили, колкото да кажа довиждане, след което отново насочвам цялото си внимание към Джеси.

Отпускам глава на леглото и дълго се мъча да задържа клепачите си отворени, докато сънят най-накрая ме преборва и ме праща на място, на което аз не желая да правя нищо от това, което Джеси иска от мен, само за да го принудя да ме докосне.

Джеси отново ме докосва. Голямата му ръка преминава през разрошената ми коса, но в съня ми аз изглеждам идеално, не съм уморена, бледа и развлечена в безформено долнище и не съм облечена с една от неговите износени тениски — тази, която накарах майка ми да извади от прането и която не съм сменяла, откакто съм тук.

Аз съм на щастливо място и преживявам отново всеки момент с този мъж — щастието, страстта и разочарованията. Всяка дума, която сме разменили, и всяко докосване преминават през ума ми. Всяка секунда, всяка стъпка, която сме направили заедно, и всеки момент, в който устните ни са се срещали. Не пропускам нищо — високото му стройно тяло, което се изправя иззад бюрото първия път, когато го срещнах; хубостта му, която става все по-очевидна с всяка стъпка, с която ме приближава; аромата му, който ме обгръща, когато той се навежда и ме целува. И въздействащото му докосване, което ме кара да изпитам най-невероятните усещания. Всичко това е толкова истинско, че изпадам в блаженство. От мига, в който стъпих в онзи офис, знаех че съдбата ми е да бъда с този мъж.

— Красивото ми момиче сънува.

Не познавам гласа, но това са негови думи, така че съм сигурна, че това е Джеси.

Искам да му отговоря, да се възползвам от случая да му кажа толкова много неща, но отчаянието не ми позволява да кажа нищо. Така че се наслаждавам на ехото от думите му и на докосването на ръката му, която в момента нежно гали бузата ми.

Силно пиукане ме изтръгва от щастливата дрямка и аз рязко вдигам глава с надежда, но виждам, че очите му все още са затворени, а ръцете му са там, където ги оставих — едната в моята, а другата отпусната безжизнено до тялото му. Аз съм дезориентирана и потръпвам от пронизителния шум, но скоро разбирам, че това е сигналът, който предупреждава, че системата му е изтекла. Изправям се и се протягам да се обадя на сестрата, но подскачам, когато чувам сподавен стон. Не знам защо подскачам, стенанието е тихо и не заслужава внимание, но сърцето ми подскача въпреки това. Гледам лицето на Джеси отблизо и решавам, че може би съм си въобразила.

Но тогава очите му помръдват под клепачите и пулсът ми се ускорява още малко.

Искам да се ощипя, за да се уверя, че не сънувам, и решавам, че съм го направила, защото определено чувствам леко убождане, въпреки че съм като парализирана от скръб.

— Джеси? — прошепвам, пускам ръката му и разтърсвам леко рамото му, въпреки че знам, че не трябва да го правя. Той простенва отново и краката му помръдват под леката завивка. Той се събужда. — Джеси? — Би трябвало да викна сестрата, но не го правя. Би трябвало да изключа машината, но не правя и това. Би трябвало да говоря тихо, но не успявам. — Джеси! — разтърсвам го по-силно.

— Много е шумно — оплаква се той, гласът му е сух и прегракнал, а клепачите му вече не са спокойно затворени, а стиснати.

Пресягам се през него и натискам бутона на машината, за да я изключа.

— Джеси?

— Какво? — Той е раздразнен. Повдига ръката си и стиска глава. Всеки страх и мъка се оттичат от тялото ми и аз виждам светлина. Ярка светлина. Светлината на надеждата.

— Отвори очи! — нареждам.

— Не, болезнено е.

— О, Боже! — Облекчението ми е невероятно, почти болезнено, когато преминава като светкавица през изтощеното ми тяло и ме връща обратно към живот. — Опитай! — умолявам го. Имам нужда да видя очите му.

Той простенва отново и виждам как се мъчи да изпълни неразумната ми заповед.

Но аз не омеквам и не му казвам да спре. Имам нужда да видя очите му.

И ето ги и тях.

Не толкова зелени и пристрастяващи, но в тях има живот и те се присвиват в опит да се пригодят към светлината в стаята.

— Мамка му!

Никога не съм била по-щастлива да чуя тези две думи. Но това е Джеси и звучи познато. Глупаво се спускам над него, целувам брадясалото му лице и спирам едва когато той изсъсква от болка.

