Жозе Родригеш душ Сантуш
Милионерът в Лисабон (9)

VII.

Задържането на Агоп внесе истински смут в семейството. След час обаче Аршалуис се съвзе, метна шал на раменете си и с решителна крачка се отправи към къщата на заможен съсед арменец, който членуваше в търговската асоциация и често общуваше с турските власти. Искаше да го помоли за помощ и чрез намесата му да освободят съпруга й час по-скоро, но се върна бързо още по-объркана.

— И той е арестуван — прошепна тя, опитвайки се да проумее значението на случващото се. — Мили боже! Та той има приятели в правителството и въпреки това са го задържали! Щом и на него са му причинили това, кой ще помогне на Агоп? Кой ще помогне на нас?

Постоянно научаваха за хора от квартала, които също са били отведени от войниците. Всички бяха мъже и глави на семейства. Малко преди пладне съседите започнаха да се събират на улицата, за да потърсят начин да разрешат проблема, но всички бяха отчаяни и единственото, което успяха да сторят, бе да се утешават едни други.

Крикор не можеше да се справи със ситуацията, макар да бе убеден, че за подобен проблем решението бе очевидно.

— Защо не обжалвате в съда? — попита той, предлагайки най-разумната според него постъпка. — Не може някой просто да нахлува в домовете ви без съдебна заповед, да пребива и да арестува хората без най-малкото доказателство, че са извършили престъпление! Това е безчинство!

Жените бяха съсипани и не можеха да отговорят на въпроса му, не можеха дори да разсъждават; бяха свикнали мъжете им да се занимават с подобен род проблеми, затова дядо Сисаг взе думата.

— Тук не ти е Англия, младежо — каза той с все така трепереща ръка на бастуна. — Знаеш ли що за закон властва тук? Kurd der vourar.

Крикор смръщи вежди.

— Кюрд… какво?

Дядо Сисаг го хвана за лакътя и го дръпна настрана от жените, за да говорят спокойно.

— Когато не-мюсюлманин в Турция е обвинен в престъпление, младежо, той се счита за виновен до доказване на противното — обясни старият арменец. — Ако избяга и не го намерят, заптиетата отвеждат някой мъж от семейството — баща, брат, син или дори братовчед. Ако в семейството няма мъже, хващат водача на общността и го измъчват, докато заподозреният се предаде сам.

— Не могат да постъпват така!

— Но го правят! В тази страна, ако мюсюлманин убие християнин, той смята, че е служил на своя бог и си е осигурил място в рая на Аллах. Но ако християнин убие мюсюлманин, дори и при самозащита, за него настъпва краят на света. Страдат той и цялото му семейство.

— Ами съдилищата? За какво служат тогава?

Дядо Сисаг подсмръкна силно и се изхрачи на земята.

— Ето тук идва Kurd der vourar — каза той, размазвайки храчката с крак в пръста. — Разказват как веднъж един високопоставен кюрдски мюсюлманин си купил красива сабя. Докато си вървял по пътя с приятели, кюрдът се натъкнал на арменец, който се подпирал на тоягата си. Като го видял, кюрдът си помислил, че му се отдава сгоден случай да изпита сабята си, и ей така замахнал с острието към главата на християнина. За да се защити, арменецът инстинктивно вдигнал тоягата и понеже ударът бил силен, сабята се счупила в нея. Побеснял, кюрдът хванал нещастника и го завлякъл при съдията с претенцията арменецът да го обезщети, че му е счупил острието. Арменецът обяснил, че само се е защитавал, но съдията сякаш не го чул. Попитал го дали е знаел, че го напада мюсюлманин, и му обяснил, че няма право да руши материална собственост на мюсюлманин. Решение? Арменецът трябвало да плати счупената сабя. Така възникнал изразът Kurd der vourar. Напада само кюрдът.

Крикор погледна заинтригувано Сисаг.

— Истина ли е тази история?

— Така разправят. Сигурно се е случила някъде в Аганц. — Старецът сви рамене. — Има ли значение? Важното е, че Kurd der vourar много точно описва правата ни в Османската империя.

— Но тогава… какво можем да сторим?

В жест на безсилие дядо Сисаг вдигна бастуна с треперещата си ръка и посочи към края на улицата, където войниците бяха изчезнали заедно с Агоп и останалите задържани, и примирено въздъхна.

— Да се молим.

Въпреки че беше само една беззащитна девойка, Мариян се отърси от вцепенението, което я бе обзело цяла сутрин, и веднага след като обядваха, с непоколебима крачка се приближи до майка си.

— Отивам до ареста да видя татко.

Аршалуис се ококори ужасена.

— Да не си полудяла? Ти? Да ходиш там при онези… онези хора? Не си го и помисляй!

— Трябва да видя татко! — настоя Мариян, решена да изпълни намерението си. — Не може да стоим тук и да не правим нищо!

— Но… нима не разбираш, че така ще стане по-лошо? — опита се да я вразуми майка й. — Онези мъже, онези животни… Щом те видят, дъще… ще те довършат.

Момичето се поколеба, осъзна, че аргументите на майка й са основателни. Тя най-добре знаеше как биха реагирали мъжете на появата й. Но пък ако никой не отиде до ареста и не опита да направи нещо, как щяха да помогнат на баща й? Нима щяха да го изоставят при турците? Не, това нямаше да стане. Мариян рязко й обърна гръб и тръгна.

