Джоди Елън Малпас
До този мъж (18)

Осемнадесета глава

Но той не е в офиса си и не е бил там от седмици. След като шофирах през града в ранния следобеден трафик, отбих пред стъклената сграда, която приютява търговския център на фирмата, за която той работи, само за да ми кажат, че Мат е съкратен от работа преди няколко седмици. Спомням си, че ми го спомена. Беше го използвал като извинение за скапаното си поведение, но аз не му обърнах особено внимание.

Но въпреки лошия му късмет не изпитвам съжаление или загриженост. Нищо няма да потуши възмущението и презрението ми. Сядам в колата и вадя телефона от чантата, пълна с решителност. Ще го открия.

Позвънява веднъж.

— Ава!

Очаквах да е изпълнен със самодоволство, затова когато чувам унилия му глас, съм напълно объркана. Нужни са ми няколко мига, за да съставя изречение, и когато успявам, то изобщо не е това, което възнамерявах да кажа.

— Добре ли си?

Мат се смее, но слабо.

— Защо не попиташ съпруга си?

Главата ми удря облегалката на седалката и зяпвам тавана на колата. Трябваше да предвидя това.

— Колко е зле?

— О, само няколко счупени ребра и насинено око. Нищо по-важно. Съпругът ти знае как да свърши една работа добре. Признавам му го.

— Защо го направи?

— Защото искам всичко, което той има с теб. Или исках. Кейт си направи удоволствието да ми каже, че се омъжваш за него, а после това писмо дойде в моята пощенска кутия. Чудех се защо ще искаш аборт, ако си омъжена, затова реших, че той не знае. Рискувах. Защо ще правиш аборт?

— Няма.

— Тогава защо…

— Защото бях шокирана — изкрещявам отбранително. Няма да се оправдавам пред него. По линията настъпва мълчание и никак не се чувствам длъжна да се оправдавам повече. — Мисля, че това е моментът да се откажеш, Мат.

— Няма да се подлагам на още един побой от страна на смахнатия ти съпруг. Дори ти не си заслужаваш болката, която изпитвам сега.

Смея се на себе си и на глупостта си, че изпитвах съжаление към него за момент.

— О — продължава той, — и не се тревожи за Елизабет и Джоузеф! Беше ми показано съвсем ясно какво ще се случи, ако споделя новината ти. Мога ли да ти предложа да си смениш адреса, за да не получавам повече твоите боклуци? — Затваря и аз зяпам невярващо телефона. Не го подредих дори с половината от думите, които подготвях цял ден. Не успях да изплюя омразата си върху него или да зашлевя лицето му.

Искаше ми се да го зашлевя. Но аз се хиля се самодоволно. Смехът ми се засилва още повече, когато представата как Джеси налага жалкия задник на Мат изскача в ума ми. Не обичам насилието, но ако Джеси иска да изкара гнева си върху някого, тогава Мат би бил моят избор всеки път. Той заслужава всичко, което е получил, и изобщо не се съмнявам, че повече няма да чуя за него, нито пък моите родители.

Това е още едно нещо от списъка ми с проблеми, което вече е решено. Сара се извини и това е добре, но вече я няма и това е най-важното. Корал изчезна. Кейт и Сам са заедно, а Кейт и Дан не са. Отново сме приятели с брат ми, а Мат е бил прегазен. Това отново ме кара да се усмихна. Но това, което трябва да направя сега, е да намеря съпруга си и да се сприятеля с него. Мятам телефона на седалката до мен и се отправям отново към града.

Имам чувството, че съм на почистваща мисия. Решила съм много проблеми — някои случайно, разбира се, но новият ни живот заедно ще бъде свободен от грижи съвсем скоро и точно сега решавам да се заема с последния проблем утре. Микаел. Все още не се е обадил, но той няма какво да каже, не може да ми каже нищо, затова не знам какъв смисъл има от срещата ни. Той не се е върнал от Дания или ако е, не ми се е обадил, но аз ще му се обадя. Ще го изпреваря. Изпълнена съм с решителност да изкореня този последен проблем. Правя това цел на моята мисия. Ще направя всичко.

Докато карам по Лондонския мост, поглеждам в огледалото за задно виждане и забелязвам позната кола. Колата на Джеси. Влиза и излиза от движението в обичайния си рискован стил, засича и главно причинява хаос в трафика по пътя си.