— Извинявай — смутолевям, избутвам се настрани и така му причинявам по-голямо неудобство.

— По дяволите, Ава! — Лицето му се изкривява, а очите се затварят отново.

— Отвори си очите!

Той го прави, а аз съм изключително развълнувана да видя, че ми се мръщи.

— Ако искаш да го направя, спри да ми причиняваш болка, жено!

Не мисля, че някога съм се чувствала по-щастлива. Той изглежда ужасно, но аз го приемам какъвто и да е. Не ми пука. Може да си пусне брада. Може да ме ругае всеки ден и всяка секунда.

— Мислех, че ще те загубя — хлипам, обзета от невероятно облекчение, и отново вдигам ръце, за да скрия ужасното си лице.

— Бебче, моля те, не плачи, когато не съм в състояние да направя нищо. — Усещам как тялото му се раздвижва и следва поредното проклятие: — Мамка му!

— Спри да мърдаш — карам му се и избърсвам лицето си, преди да се подпра леко на раменете му.

Той не спори с мен. Отпуска се назад във възглавниците с изтощена въздишка, после повдига ръка и се вглежда в абоката^[1], а след това объркано и в машините, които го обграждат. Виждам как започва да си спомня случилото се и извръща рязко главата си, а очите му се отварят широко от страх.

— Тя те нарани — казва и се опитва да седне, като пъшка и се мръщи, докато го прави. — Бебетата!

— Добре сме — уверявам го и го натискам обратно към леглото. Трудно е. Внезапно осъзнал случилото се, му е дало сила. — Джеси, ние сме добре. Легни!

— Добре ли си? — Той повдига ръка и докосва лицето ми. — Моля те, кажи ми, че си добре!

— Добре съм.

— А бебетата?

— Правих два ултразвука. — Отпускам ръката си върху неговата и му давам възможност да ме почувства. Това го отпуска напълно и думите ми също помагат. Очите му се затварят и ми се иска да го накарам да ги отвори, но го оставям да си почива. — Трябва да извикам сестрата.

— Не, моля те. Нека се събудя, преди да започнат да се занимават с мен. — Отпуска ръката си от бузата до основата на врата ми и ме придърпва леко в опит да ме накара да се приближа.

— Не искам да те нараня — протестирам и се дърпам, но лицето му се опъва и силата му нараства. — Джеси!

— Контакт. Прави каквото ти е казано! — заявява той сънливо. Дори сега, когато изпитва ужасна болка, е невъзможен.

— Много ли те боли? — питам и се навеждам внимателно към него.

— Агония.

— Трябва да извикам сестрата.

— Скоро. Така ми е добре.

— Не, не ти е — почти се усмихвам и се отпускам внимателно върху него, така че да не докосвам раната му. Не ми е удобно, но той е щастлив, така че го оставям да се наложи. Ще му дам пет минути, преди да доведа сестрата, и той не може да направи нищо, за да ме спре — буквално. Поне веднъж.

— Радвам се, че още си тук — мърмори той, като използва ценната си енергия, за да обърне главата си към мен и да ме целуне. — Щях да съм се предал, ако не чувах постоянно предизвикателния ти глас.

— Чувал си ме?

— Да, беше странно и много обезпокоително, че не мога да ти отговоря. Ще направиш ли поне веднъж това, което ти се казва? — Няма хумор в гласа му. Това ме кара да се усмихна.

— Не.

— Така си и мислех — въздъхва. — Трябва да ти обясня някои неща.

Тези няколко думи ме карат да се напрегна.

— Не, не трябва — изтърсвам, докато се опитвам да се измъкна от него, за да доведа сестра, но не успявам да постигна нищо.

— Мамка му! — плюе той. — Мамка му! Мамка му! Мамка му! — Глупавият мъж все още се бори с мен, но аз се смилявам, по-загрижена за него, отколкото е той самият. — Просто стой кротко и слушай! — заповядва сурово. — Няма да ходиш никъде, докато не ти кажа за Роузи.

Името не би трябвало да ми говори нищо, но не е така. То е синоним на непоносимо страдание и години самообвинения. Трябваше да е го споделил много отдавна и това щеше да обясни невротичното му поведение.