— Връщам се след малко.

Момичето излезе на улицата. Слисана, Аршалуис изтича до вратата и я видя да се отдалечава към края на улицата.

— Мариян! — извика тя. — Върни се! Върни се, за бога! Не прави глупости!

Но тя вече бе взела решение и продължи пътя си, без дори да се обръща назад. Въпреки неразумната постъпка, трябваше да й се признае смелостта. Като я видя да върви с твърда крачка и въпреки че все повече се страхуваше от ситуацията, чийто контрол му се изплъзваше и която не разбираше, Крикор се засрами от собственото си малодушие и хукна след нея.

— Идвам с теб — каза, когато я настигна. — Някой трябва да те пази.

Мариян леко се усмихна, но не каза нито дума. Вървяха мълчаливо, смазани от хаоса, който бе преобърнал живота им. Страхът им казваше да се върнат, любовта настояваше да продължат напред — тя заради баща си, а той — заради нея.

Някакво странно спокойствие бе обзело арменския квартал „Дишарешар“. Магазините бяха затворени, прозорците — също; малки групички хора с тревожни лица си говореха тихо до вратите на къщите, хвърляйки ужасени погледи на всеки турчин, който случайно минаваше наблизо. Новината, че войниците бяха арестували почти всички глави на семейства на цяла една улица, се разнасяше из квартала.

Когато двамата младежи излязоха от арменския квартал, всичко наоколо се промени, сякаш се бяха озовали в друг свят. В останалата част от Кайсери животът, изглежда, течеше както обикновено, като че ли случилото се в „Дишарешар“ бе обичайна мярка в справедливата борба на властите срещу злосторниците. Уличните търговци печаха месо на въглища, забулени жени продаваха платове на тротоара, по улиците дрънчаха карети, препускаха магарета и коне, а от джамиите напевни гласове възхваляваха величието на Аллах и призоваваха вярващите за молитва.

Докато пресичаха една улица, покрай двамата мина кола, обградена от турски войници и цивилни. Надникнаха вътре и съзряха безразборно натъпкани тела — ръце висяха на една страна, обърнати нагоре крака — на друга, подути и насинени лица, с празни погледи и изплезени лилави езици; приличаха на захвърлени кукли, но всъщност бяха обесените сутринта. Потресени, Мариян и Крикор отвърнаха глави, макар че все още виждаха и тълпата турци около колата, които вече бяха забелязали, че двамата също са арменци.

— Скоро ще дойде и вашият ред, Inch’ Allah^[1] — ухили се един беззъб мъж, прокарвайки пръст през гърлото си в недвусмислен жест. — Турция е за турците!

Най-после стигнаха до затвора, пред който се бе събрала малка тълпа, като повечето от хората бяха мъже с червени фесове. Следвана от Крикор, Мариян си проби път сред неспокойното множество от отчаяни хора и се опита да влезе, но двама войници грубо й препречиха пътя.

— Къде си мислиш, че отиваш? — попита единият, като я огледа от глава до пети. — Може да предлагаш услугите си само след работно време. — Той се изсмя похотливо. — Сигурно обичаш да си играеш, обичаш…

— Искам да видя баща си.

Войникът я блъсна.

— Махай се от тук, курво!

Девойката хвърли безнадежден поглед към Крикор, сякаш го молеше за помощ.

Безмълвната й молба накара нейния закрилник да пъхне ръка в джоба си и да извади една банкнота.

— Пуснете ни да влезем — помоли той, като подаде парите на пазачите. — Искаме само да изясним едно недоразумение.

Войниците взеха парите, обърнаха се с гръб, правейки се, че не ги виждат, и им кимнаха да минат. Двамата се промъкнаха през портала и озовали се в двора на общинския затвор, се насочиха право към главната сграда.

Влязоха и отидоха до приемната. Мариян започна да обяснява, но отегченият служител дори не я остави да довърши.

— Случаят е на Специалната организация — заяви той. — Не мога да се меся.

— Каква е тази Специална организация, ефенди?

Турчинът поклати нетърпеливо глава.

— Нареждане от Константинопол. Не мога да ви помогна.

Двамата младежи се спогледаха и Крикор разбра, че трябва пак да се намеси.

Беше в Кайсери вече почти цял месец и беше започнал да разбира как се случват нещата по тези места, затова извади друга банкнота от джоба си.

— Вижте, ако пуснете господин Киносян, ще ви направя една доста… щедра оферта.

Мъжът на рецепцията се взря в парите, които видимо събудиха интереса му към случая, и черните му очи блеснаха алчно.

— Страхувам се, че нямам такива правомощия — каза той, — но в замяна на тази сума мога да ви кажа какво да направите, за да постигнете целта си.

Крикор се поколеба. Не вярваше особено на събеседника си.

— Ще ви дам парите — увери го той, размахвайки банкнотата, — ако съветът ви е полезен и доведе до желания резултат.

Служителят се огледа наоколо, очевидно притеснен някой да не го види, и се наведе към посетителя.

— Трябва да попълним бройка за конфискувани огнестрелни оръжия — прошепна той. — Намерете няколко пушки и ги донесете. С малко рушвет ще стигнат да свършим работата.