За няколко мига хвърлям погледи от пътя напред към огледалото. Силата на това, пред което ще трябва да се изправя, бавно притиска стомаха ми. Той ме следи, което значи, че ме е проследил до офиса на Мат, което значи, че е побеснял. Не се видях с Мат, но имах намерение и няма да се опитвам да се убеждавам, че Джеси не знае къде е работил Мат. Разбира се, че знае. В мен се сблъскват крайна тревога и крайна ярост. Тревожа се по очевидни причини, но в момента яростта ги засенчва.

Да ме преследва? Това не трябва да е изненада. Трябва да престана да се учудвам от крайностите, до които този мъж стига — нещата, които прави, реакциите му и крайните емоции, които предизвиква у мен.

Знам, че е той, но това не ме спира да завия вдясно, после пак вдясно и после пак вдясно, което ме връща там, където започнах. И, естествено, DBS-ът все още ме следва няколко коли по-назад. Ще го повъртя малко. Опипвам седалката за телефона и натискам копчетата.

— Да? — изстрелва късо, рязко и сбито. Не е обичайният му изпълнен с удоволствие тон. Слисана съм.

— Приятна разходка? — питам.

— Какво?

— Приятна ли е разходката ти с колата? — повтарям, този път думите са казани през стиснати зъби.

— Ава, за какво говориш, мамка му? И когато пращам Джон да те доведе, се качвай в шибаната кола!

Пренебрегвам последната част и поглеждам в огледалото само за да проверя дали не ми се привижда. Но не.

— Говоря за това, че ме следиш.

— Какво? — крещи той нетърпеливо. — Ава, нямам време за шибани гатанки.

— Не говоря с гатанки, Джеси. Защо, по дяволите, ме следиш?

— Не те следя, Ава.

Поглеждам отново.

— Тогава предполагам, че има стотици „Астън Мартин“, които се движат из Лондон, и един просто случайно ме преследва.

По линията настава мълчание, после чувам тежкото му дишане.

— Караш ли?

— Да! — изпищявам. — Карам наоколо в скапани кръгове, а ти ме следиш. Изобщо не ставаш за детектив.

— Колата ми те следи?

— Да! — Направо удрям волана от яд. Джеси да не мисли, че съм тъпа?

— Ава, бебче, не карам колата си. Аз съм в „Луссо“ — вече не звучи нетърпеливо.

Звучи разтревожено, което само започва да тревожи мен.

Поглеждам отново в огледалото и откривам, че DBS-ът сега е само една кола зад мен, като се появява и изчезва от зрението ми.

— Но това е твоята кола — казвам тихо.

— Мамка му! — изревава той. Инстинктивно дърпам телефона от ухото си. — Джон!

— Джеси? Какво става? — стомахът ми внезапно се стяга на възел от паника при реакцията му.

— Колата ми беше открадната.

— Открадната? Как може да се открадне „Астън Мартин“? — Със сигурност би било невъзможно.

— Къде си? — пита.

Оглеждам се наоколо като обезумяла и търся нещо познато.

— На крайбрежната улица съм, движа се към града.

— Джон! Крайбрежната към града. Обади й се след две минути! — чувам затварянето на врата на кола. — Бебче, чуй ме! Просто продължавай да караш!

— Добре — съгласявам се. Предишният ми гняв отстъпва на инстинктивен първичен страх.

— Сега трябва да оставя телефона.

— Не искам — мърморя. — Остани на телефона, моля те!

— Ава, трябва да оставя телефона. Джон ще ти се обади, щом затворя. Включи на говорител и остави телефона в скута си, за да можеш да се съсредоточиш! Разбра ли?

Опитва се да остане спокоен, но не успява да скрие тревогата си. Усеща се в дрезгавия му глас и това ме плаши.

— Ава, бебче, кажи ми, че разбираш!

— Разбирам — прошепвам и после чувам отчетливия рев на мотоциклет да гърми по линията. Един от моторите на Джеси. Връзката се разпада.

Сърцето ми подскача диво и се опитва да пробие гърдите ми. Ръката ми видимо трепери на волана, а очите ми се изцъклят от сълзите, причинени от паника. Когато телефонът ми започва да звъни, опипвам непохватно клавиатурата, докато успявам да отговоря.

— Джон?

— Хей, момиче! Ръцете ти свободни ли са?