— Лорън беше дъщеря на добри приятели на родителите ми — започва той и аз се стягам в момента, в който си давам сметка, че ще чуя цялата история. Не само разказа за дъщеря му, който бих искала да знам, но и за психически нестабилната жена, която едва не ми го отне. — Сигурен съм, че можеш да си я представиш. От добро семейство, богато и високо уважавано в обществото, което бяхме принудени да понасяме. Легнахме си веднъж и тя забременя. Бяхме на седемнайсет, млади и глупави. Можеш ли да си представиш скандала? Този път бях успял да направя нещо наистина сериозно. — Той се размърдва, потрепва и сипе още ругатни.

Мога и не виждам смисъл да ми казва повече, но не продумвам и го оставям да излее спомените си за годините на мъчения.

— Бяха уредени спешни срещи между семействата ни и баща й настоя да се оженя за нея, преди да се е разчуло и да се е увредил престижът ни. Джейк беше умрял неотдавна и аз поех отговорност с надеждата съгласието ми да се превърне в мост към родителите ми. — Стисвам очи, прегръщам го малко по-силно и си спомням как по време на гостуването ни при родителите ми той реагира на обвинението на майка ми, че се жени за мен, защото съм бременна.

— Уреден брак? — питам.

— Да, но обединените усилия на двете семейства постигнаха страхотни резултати в убеждаването на обществото, че сме безнадеждно влюбени.

— Тя е била — прошепвам. Знам накъде върви историята.

— Но аз не бях — заявява той тихо. — Оженихме се и се преместихме в провинциалната къща на родителите й за месец. Всички бяха щастливи освен мен — пръстите му играят лениво с косата ми и той поема болезнен дъх, преди да продължи. — Кармайкъл ми предложи изход и аз най-накрая събрах кураж да сложа точка на целия дяволски фарс, но когато Роузи се роди, реших да бъда баща. Това малко момиченце беше единственото същество на цялата планета, което ме обичаше такъв, какъвто съм, без очаквания или натиск, тя просто ме приемаше невинно и безрезервно. Нямаше значение, че е бебе.

Думите му ме изпълват с неописуема гордост, но тази история няма щастлив край. И това ме съсипва.

— Тя беше момиченцето на татко — продължава той с нежност. — Нямаше начин да направя нещо грешно и знаех, че в нейните очи никога няма да бъда лош. Това беше достатъчно, за да ме накара да преоценя живота, който водех, докато Лорън беше бременна. Кармайкъл нае най-добрия адвокат, който трябваше да се опита да ми уреди пълно попечителство над детето, защото знаеше, че тя е моето спасение, но семейството на Лорън извади на бял свят всички мръсни малки тайни от Джейк до Имението и до живота, който водех, след като напуснах Лорън и преди Роузи да се роди. Нямах надежда.

— А родителите ти бяха ли заминали за Испания по това време? — питам.

Той се засмива тихо и изсъсква от болка.

— Да, те избягаха от срама, който донесох на семейството.

— Изоставили са те — прошепвам.

— Те искаха да тръгна с тях. Мама ме умоляваше, но аз не можех да оставя Роузи на непрестанната грижа на това семейство. Щяха да гледат на нея като на незаконно родена, независимо че имаше мен. Не можех да го позволя.

— И какво стана после?

— Роузи беше на три, когато направих най-лошата грешка в живота си. — Той замълчава и знам, че дъвче долната си устна. — Преспах със Сара — казва той тихо.

— Със Сара ли? — мръщя се. Какво общо има Сара с всичко това?

— Кармайкъл и Сара бяха заедно.

— Така ли? — Измъквам се внимателно от прегръдката му и този път ме пуска. Дъвче долната си устна и задържа дъха си. — Сара и Кармайкъл? Мислех, че той е плейбой.

— Беше. С приятелка — потрепва, докато поема въздух — и дете.

— Какво? — Вече съм напълно седнала. — Продължавай! — подканвам го. Историята не е точно това, което си представях.

Той поема още един дълъг и болезнен дъх. Трябва да му кажа да спре и да си почине, но не го правя.

— Кармайкъл ни завари със Сара и побесня. После взе момичетата и замина.

Мили Боже!

— Кои момичета? — питам. Не съм сигурна защо, след като знам кои са момичетата.

— Роузи и Ребека.

— Твоята Роузи и неговата Ребека? — прошепвам. — В катастрофата?

Той кимва леко и стисва очи.

— Аз убих не само чичо ми и дъщеря ми, но и момиченцето на Сара.

— Не — клатя глава, — това не е твоя грешка.

— Мисля, че ще разбереш, че лошите ми решения са причина за всичко, Ава. Прецаквал съм толкова много неща толкова много пъти и си платих за това, но не мога да плащам сега, когато имам теб. Какво ще стане, ако отново взема грешно решение? Ако отново се издъня? Ами ако не аз трябва да платя?

