Джоди Елън Малпас
До този мъж (27)

Двадесет и седма глава

Едва се раздвижвам, когато паркираме пред „Луссо“. Спала съм през целия път, но още съм като пребита. Дори не правя опит да изляза от колата, когато Джеси изключва двигателя и разкопчава колана ми. Оставам потънала в кожената седалка, докато той не ме изважда. Едва успявам да отворя очи в асансьора, за да освежа спомена за красотата на Джеси. Той се справя с ключалките, отваря и затваря вратата и ме отнася горе по стълбите. Очите ми са още затворени, но разпознавам меката повърхност на спалнята, когато ме поставя върху нея.

— Ще напълня ваната и ще донеса куфарите. Ти добре ли си така?

— Ммм… — Обръщам се настрани. Не мога да се размърдам, дори за да си взема вана с Джеси, а това е безпрецедентно. Чувам как се засмива леко, а после долавям и звука на водата в банята и той отново ме вдига. — Мислех, че ще донесеш куфарите — мърморя.

— Вече ги донесох, Ава. Ти пак се унесе. — Оставя ме да стъпя и ме съблича, после съблича и себе си с една ръка, докато ме държи с другата, сякаш смята, че мога да се срина. Мисля, че наистина бих могла. Нямам никаква енергия.

Вдига ме и ме потапя във ваната заедно със себе си, а аз изобщо не му помагам.

Оставям го да ме настани в скута си, а лицето ми е сгушено в рамото му. Топлата вода не прави нищо, за да ме събуди.

— Това ми липсваше — казва тихо. — Знам, че си уморена, но искам само няколко минути.

— Добре — съгласявам се. Стига да ме изсуши и да ме сложи в леглото, може да прави каквото иска с мен.

— И трябва да те обслужа — добавя. Сънливите ми очи се отварят в миг, а похотливият ми мозък бързо се задвижва. Определено мога да събера сили за това. Опитвам се да се обърна, но Джеси ме задържа със смях. — Боже, Ава! Би го направила, нали?

— Винаги.

— Трогнат съм, но ми харесва жена ми да е в съзнание, когато я чукам.

— Не казвай думата „чукам“! — оплаквам се. — Това само ще ме накара да те искам повече.

— Възможно ли е това? — пита сериозно.

— Вероятно не. — Не си правя труда да се присмивам на безочието му. Той е прав. — Искам да те видя — оплаквам се и се гърча в желязната му хватка. Повдигам изтощеното си тяло, сядам в скута му и протягам ръка, за да докосна почти двудневната му брада. — Няма да се бръснеш утре.

— Така ли?

— Да. Ден втори ми е любимият. — Навеждам се, за да прокарам буза по неговата. — И искам да облечеш сивия костюм с черната риза.

— Със или без вратовръзка?

— Със. Сивата, хлабаво завързана. — Целувам устните му и пъхвам нежно език между тях.

Той отвръща на целувката ми нежно, сладко и любящо.

— Ако ти решаваш какво да нося, тогава е честно аз да решавам какво да носиш ти.

— И без това го правиш.

— Не, защото не ми позволяваш. — Обхваща тила ми с ръце и ме придърпват по-близо.

— Какво искаш да облека? — направо изстенвам думите до устните му.

— Черната рокля.

— Тази до коленете с три четвъртите ръкави ли?

— Същата. Харесвам всяка рокля, която носиш, но тази наистина ми е любима. — Захапва устната ми и я прокарва между зъбите си. — Не — прошепва.

Отново ще бъда пренебрегната. Усещам го по решителността на възхитителното му лице. Вероятно е прав да ми отказва, но това няма да спре напъпилото желание, което ме напада. Винаги съм била алчна за него, но напоследък съм неумолима.

— Каза, че не можеш да ми отказваш — потривам похотливо слабините си в неговите. Нямам никакъв срам.

— Мога, когато едва държиш очите си отворени, жено. Отговорът е „не“, край. — С големите си ръце хваща хълбоците ми предупредително и аз подскачам леко.

Обръща ме, за да може да прокара гъбата по гърба ми. — Бременността обърква хормоните ти.

— Само ако продължаваш да ми отказваш. Създаваш ми комплекс, а още дори не съм дебела.

— Ава! — сопва се той. — Бременността също така влияе на разума ти. Престани!