— Не, чакай! — Бързо прехвърлям на говорител, после пускам телефона в скута си и хващам волана. Стискам го здраво в опит да спра треперенето. — Готово. Направих го.

— Всичко е наред, момиче. — Той е толкова спокоен. — Хвърли бърз поглед и ми кажи колко назад е колата на Джеси!

Правя каквото ми е казано.

— Само една кола зад мен.

Той тананика малко.

— Искам да караш възможно най-бавно, без да изглежда подозрително. Малко под ограничението, разбра ли?

Веднага отпускам педала на газта малко.

— Добре.

— Добро момиче. Сега ми кажи точно къде си!

Поглеждам наляво.

— Приближавам моста „Милениъм“.

— Това е добре — размишлява той. — Съсредоточи се върху пътя сега!

— Добре. Защо си толкова спокоен? — питам. Не се оплаквам, защото спокойствието му сякаш се влива и в мен, сякаш тече по линията и ме отпуска, което е откачено, като се има предвид източникът — гигантски, злобно изглеждащ черен мъж с големи слънчеви очила, който излъчва ужас.

— Едно откачено копеле е достатъчно, не мислиш ли?

Лека усмивка пробива растящия ми страх.

— Да — съгласявам се.

— Сега ми кажи как мина денят ти! — пита, сякаш водим напълно нормален разговор.

— Добре. Мина добре. — Разбира се, не съм искрена, но що за въпрос е това, когато ме преследва кола? Какво следва? Някой откачен с брадва? Боже, откакто срещнах този мъж, минах през истинска преса, но това вече навлиза в света на холивудските продукции. Кой ме следи, по дяволите?

— Той ще бъде изключителен баща, Ава.

Тихо изречените думи, които се процеждат през телефона и сякаш се задържат във въздуха около мен, веднага ме връщат в действителността.

— Знам, че ще бъде. — Не мога да видя Джон, но ако можех, знам, че щях да зърна златен зъб.

— Значи двамата ще престанете да се карате и ще оправите това? — Той звучи като баща и привързаността ми към едрия звяр расте.

— Да — съгласявам се. — Ох! — Внезапно съм тласната напред в седалката. Коланът зацепва и се впива право в ключицата ми, прогаряйки кожата под роклята ми.

— Ава? — Гласът на Джон е далечен и приглушен, а не мога да разбера защо. — Ава, момиче!

— Джон? — Опипвам скута си, но там няма нищо. — Джон!

Бам!

Отново съм запратена напред. Ръцете ми инстинктивно се сключват на волана.

Болка се стрелва нагоре към раменете ми.

— Мамка му! — Поглеждам в огледалото и замръзвам, щом виждам, че DBS-ът вече е точно зад мен, но доста назад. — Джон? — крещя. — Джон, чуваш ли ме? — Очите ми се движат непрестанно от пътя пред мен към огледалото и с всеки поглед в огледалото колата на Джеси е все по-близо. Опитвам се да настъпя газта, но сякаш съм парализирана, освен очите ми, които сега гледат с ужас как астън мартинът ме приближава.

Бам!

— Не! — извиквам, докато въртя волана и се опитвам да възстановя управлението над моето „Мини“. Нямам никакъв шанс. Мозъкът ми е залят от милиони различни заповеди, но не мога да събера мислите си, за да реша кое е най-доброто решение.

Изправям колата, но веднага отново съм ударена. Вече плача. Емоциите ме завладяват и ми казват, че трябва да плача, че трябва да съм уплашена. И съм.

Ужасена съм.

Тряс!

Този път напълно губя управлението. Пищя, когато воланът започва да се върти по своя воля и внезапно започвам да пътувам странично по платното. Тогава отново съм ударена и колата се изправя. Боря се като обезумяла с волана, но той се движи неконтролируемо против волята ми и напълно паникьосана дръпвам ръчната спирачка. Не съм сигурна какво се случва след това, но съм отхвърлена напред и отново назад. Вие ми се свят. Замазани картини се вихрят около прозорците. Сгради, хора и коли се въртят около мен, докато накрая в ушите ми прозвучава силен трясък.

Тялото ми подскача силно и очите ми се затварят. Не знам къде съм. Но съм неподвижна. Вече не мърдам.

Раздвижвам вратата си със стон и отварям очи, за да погледна през прозореца.

Движението е спряло. Напълно. Хората излизат от колите си и тръгват към мен.