Очаква да се съглася с него и това е ясно. Прекалено ясно. Той наистина живее в ужас и това е много по-лошо, отколкото съм си представяла някога. Джеси обвинява себе си за всичко и лекомислеността му може би има някакво участие в тази трагедия, но като цяло той не е отговорен. Той не е карал колата, която е ударила Джейк. Не е карал и колата с момичетата. Не е искал да се жени, но определено е искал да бъде добър баща. Има твърде много условности в цялата работа. А Сара?

Това напълно ме смая. Имала е дете от Кармайкъл, но е била влюбена в племенника му, така ли? По дяволите, всичко е прекалено объркано. Вече разбирам особената връзка между Джеси и Сара. Той смята, че й е задължен. Тя наистина няма нищо, след като е загубила и дъщеря си, и любовника си, и е намерила утешение в Имението, донякъде по начина, по който и Джеси го е намерил. Две измъчени души, които са се отдали на насилие, секс и алкохол, но никога един на друг. Всъщност това е бил изборът на Джеси, не на Сара.

— Ти отдавна си платил за всичко. — Поглеждам втренчено към корема му. Платил е и физически, и умствено, и това превръща съпруга ми в невротичен властен маниак сега, когато има нещо, за което му пука.

Мен.

— Кога те нарани първия път? — питам, за да довърша този гигантски пъзел и да го оставя в миналото.

— След като Роузи умря, тя положи много усилия да ме убеди, че имаме нужда един от друг. Винаги е била малко непредсказуема, но аз постоянно отблъсквах нейните опити да се сближим и тя започна да се държи нестабилно. Напълно откачено. — Той ми се усмихва, все едно иска да каже, че съм щастлива, че не съм откривала зайче в тенджерата^[2]. Не мога да му се усмихна. Тя се опита да го убие на два пъти. Това не е смешно.

— Тя нарочно ли забременя?

— Вероятно.

— И те намушка?

— Да.

— Беше ли в затвора?

— Не.

— Защо?

Той въздиша отново.

— Семейството й я принуди да се лекува и я държа далеч от мен в замяна на моето мълчание.

— Но виж какво ти е направила! — показвам стария му белег. — Как обясни това?

— Раната беше доста повърхностна. Този път свърши много по-добра работа — той поглежда към стомаха си.

— Дори не си отишъл в болница, нали? — Ужасена съм. Белегът е много грозен и е далеч от повърхностен. — Кой те заши?

— Баща й. Беше лекар.

— Мили Боже! — Сривам се в стола. — И къде бяха родителите ти по това време? — звуча като раздаваща съвети продавачка на риба, но кога ще свърши всичко това?

— Вече се бяха върнали в Испания.

— Джеси — затварям рязко уста и се опитвам да реша сериозно какво да кажа, преди да избълвам нещо необмислено. Както винаги, главата ми е празна. Този мъж ме оставя без думи всеки път. — Майка ти в Испания… — замислям се — спомена втори шанс — тя не е имала предвид Джейк. Имала е предвид загубената дъщеря на Джеси — възможността му отново да бъде добър баща.

— Вече наистина знаеш всичко — гласът му все още излиза трудно от гърлото му и с очи търси моите, но така и не ги среща. — Ще ме напуснеш ли?

Ако сърцето ми преди се късаше за него, сега вече е напълно разбито. Този прост, напълно разумен въпрос и несигурният тон, с който го е задал, бодат болезнено очите ми.

— Погледни ме! — настоявам рязко. Той изпълнява и аз виждам в очите му немислима болка. Срязва ме толкова дълбоко, че сълзите потичат на свобода.

Неговите също. Вече знам, че съм неговият спасител. Аз съм ключът към изкуплението му. Аз съм неговият ангел. — Неразделни — плача, съкрушена от тъга за този мъж. Двете седмици празнота бяха заменени от щастие, което скоро отстъпи място на скръбта.

Изпъшква, но не съм сигурна дали от болка или от облекчение.

— Хвани ме! — моли и немощно вдига тежката си ръка към мен. Липсата на допир ще го убие, особено когато трябва да разчита на мен и иска да има контакт с мен.

Предпазливо изпълзявам на леглото и се настанявам внимателно около тръби и превръзки. Джеси ме придърпва по-близо.

— Джеси, внимавай!

— Боли повече, ако не те докосвам.