Въздишам. Отпускам глава между свитите си колене и придърпвам косата през рамо, за да му дам достъп до целия ми гръб. От ритмичните ласки очите ми отново натежават и аз се предавам на умората си, като оставям Джеси да прави каквото иска. В мига, в който ми откаже, а аз не съм умствено и физически изтощена, адът ще се отприщи.

— Благодаря ти, че ме заведе в Рая — мърморя тихо.

Целува рамото ми и докосва с уста ухото ми.

— Бебче, ти ме водиш в рая всеки ден.

Не съм щастлива. Той се е събудил, излязъл е да тича, изкъпал се е и се е облякъл без мен, но ми е оставил джинджифилова бисквита и фолиева киселина до леглото.

Стоя пред голямото огледало по дантела и си суша косата, когато виждам в отражението му той да влиза в спалнята. Трябва да му благодаря, че не е обръснат и носи сивия костюм, черната риза и вратовръзката, както поисках, но това не оправя настроението ми, въпреки че изглежда невероятно.

— Добро утро! — чурулика щастлив и буден.

Поглеждам го намръщено и хвърлям сешоара на пода, после отивам в гардероба, за да намеря нещо да облека. Знам какво трябва да сваля от закачалката, но в пристъп на чиста детинщина избирам нещо друго, надявам го и го закопчавам бързо.

Излизам и пъхвам крака в черните си високи велурени обувки, после се отправям отново към банята. Наясно съм, че едрото му тяло е до мен и че следи всяко мое движение. Хвърлям бърз поглед, докато минавам, и виждам ръцете му в джобовете на панталоните и развеселеното изражение на лицето му. Не му угаждам с весели приказки, вместо това се отправям към огледалото в банята и бързо се гримирам.

Джеси влиза и застава зад мен. Свежата му прелест ме удря в носа.

— Какво мислиш, че правиш? — пита, все още с весело изражение на лицето.

Спирам насред нанасянето на спиралата и се отдръпвам от огледалото.

— Слагам си грим — отговарям. Знам много добре, че няма това предвид.

— Нека перифразирам! Какво мислиш, че си облякла?

— Рокля.

Веждите му се извиват нагоре.

— Да не започваме деня зле, жено! — подава ми черната рокля. — Облечи тази!

Поемам дълбоко въздух, за да се успокоя, и се обръщам да взема роклята, после излизам от банята без нито дума. Ще облека роклята, но само защото съм достатъчно ядосана. Не само че бях изтръгната от рая, но както предрекох, бях изхвърлена от Седмото небе на Джеси. Лондон не се отразява добре на връзката ни.

Не, ще го перифразирам. Пребиваването на Джеси в Лондон не се отразява добре на връзката ни.

Старая се с всички сили да му покажа какво неудобство ми причинява, но той не се трогва. Стои търпеливо и наблюдава как свалям роклята и я заменям с тази, която той е избрал. Пресягам се назад, хващам ципа и дръпвам нагоре по гърба ми, но някъде към средата изпускам малкото парче метал. Бързо го откривам отново, но се случва същото.

Затварям очи. Мразя да моля самодоволния задник за помощ.

— Ще ме закопчаеш ли, моля?

— Разбира се — изчуруликва и в следващия миг се притиска към гърба ми, а устата му е до ухото ми. — С голямо удоволствие — прошепва, с което предизвиква свирепа вълна от предателски тръпки през мен. Хваща косата ми и я премества отпред, после хваща ципа и дръпва. — Боже!

— Какво? Развален ли е? — Мога да се разсмея. Не защото роклята е повредена, обичам тази рокля, а защото знам, че няма да ме прати на работа със зейнала на гърба дреха.

— Ами… — опитва отново — не, бебче. Мисля, че може би ти е малка.

Ахвам напълно ужасена и се обръщам да видя гърба си в огледалото. Има поне два сантиметра гола плът, а материята не е разтеглива. Клюмвам. Започва се. Всички странични ефекти на бременността ще бъдат удвоени, защото нося два фъстъка, а не един. Насилвам се да не плача, въпреки че съм на ръба. Трябва да приема това.

Трябва да бъда ентусиазирана колкото Джеси. За него няма проблем, той все още ще бъде бог в края на моята бременност, а моето тяло вероятно ще бъде обезобразено.

Обръщам се към него и откривам загрижено лице и захапана устна. Мисли, че ще се разпадна.

— Може ли вече да облека другата рокля? — питам тихо.