Размърдвам крака и ръце и бързо забелязвам, че усещам всичко, после разкопчавам колана и излизам от колата. Хората вървят към мен, но аз тръгвам обратно — тръгвам към DBS-а, който стои на няколко метра и двигателят му още мърка. Би трябвало да тичам в обратната посока, но не го правя. Тичам към него. Отчаяното желание да разбера кой иска да ми причини това внезапно е смазало страха ми. Наркотик, заплахи, а сега това? На коя планета е този човек? Натрупването на злополуки ме зашеметява силно.

Вече съм едва на няколко метра, когато някой форсира двигателя и това е като някаква зловеща извратена заплаха. Но аз не спирам. Това, което ме спира, е звукът на мощна машина, който става все по-силен. Заставам като вкоренена на място, докато гледам как DBS-ът тръгва с пилене на гумите, а рейндж ровърът на Джон се впуска в преследване. Това не се случва с мен. Искам да се ощипя, да се зашлевя през лицето или поне да се събудя. Обръщам се бавно, щом чувам един от супермоторите на съпруга ми. Джеси набива спирачки, захвърля мотора и хуква към мен. Няма кожи, няма шлем, само избелели дънки и обикновена черна тениска предпазват тялото му — дрехите, които измъкна от гардероба, когато ме остави. Не мога да помръдна. Мога само да чакам неподвижно и той скоро идва при мен. Ръцете му започват да галят бързо цялото ми замаяно лице, докато аз се взирам празно в зелените му очи, които са изпълнени с ужас.

— Ава? Боже, бебче! — Дръпва ме към гърдите си. С едната си ръка обгръща тила ми, а с другата обхваща кръста ми, за да ме държи плътно. Искам и аз да го притисна, трябва да го притисна към себе си, но нищо не се случва, стоя като истукана. Чувам телефонът на Джеси да звъни. Джеси отпуска главата ми и бърка в джоба си, за да го извади.

— Джон?

Заровена под брадичката на Джеси, чувам ниското буботене на ядосания глас на Джон и отчетливо чувам как го пита защо, по дяволите, трябва да има толкова бърза кола.

— Къде си? — пита Джеси и ме целува по главата, докато говори.

Този път не чувам отговора. Чувам единствено сирени, които идват от всички посоки. Дръпвам се от гърдите на Джеси и откривам куп полицейски коли и две линейки. Само за мен ли? Но тогава забелязвам смачканата купчина от една кола, която не е моята. Както и друга, усукана около близкия стълб. Оглеждам хаоса от хора и изоставени коли и забелязвам моето „Мини“, смачкано в мантинелите, които отделят пътя от тротоара. Потрепервам.

— Джон, не спирай, докато не откриеш кой е в шибаната ми кола! — Джеси затваря и натъпква телефона си обратно в джоба. Дръпва брадичката ми. — Погледни ме, бебче!

Зяпам го. Не съм сигурна какво да кажа.

— Къде ти е каската?

Джеси поема дълбоко въздух и обгръща бузите ми с длани.

— По дяволите! — Започва да ме целува силно. — Защо не се вслушваш в молбите ми? — Целува носа ми, устните, очите, бузите. — Пратих Джон да те вземе, Ава. Защо не му позволи да те откара до работата?

— Защото исках да разкъсам Мат — признавам. — Но ти ме беше изпреварил.

— Бях толкова ядосан, Ава.

— Никога нямаше да го направя. Нямаше да убия нашето бебе. — Знам, че трябва да кажа поне това.

— Шшшт! — Прокарва устните си по цялото ми лице и ръцете ми най-после се вдигат, за да го прегърнат. Не искам да го пускам никога.

— Извинете, сър! — Непознатият глас привлича вниманието ни настрани, където стои един полицай. — Младата дама добре ли е?

Джеси поглежда към мен и отново започва зрителната оценка.

— Не знам. Добре ли си?

— Добре съм — усмихвам се неловко. — Ами другите шофьори? — поглеждам към двете смазани коли.

— Само няколко порязвания и натъртвания — казва ченгето. — Всички сте имали голям късмет. Да отидем ли да ви прегледат, преди да ви задам няколко въпроса? — Усмихва се любезно и сочи към линейката.

Чувствам се като участник в драма.

— Добре съм, честно.

Джеси изръмжава и ме поглежда свирепо.