С върха на пръста си допира брадичката ми и извръща лицето ми към неговото. Аз протягам ръка, за да изтрия една заблудена сълза, после прокарвам длан по обраслото му лице.

— Обичам те — казвам тихо и нежно притискам устни към неговите.

— Радвам се.

— Не казвай това! — Дръпвам се и го гледам разочаровано. — Не искам да казваш това.

Объркването му е явно.

— Но аз се радвам.

— Не е това, което обичайно казваш — прошепвам и дръпвам порасналата му коса предупредително.

Диващината ми кара ъгълчетата на устата му да се извият.

— Кажи ми, че ме обичаш! — настоява. Вероятно използва прекалено много от енергията си, за да звучи сурово.

— Обичам те — подчинявам се веднага, а той ме дарява със своята славна усмивка, запазена само за мен. Това е най-невероятната гледка, въпреки че я придружават сълзи и Джеси е прекалено изтощен.

— Знам. — Целува ме нежно, после изсъсква, загубил инерция, а после отпъжда болката, за да ме целуне отново.

— Сега ще повикам сестрата — казвам му решително. — Нуждаеш се от болкоуспокояващи.

— Нуждая се от теб — оплаква се. — Ти си моето лекарство.

Неохотно освобождавам устните му, подпирам се на лакти и хващам лицето му в дланите си.

— Тогава защо още се напрягаш и съскаш от неудобство?

— Защото боли! — признава.

Целувам го за последно, отлепям тялото си от неговото и нагласявам чаршафите около кръста му. Ужасно е да го гледам толкова слаб и безпомощен, но възможността да се грижа за него, докато оздравее, е нещо, което искам да правя.

Грижа се за него и сега и той нищо не може да направи.

— На какво се усмихваш? — пита и повдига ръце, за да подпъхна чаршафа.

— На нищо. — Пресягам се и най-после натискам копчето за повикване на сестрата.

— Това ще ти хареса, нали?

Спирам насред оправянето на възглавницата му и се усмихвам широко, когато зървам киселата му физиономия. Той е голям, силен мъж, който се е превърнал в слаба, ранена душа. Ще му бъде много трудно.

— Аз командвам.

— Недей да свикваш! — изсумтява точно когато вратата се отваря и сестрата влиза бързо вътре.

— О, Боже! — Озовава се за секунда до леглото му и започва да проверява машинариите, суети се наоколо и търси пулса му. — Добре дошъл, Джеси! — казва, но той само сумти и гледа към тавана. Ще намрази това. — Капнал ли си?

— Ужасно — потвърждава. — Кога мога да си ида у дома?

Облещвам очи, а сестрата се смее.

— Да не се опитваме да надскачаме сянката си! Очите, моля! — Вади фенерче от джоба си и чака моят начумерен господар да обърне зелените си очи към нея.

Когато го прави, тя залита леко, преди да продължи с медицинските си задължения. — Твоята жена ми разказа всичко за тези очи — размишлява и насочва фенерчето от едното око към другото. — Наистина са нещо специално.

Усмихвам се гордо и се надигам на пръсти, за да погледна над наведеното й тяло.

Виждам го ухилен от ухо до ухо.

— Това ли е всичко, което ти е казала за мен, сестро? — пита безсрамно.

Развеселената жена повдига предупредително вежда.

— Не. Тя ми разказа и за тази дяволита усмивка. Измиване в леглото?

Той се присвива с гримаса, а аз се смея.

— Не. Ще си взема душ — изтърсва и ми хвърля ужасен поглед.

— Не става, млади човече. Не и преди лекарят да те провери и да махне катетъра ти — поставя го твърдо на мястото му.

Ужасът му расте и сестрата вдига катетъра, за да покаже препятствието.

Унижението по красивото му космато лице е интересна гледка.

— Мамка му! — мърмори, отпуска глава назад на възглавницата и затваря очи, за да скрие срама си.

— Ще повикам лекаря — сестрата се усмихва и напуска стаята, като ме оставя сама с горкия ми зависим съпруг.

— Измъкни ме оттук, бебче! — умолява.

— Няма начин, Уорд. — Наливам му вода и забождам сламка в пластмасовата чаша, после я поднасям до сухите му устни. — Пий!

— Бутилирана ли е? — пита и оглежда каната отстрани.

— Съмнявам се. Престани да бъдеш сноб и пий!

Изпълнява нареждането ми и отпива няколко глътки.