Той видимо се отпуска и дори сам ми донася другата рокля, после ми помага да се измъкна от черната и да облека току-що одобрената.

— Красота — казва. — Трябва да бягам. Кати е долу и ти е приготвила закуска. Моля те, изяж я!

— Ще я изям.

Не може да скрие изненадата си, че съм се съгласила веднага.

— Благодаря.

— Няма нужда да ми благодариш за това, че ям — мърморя. Грабвам чантата си и излизам от спалнята.

— Имам чувството, че трябва да ти благодаря за всичко, което правиш, без да спориш с мен. — Следва ме надолу по стълбите.

— Ако все още ми начукваше разум, щях да споря. — Стигам до долу.

— Да не си ядосана, задето не те обслужих тази сутрин? — пита, а тонът му е явно развеселен.

— Да.

— Така си и мислех. — Грабва ръката ми и ме завърта, така че тялото ми се сблъсква с твърдите му гърди. И тогава ме изяжда жива. Започва да ме целува пламенно и аз не го спирам. Това няма да замести секса, който не правихме тази сутрин, но може да утоли жаждата ми до по-късно.

— Приятен ден, бебче! — Завърта ме отново и шляпва дупето ми, после ме отвежда до арката на кухнята. — Погрижи се жена ми да си изяде закуската, Кати!

— Добре, момчето ми. — Кати махва с бъркалката за яйца над главата си, но не се обръща.

— Ще се видим по-късно. И не забравяй да говориш с Патрик! — Излиза, без да чака потвърждение, че наистина ще говоря с Патрик. Знам, че времето ми за това е изтекло.

— Ава, изглеждаш толкова добре — провиква се към мен Кати от другия край на кухнята. — Цялата сияеш и си свежа.

— Благодаря, Кати! — Усмихвам се на нейната любезност, но се чудя дали просто не се опитва да ме накара да се чувствам по-добре. — Може ли да взема закуската си с мен? Малко закъснявам.

— Разбира се. — Започва да я опакова. — Добре ли прекарахте?

Усмивката ми се разширява и аз приближавам, за да взема закуската си.

— Прекарахме чудесно — казвам, защото наистина е така въпреки последната ужасна вечер.

— Толкова се радвам. И двамата се нуждаехте от почивка. Кажи ми, бисквитите вършат ли работа?

— Да.

— Знаех, че ще подействат. И близнаци! — Напъхва закуската в чантата ми и хваща бузите ми. — Осъзнаваш ли какъв късмет имаш?

— Да — отговарям и наистина го мисля. — Трябва да тръгвам.

— Да, да, върви, скъпа! Аз ще започвам с прането.

Оставям Кати да сортира бели и тъмни дрехи и се качвам на асансьора, след като набирам новия код. Бързо се озовавам във фоайето на „Луссо“, където виждам как Кейси сортира пощата.

— Добро утро, Кейси! — поздравявам, докато подминавам.

— Госпожо Уорд! Върнахте се! — Настига ме, докато се отправям към яркото слънце навън. — Добре ли прекарахте?

— Кейси, няма нужда да ме наричаш „госпожо Уорд“. Ава ще свърши работа.

Прекарахме страхотно, благодаря! — Слагам слънчевите си очила и вадя ключовете от чантата си. — Харесва ли ти новата работа?

— Повече, след като се върнахте.

Заковавам на място.

— Моля?

Той се изчервява ужасно и започва да си играе с писмата в ръката му.

— Това прозвуча зле. Съжалявам. Просто… Знаехте ли, че сте единствената жена в сградата?

— Така ли?

— Да. А тези богати бизнесмени не казват и дума. Просто изгрухтяват към мен или отправят искания по телефона. Вие сте единствената, която отделя време да говори. Благодарен съм ви, това е.

— О, добре — усмихвам се на неудобството му. — Имаш предвид богати бизнесмени като съпруга ми ли?

Той се изчервява още повече.

— Добре, сега вече сам си копая гроба — засмива се неудобно. — Просто е хубаво отново да видя весело лице тук.

— Благодаря — усмихвам се и той ми се усмихва, а сините му очи проблясват. — По-добре да вървя.

— Разбира се. Ще се видим по-късно — отдръпва се, после се обръща и се отдалечава небрежно към бюрото си. Трябва да раздвижа задника си. Днес е първият ми ден отново на работа, а ще закъснея. Би било хубаво все пак да съм в списъка с добрите служители на Патрик.