— Иде ми да ти нашаря задника с твоето добре.

— Добре съм! — Но колата ми не е. Изглежда ужасно. Настояването на мама да не се разделяме, след като сме разменили лоши думи, никога не ме е впечатлявало толкова. Оценявам го напълно и се заричам никога повече да не се разделяме с Джеси след караница. Никога.

Джеси въздиша тежко и отмята глава назад.

— Ава, не ми противоречи за това, моля те! Няма да има проблем да те натикам в линейката, за да могат да потвърдят, че си добре. Сама ли ще отидеш, или насила да те закарам дотам?

— Ще отида — съгласявам се тихо. Ще направя всичко, което каже. Освобождавам се от гърдите му. — Чантата ми.

— Ще я взема. — Изтичва напред.

— Телефонът ми е на пода — извиквам след него, но той само махва с ръка над главата си, че ме е чул. Връща се след секунди и полицаят ни отвежда до линейката, разбутвайки растящата тълпа от пешеходци.

Един парамедик в задната част протяга ръка към мен, но нямам възможност да я хвана. Вдигната съм и съм поставена в белия ван.

— Благодаря! — Усмихвам се на Джеси и гледам как ченгето вади тефтер и химикалка от джоба си.

— Сър, докато се грижат за нея, имате ли нещо против да отговорите на няколко въпроса?

— Да, имам. Ще трябва да почакате.

— Сър, искам да ви задам няколко въпроса — полицаят вече не пита учтиво.

Джеси се обръща изцяло към него. В позата му ясно личи заплаха. Ще прегази ченгето.

— Жена ми и детето ми са в задната част на тази линейка и единственият начин да ме спрете да се погрижа за тях е, ако съм мъртъв. — Отстъпва назад и вдига ръце настрани. — Така че, застреляй ме, мамка му!

Полицаят ме поглежда и аз се усмихвам извинително. Последното, от което имам нужда, е да арестуват Джеси. Не знам дали е заради силните емоции, но ченгето кимва и прави жест на Джеси да дойде при мен. Заплашителното изражение на моя господар все още е на лицето му, щом се обръща към мен, но скоро изчезва. Главата му е на нивото на корема ми, но очите му са насочени към голите ми крака.

Протяга ръка и докосва с пръст вътрешната страна на прасеца ми.

— Бебче, порязана си.

Поглеждам надолу.

— Къде? — Не усещам нищо. Дръпвам роклята си нагоре, но не виждам никакъв признак за порязване. Дръпвам още нагоре, но няма порязано, само още кръв.

Поглеждам към Джеси объркано, но той е замръзнал и гледа как търся източника на кръвта. Очите му се вдигат към моите. Широко отворени и неспокойни. Това не е добре. Започвам да клатя глава, докато той пристъпва напред и вдига роклята ми колкото може по-нагоре.

Няма порязано.

Кръвта идва от бикините ми.

— Не! — изкрещявам. Това, което осъзнавам, ме връхлита като торнадо.

— Господи! — Джеси дръпва ръба на роклята ми обратно, скача в линейката и ме обгръща с ръцете си. — Мамка му, не!

— Сър?

— В болницата! ВЕДНАГА!

Поставя ме на носилката и чувам затръшването на метална врата, което ме кара да подскоча. Обръщам се към гърдите му, стискам тениската му и крия лицето си от него.

— Съжалявам.

— Млъкни, Ава! — Хваща косата ми на тила и ме дръпва. Очите му са зелени облаци. — Моля те, просто млъкни! — Прокарва палец под окото ми и обърсва сълзите ми. — Обичам те.

Това е моето наказание. Това е наказанието ми за моите отровни мисли. Аз го заслужавам, но Джеси не. Той заслужава щастието, което знам, че това бебе щеше да му даде. То е продължение на мен, а аз знам, че той не може да ми се насити.

Унищожих неговата мечта. Трябваше по-рано да се осъзная. Трябваше да сменя адреса си в болницата. Трябваше да оставя Джон да ме откара на работа. Не трябваше да ходя до офиса на Мат. Има толкова много неща, които е трябвало да направя или да не правя, които можеха да променят изхода на нещата.

Срамът ме разяжда и ще продължи да ме унищожава до края на живота ми. Не се случи така, както глупаво мислех в началото, но резултатът е същият. Аз убих бебето ни.