— Не позволявай на тази сестра да ме мие!

— Защо? — питам и оставям чашата на шкафчето до леглото. — Това й е работата, Джеси, и тя я вършеше много добре през последните две седмици.

— Две седмици ли? — изтърсва. — Бил съм в безсъзнание две седмици?

— Да, но имах чувството, че са двеста години. — Подпирам задник на ръба на леглото и хващам ръката на Джеси, въртейки халката му замислено. — Повече никога не ми се оплаквай, че си имал дълъг ден!

— Добре — съгласява се. — Тя не ме е мила там долу, нали?

Усмихвам се.

— Не, аз те миех.

Смаяна съм, когато очите му проблясват и той се нацупва игриво. Как може изобщо да мисли за това?

— Значи, докато съм бил гол и в безсъзнание, ти си ме… милвала?

— Не, миех те.

— И не си ли открадваше по някое пипане?

— Не, разбира се. — Подпирам ръце от двете страни на главата му и се спускам над самодоволното му лице. — Трябваше да повдигам увисналия ти член, за да стигна до хлътналите ти топки — не мога да спра усмивката си, особено когато очите му се разширяват, а после се присвиват свирепо. Това е мъж, който се гордее с тялото и със сексуалните си способности. Не бива да го дразня така.

— Аз съм в ада — мърмори. — В шибания ад на земята. Доведи ми лекар! Отивам си у дома.

— Няма да ходиш никъде. — Целувам го и го оставям да се цупи и да мърмори, докато аз отскачам до тоалетната. За първи път от седмици, вероятно за целия ми живот, изпълнявам досадната задача с огромна усмивка на лицето. Сърцето ми бие силно в гърдите. Може дори да докарам главоболие на бебетата.

Когато влизам отново в стаята, лекарят преглежда Джеси. Заставам тихо отстрани и слушам едносричните въпроси и отговори, които двамата мъже си разменят. Правя си бележки наум и наблюдавам внимателно, докато лекарят сменя превръзката и маха дренажите. Изглежда доволен от състоянието на раната и от това, че Джеси е в съзнание. Но не е толкова склонен да махне катетъра и дори петминутната разгорещена размяна на думи не го убеждава.

— Може би утре — опитва се той да усмири Джеси. — Ще видим дали ще си готов за малка разходка утре. Ти едва се съвзе, Джеси.

— Ами това? — Джеси сочи иглата в ръката си, но лекарят отказва да я махне и изсумтява възмутено.

След като приключва с проверките си, лекарят си тръгва и аз се настанявам отново на стола.

— Колкото повече съдействаш, толкова по-бързо ще бъдеш изписан.

— Изглеждаш уморена — казва, като променя темата и насочва безпокойството към мен. — Ядеш ли?

— Да. — Предателските ми пръсти се гмурват в рошавата ми коса и напълно ме издават.

— Ава! — стене той. — Върви и си вземи нещо за ядене!

— Мама ме нахрани със салата. Не съм гладна.

Очите му се разширяват при споменаването на майка ми. Знам какво следва.

— Какво си им казала?

— Всичко — признавам. Разказах всичко плачешком, докато мама ме успокояваше и утешаваше. Беше доста разбрана. Беше странно. — С изключение на четиридневното ти отсъствие.

Джеси кимва замислено и почти приемащо. Сигурно знае, че нямаше да мога да го избегна.

— Добре — казва тихо. — Иди и си вземи нещо за ядене!

— Не съм гла…

— Не ме карай да повтарям, жено! — сопва се. — Защото катетър или не, ще те сваля долу до шибания ресторант лично и ще натъпча храната в гърлото ти.

Мъдро прекратявам всякакви спорове. Наистина не съм гладна, но знам, че той би го направил, затова се измъквам уморена от стола и взимам двайсетте лири, които баща ми остави на нощното шкафче на Джеси.

— Ще взема нещо и за теб.

— Не съм гладен. — Дори не ме поглежда. Потънал е в мисли. Засрамен е, а не трябва. Аз не съм, така че и той не би трябвало да е.

Скривам учудения си поглед заради резкия му отговор. Няма да споря с него, защото няма да стигна доникъде и само ще го натоваря. Ще му взема нещо и ще го нахраня насила, ако откаже да го изяде.

Неговото настроение и обидата ми изобщо не могат да задушат въодушевлението, което танцува в мен. Връщането на неговата арогантност и на предизвикателното му държане са признак, че моят Джеси отново е тук. Не го искам другояче.