Дори не забавям крачка, когато излизам от „Луссо“ и виждам, че Джон ме чака.

Той също не свива рамене извинително, както обикновено. Очаквах това.

— Как си, Джон? — Радвам се да го видя отново. Липсваше ми големият дружелюбен мъж.

— Всичко е наред, момиче — избоботва той и тръгва след мен към пътническата седалка. Скачам вътре и закопчавам колана. Гледам намръщено как Джон се настанява до мен. — Няма ли да възразяваш днес? — пита, а гласът му е закачлив.

— Мисля, че бих подписала смъртната си присъда, ако го направя — отговарям сухо.

Джон се смее и намества голямото си тяло на седалката, а после пали рейндж ровъра.

— Радвам се. Имах изрични указания да те пренеса на ръце възможно най-внимателно, ако упорстваш. — Поглежда към мен през черните си очила. — Не исках да се стига до това, момиче.

Ухилвам му се.

— Значи вече си назначен за мой телохранител? — Знам, че ако има някой, на когото Джеси може да ме повери, това е Джон. Шегувам се, разбира се, не е възможно Джон да се радва, че ще ме вози до работа всеки ден.

— Ако това прави копелето щастливо, ще го правя. — Джон се измъква от паркинга. — Ти и бебетата добре ли сте? — Задържа погледа си на пътя.

— Да, но сега вече сме трима, които могат да разстройват Джеси — оплаквам се.

— Откачено копеле! — Той се смее, разкривайки златния си зъб. — Как се чувстваш?

— Имаш предвид като бременна или след инцидента? — Задържам погледа си върху него, за да преценя реакцията му. Искам да знам дали има някакво развитие, след като заминахме.

— И двете, момиче — не казва нищо повече.

— Добре и по двете точки, благодаря. Някакви новини за колата на Джеси? — скачам право на въпроса. Достатъчно удобно се чувствам с Джон, за да изтърся каквото искам.

— Нищо, за което да се тревожиш — отговаря хладно. Може да се чувствам достатъчно добре, като задавам въпроси, но трябва да си напомня, че Джон не се чувства достатъчно добре да ми отговаря. Няма да получа нищо от него. — Как беше в Рая? — пита в очебийна тактика за смяна на темата.

— Райско — замислям се, — докато не се сблъскахме с родителите на Джеси. — Не съм сигурна дали трябва да разгласявам това, но вече го казах и ако съдя по изражението, което проблесна по вечно хладното лице на гиганта, съм го шокирала.

Кимвам с глава, за да потвърдя, че е чул правилно, и лъскавото му чело се набръчква над очилата. — Сватбата на Амалия е била отложена, защото бащата на Джеси е получил сърдечен удар — продължавам. Джон сигурно е наясно със сватбата, с поканата и с това, че родителите на Джеси живеят близо до Рая. Той винаги е бил тук според Джеси.

— Хенри е получил сърдечен удар? — пита изненадан. — И какво стана?

— Какво стана ли?

— Да. Говориха ли? Как го прие Джеси? — Джон изглежда много любопитен, което разпалва моето собствено любопитство.

Разказвам всичко.

— Джеси направи публично изявление в ресторанта, където седяхме. Каза на целия скапан свят, че сме женени и очакваме близнаци — спирам и оставям Джон да укроти внезапния си пристъп на смях. — Една жена не спираше да се взира в мен и когато попитах Джеси дали я познава, той започна да се държи странно и ме измъкна от ресторанта. Майка му ни намери при колата и започна да дрънка за близнаци. Джеси е бил близнак. — Гледам как Джон кимва замислено с глава. Какво заключение прави от всичко това?

— Това ли беше?

— Да. Измъкнах го от нея. Той беше толкова разстроен.

— А после не пи ли?

— Не — въздъхвам, — но имам чувството, че щеше, ако не бях там. — Продължавам да виждам като видение лицето му и това как свърши в пиянски гуляй и бичуване. — Ти познаваше ли ги?

— Не всъщност. Не задавам въпроси.

Кимвам на себе си. Знам, че Джон е бил там винаги и е бил най-добрият приятел на Кармайкъл, така че сигурно знае повече, отколкото показва.

— Как е Сара?

Той се премества на седалката и обръща заплашителното си лице към мен.

— По-добре, отколкото беше.

Отпускам се в седалката. Нямам какво повече да кажа, затова млъквам, разопаковам геврека си и оставям Джон да ме откара до офиса в мълчание.

Звучно въздишам, когато Джон отбива на бордюра.

— Какво има, момиче?

Събирам чантата си и излизам от колата, преди да се опитам да убедя Джон да ме откара в Имението.

— Време е да съобщя на шефа си за един определен датски клиент.

— О! — казва Джон бавно. — Късмет!

Мисля, че се оплезвам на саркастичния мръсник. Късмет ли?

— Да, благодаря, Джон — отвръщам саркастично. Чувам как дълбокият баритонен смях затихва, когато тръшвам вратата. Поемам дълбоко въздух, за да си вдъхна смелост, и влизам в офиса. Никога не ме е било страх да се върна на работа, но сега се ужасявам.

Писъкът на Том е първото, което чувам.

— Боже мой! Ава!

После чувам Виктория.

— Еха! Ти имаш истински тен!

После виждам Сали, която отново блести.

— Ава, изглеждаш толкова добре.

Тогава забелязвам бюрото си и се заковавам на място. Балони… навсякъде. С бебета по тях. На бюрото ми има и пакет памперси и един наръчник „Как да“ за бъдещи майки. Но най-лошото от всичко и аз го вдигам, за да проверя дали виждам правилно, е чифт гигантски дънки за бременни, които лежат върху облегалката на стола ми, или по-скоро покриват стола ми напълно. Все едно случката с роклята, която не ми става, и липсата на секс за разсънване не бяха достатъчно депресиращи, та сега ми се напомня, че ще приличам на кит. Наистина е казал на всички. Ще го убия.

— Знаех си! — Том припка към бюрото ми. — Знаех си, че си бременна. Но близнаци!

Боже, толкова е вълнуващо! Ще кръстиш ли едното на мен?

Разкарвам дрехата за бременни и се тръшвам на стола. Тук съм от две минути и вече ми е достатъчно. Две бебета означават двойно вълнение, както и двойно натрупване на тегло и двойна тревожност.

— Не, Том.

Той ахва драматично.

— Какво му има на името Том?

— Нищо — свивам рамене. — Просто няма да кръстя никое от бебетата си така. — Той изсумтява възмутено и се отдалечава, без дори да ме поздрави.

— Честито, Ава! — Сали се навежда и ме прегръща. Знам, че мога да разчитам на Сал. — Кафе?

— Моля те! Три захарчета. — Прегръщам я и страхотните цици на Сал се отриват в лицето ми заради седналата ми позиция. — Как си ти, Сал?

— Удивително! — Тръгва с танцова стъпка към кухнята. Бързо правя заключение, че любовният живот на Сал сигурно отново е на ниво.

— Къде е Патрик? — задавам въпроса, без да се обръщам към никого, защото вече никой не стои при заразеното ми с бебета бюро. Том се цупи в другия край на офиса и очевидно ме пренебрегва, а Виктория се е замечтала, докато ме зяпа. — Ехо! — размахвам ръка към нея.

— О, извинявай! Просто се чудех как би нарекла този нюанс.

— Какво?

— Тенът ти. Бих казала, че е дълбоко бронзово. — Записва нещо и знам, че е „дълбоко бронзово“. — Е, сега бебета, а?

Обиждам се от тона й.

— Да — краткият ми сопнат отговор я кара бързо да повдигне глава от бележника.

Отмята дългите руси кичури зад рамото си и се усмихва. Ако се преструва, значи върши страхотна работа.

— Честито, Ава!

— Благодаря — усмихвам се, но не се справям добре. — И благодаря за всичко това — соча балоните, които се носят над главата ми.

— Заслугата е на Том. — Връща се на бюрото си.

— Благодаря, Том. — Хвърлям един молив през офиса и го улучвам отстрани на главата. Моливът накривява очилата му и Том ахва сепнато. — Съжалявам — стискам устни, за да спра смеха си.

— Тормоз на работното място! — изграчва той и аз губя битката. Започвам да се треса в стола си, когато Сали поставя кафето пред мен намръщена, а после се обръща да види на какво се смея. Тя също започва да се смее.

— Къде е Патрик, Сал? — питам, след като не съм получила отговор от Виктория.

— Ще дойде по обед — отговаря Сал. — Не се завърта много тук напоследък.

— Така ли?

Поклаща глава, но не казва нищо повече и се връща към купчината фактури при шкафа с папките.

— Ава — започва Том, като изправя модерните си очила. — Трябва да се обадиш на Рут. Звъня вчера, търсеше те.

Смехът ми бързо стихва. Забравила съм за обожателката си.

— Какво каза тя? — питам небрежно. Започвам да ровя в чантата си за телефона, когато ми хрумва, че все още не е включен. Изключен е от четвъртък сутринта, когато Джеси го прибра.

— Не много. — Том оправя тюркоазената си вратовръзка. — Всичко е наред с работата. Отидох на срещата ти с нея в четвъртък, но тя не беше впечатлена да ме види.

Свивам се в стола си и трепвам, когато телефонът ми се съживява в ръката ми и веднага започва да ме известява за десетки пропуснати обаждания, съобщения и имейли. Пресявам ги и отговарям на съобщението: „Добре дошла у дома!“ на Кейт и на майка ми: „Обади ми се, щом се установиш!“, после продължавам с пропуснатите обаждания от Рут. Единайсет са, но въпреки обстрела от обаждания от моята клиентка лесбийка двете пропуснати от Микаел карат сърцето ми да забие по-бързо.

Не мога повече да отбягвам това и за първи път сядам и се замислям сериозно кой може да е отговорен за упояването ми и за опита да ме избута от пътя. А после и за мъртвите цветя. Те бяха от жена, не се съмнявам и за миг, което ме води до същото заключение: Микаел не може да е отговорен. Той е бизнесмен, при това уважаван.

Да, обаче остава записът от охранителните камери. Може би инцидентите не са свързани. Залагам на Корал или може би на Сара. Но цветята дойдоха след извинението на Сара. Както й преследването с колата. Тя все още ли играе игри?

Пускам телефона на бюрото. Мозъкът ми тръпне.

Въртя молива си и обмислям какъв да е следващият ми ход. Не ми отнема много време. Хващам телефона и набирам Микаел. Дори не чувам да звъни, преди спокойният му глас с лек акцент да прозвучи по линията.

— Ава, толкова се радвам да те чуя.

— Сигурна съм — отговарям сухо. — Успяхте ли да уредите развода си? — Целя се право в югуларната му вена и ако съдя по мълчанието, последвало моя въпрос, стратегията ми е успешна.

— Да — отговаря той предпазливо.

— О, добре. Какво мога да направя за вас, Микаел? — Смаяна съм от собствената си увереност. Може би имам работа с откачен, а говоря с него без никакво уважение като клиент или като възможен откачен.

Той се засмива леко.

— Време е да се срещнем, не мислиш ли?

— Не, не мисля — отвръщам енергично. — Мисля, че и двамата знаем, че деловите ни отношения са приключили, господин Ван дер Хаус.

— И защо?

Въпросът му ме изненадва, но бързо се съвземам.

— Казахте, че е много интересно, че се виждам с Джеси от около месец — не се отклонявам от това.

— Да, само че ти вече си омъжена за него и очакваш близнаците му. Сърцето ми е разбито, Ава.

Този път не се съвземам толкова бързо. Откъде знае, по дяволите? Дори не съм сигурна дали е сериозен или саркастичен. Озадачена съм.

— Господин Ван дер Хаус. — Опитвам се да говоря тихо и постоянно оглеждам офиса.

Не е времето, нито мястото, но вече започнах. Няма да приключа този разговор, докато не кажа това, което трябва да бъде казано. Ставам, избутвайки балоните от пътя си, и отивам в конферентната зала, където затварям вратата зад себе си. — Това да не е заради Джеси и съпругата ви? — Знам, че чувам запъване в дишането му и това увеличава увереността ми. — Защото вече знам, така че си губите времето.

— О, господин Уорд е правил признания?

— Вашата бивша съпруга се появи в дома на Джеси, Микаел. Съжалявам за станалото, но не виждам какво ще постигне с това. — Изобщо не съжалявам, но може би, само може би, мога да го накарам да се осъзнае.

Той се смее и от това бронзовата ми кожа настръхва.

— Ава, изобщо не ми пука за бившата ми жена. Тя е алчна курва. Интересува ме само твоето благополучие. Джеси Уорд не е мъжът за теб.

Трепвам от грубото определение за жена му и подпирам задник на конферентната маса.

— А вие сте, така ли? — запъвам на думите и се виня наум, че показвам колебание.

Интересувало го моето благополучие ли?

— Да, аз съм — казва той откровено. — Аз няма да забавлявам други жени зад гърба ти, Ава.

Едва не изпускам телефона. И това ли знае?

— Въпреки всичко — отчаяно се опитвам да си върна увереността — мисля, че прекалено много неща се случиха, за да продължим да работим заедно.

— Прекалено много ли? — пита. — Знаеш какво е правил, когато те напусна, така ли?

— Да — изстисквам през зъби. Чудя се откъде знае, по дяволите. Успях да запазя този проблем в тайна. — Моята връзка с Джеси няма нищо общо с вас, Микаел. Знам какво е правил — гневно отговарям. — Ще говоря с Патрик и ще се оттегля от проекта „Лайф Билдинг“. Можете спокойно да използвате рисунките ми и да намерите друг, който да продължи договора. — Затварям, преди той да може да ми отговори, и въздишам облекчено. Не знам защо се чувствам така, сякаш от плещите ми е паднал товар — все още не съм казала на Патрик, а разговорът с Микаел през последните няколко минути само доведе до допълнителни въпроси. Не съм сигурна дали бих заложила живота си, но не мисля, че той би стигнал до крайности, тоест не би използвал наркотици и не би се опитал да избута колата ми от пътя. Не и щом иска да ме отнеме от Джеси, за да бъда с него. Каква полза би имал да съм мъртва?

Засмивам се на малкото си просветление. Някой се опита да ме убие. Това е откачено.

Телефонът започва да танцува в ръката ми и един бърз поглед към екрана ми казва, че денят ми едва е започнал. Но да се справя с Рут Куин в момента не ми изглежда чак толкова тежко.

— Здравей, Рут!

— Ава! — изглежда изненадана. — Ти не каза, че ще заминаваш.

— Беше в последната минута, Рут. Всичко наред ли е?

— Да, наред е, но промених решението си за шкафчетата в кухнята. Може ли да се срещнем, за да ги обсъдим?

— Разбира се — едва успявам да потисна въздишка. — Имам купища документация, с която да се справя. Може ли да го направим утре?

— В дванайсет? — отвръща, без да настоява да е днес, което е приятна изненада.

— Ще се видим тогава, Рут — затварям и се опитвам да си придам незасегнато изражение. Всъщност не е трудно. Изобщо не съм засегната от последните ми два телефонни разговора. Чувствам се силна, сякаш аз поемам контрол над нещата, а не им позволявам те да контролират мен.

Сядам на бюрото си и прекарвам остатъка от вторника в разчистване на натрупалата се бумащина.

Бързо става шест и аз последна напускам офиса. Патрик не се върна на работа, както беше планирано, но се обади да ме увери, че ще дойде утре. Ще говоря с него тогава, но съм разочарована. Искам да се отърва от тази грижа без бавене.

Влизам в големия черен „Рейндж Ровър“ без въздишка, без запъване и без оплакване.

— Здравей, Джон!

— Момиче — включва се в движението, — как беше денят ти?

— Градивен. Твоят?

— Великолепен — буботи.

Имам чувството, че е циничен.

— Къде отиваме? — Отпускам се в седалката си и се надявам да каже „Луссо“, но притаявам дъх. Джеси лично щеше да ме вземе, ако се прибирахме у дома.

— В Имението, момиче. Как мина с шефа ти? — Хвърля ми поглед през очилата и лицето му изглежда любопитно.

— Не мина. Той не дойде днес.

— Това ще зарадва откаченото копеле — смее се.

Усмихвам се в знак на съгласие. Знам, но няма как да говоря с Патрик, ако него го няма. Не мога да бъда обвинена в това, но поне мога да кажа, че съм съобщила на Микаел. Това ще покаже, че имам намерение да се справя с проблема.

Изскачам в мига, в който Джон спира, и бързо изкачвам стълбите. Отключвам и влизам през вратата.

— Той каза да го чакаш в бара, момиче — обажда се Джон, но аз се преструвам, че не съм го чула. Няма да чакам в бара. След като съм имала Джеси само за себе си три дни, първият ми работен ден беше най-дългият. Бързам покрай стълбището към задната част на Имението и през лятната стая, преди Джон да може да ме хване.

Обичайната сбирка на членове е тук, но аз не се задържам, за да преценя каква е реакцията им към присъствието ми.

Втурвам се право в кабинета на Джеси, без да чукам и без да спра да помисля, че нахлуването ми може да прекъсва делова среща. Имах някои неприятни изненади преди, когато съм правила това.

Шокирана съм и сега.